Глава 2
Думите на Блайт отекнаха странно в офиса. Или може би това беше острото недоверие, което се отразяваше в главата ми.
Лиена? Да напусне участъка?
За разлика от мен тя не изглеждаше шокирана. С твърдо вдигнати рамене тя отиде до стола пред бюрото на Блайт и потъна в него.
– Ами предложението от юни?
Блайт барабанеше с пръсти по купчината си с папки.
– Ситуацията се промени. Когато направих това предложение, участъкът във Ванкувър беше с критичен недостиг на персонал. Сега участъкът в Лос Анджелис се нуждае от допълнителна работна ръка.
Измъкнах се от ъгъла си, за да мога да видя изражението на Лиена. Интересът на участъка в Лос Анджелис към нея не ме изненада. Не само че беше суперзвезда в областта на абджюрацията, но и Лос Анджелис беше нейният роден край. Там се бяхме срещнали за пръв път – когато тя ме повали на пода на летището в Лос Анджелис, преди да ме ескортира обратно до Ванкувър.
– Участъкът в Лос Анджелис може да набира служители от всяка точка на Северна Америка – тихо отговори Лиена. – Не им трябвам аз.
– Дали се нуждаят от теб, не е моя грижа. – Блайт заби нокти в папките си, сякаш искаше те да са очните ябълки на врага ѝ. – Ще бъда откровена, агент Шен. Колкото и да ми се иска да те задържа в екипа си, няма да се боря със заместник-капитан Шен за агент-новобранец, колкото и талантлив да е той.
Изчакайте гореща минута. Току-що каза заместник-капитан Шен?
Лиена притисна ръце между коленете си. Взирах се в горната част на наведената ѝ глава, едва разпознавайки тази кротка, прегърбена версия на агента, който едва вчера ме беше заплашил да превърне бедрените ми кости в сирене.
– Искам да остана тук – промърмори тя, без да вдига очи, за да срещне погледа на Блайт. – Вие ми предложихте постоянна позиция и…
– А заместник-капитанът ти предлага същата позиция в Ел Ей или да си върнеш мястото в екипа за реагиране на измамниците, в зависимост от това кое предпочиташ. – Блайт се обърна към компютъра си и удари мишката като зумер на игрално шоу, за да я събуди. – Участъкът в Лос Анджелис е по-голям и ще имаш много възможности да напреднеш в кариерата си. Ще се справиш добре.
Това беше най-хубавото нещо, което бях чувал от Блайт, но пренебрежителният ѝ тон все още ме караше да си пожелавам хиляди хартиени порязвания на пръстите ѝ от вечно подредените папки.
Преместих се по-близо до Лиена, като се наведох точно до стола ѝ. Ако само психическите ми сили се простираха до телепатия. Отвърнете на удара, щях да ѝ размахам мозъка. Не приемай тези глупости да лежиш.
Отпуснатите ѝ рамене бавно се изправиха. Тя вдигна глава и кафявите ѝ очи заблестяха, когато ги впери в капитана.
– Вие ми предложихте позиция и аз я приех. Може би не искате да да се борите за агент-новобранец, но аз няма да бъда новобранец завинаги и ще си заслужава да се борите.
Блайт изучаваше младата жена в зловещо мълчание.
– Тогава ми го докажете, агент Шен. Имате още един случай и ако го доведете до задоволителен край, ще се погрижа да останете.
Гръбначният стълб на Лиена се изправи.
– Какъв е случаят?
– Големия гримоар.
– Те са под подозрение? За какви престъпления?
– Това трябва да го разбереш ти.
Доколкото знаех, тази гилдия не беше в актуалния ни списък с гадове, но цялата идентичност на „Големия гримоар“ се въртеше около кавалерство с кръвожадни зверове, така че кой знае.
– Това е единствената гилдия на демоните в града – добави Блайт – а през последните няколко седмици видяхме твърде много хаос, свързан с демоните. Очаквам от теб да установиш как са замесени и да представиш солидни аргументи за разпускането им. Всичко по-малко от това и можеш да си резервираш полет до Лос Анджелис.
Устата на Лиена се отвори леко. Тя я затвори.
– Ще започна разследване, но не…
– В най-добрия случай мога да задържа заместник-капитана за седмица. Предлагам ти да се заемеш с работа.
Лиена седна неподвижно за дълъг миг, след което се изправи на крака. Отдръпнах се, като проверих три пъти дали халюцинаторната ми бомба все още действа с пълна сила. Тя се насочи към вратата, а аз я последвах по петите, като трябваше да се измъкна зад нея.
За нещастие тя отвори вратата достатъчно широко, за да се вмъкнат стройните ѝ рамене.
Тихо проклинайки, изпънах крака си, докато тя затваряше вратата. Тя отскочи от невидимата ми обувка и се изтръгна от ръката ѝ. Тя спря, уплашена, и аз се промъкнах покрай нея, толкова близо, че може би усети полъха на вятъра от преминаването ми. Надявах се, че ще предположи, че това е климатикът.
През ноември. Това беше нещо, което хората правеха, нали? Малко климатик през зимата, за да поддържат прохладата?
Тя дръпна вратата и я затвори. Погледът ѝ се плъзна по коридора с неудобно ниво на внимание, след което извади телефона си от джоба. На екрана светеше часът.
13:22 ч.
Паниката ме прониза. Защо чак сега си спомних, че имам изпит след тридесет и осем минути? …и че пътуването до мястото на изпита отнемаше солиден половин час? При добър трафик?
Завъртях се на петите си и се втурнах по коридора, оставяйки неподозиращата Лиена в прахта.
Когато приех тази работа от капитан Блайт, тя ми се стори страхотна сделка; вместо да отида в затвора за подмолната си работа с ККК, щях да стана фантастичен, магически суперполицай!
Или поне така си мислех.
Оказа се, че новобранците не се хвърлят просто на терен, за да преследват лошите. Преди да те пуснат да излезеш от офиса за нещо повече от кафе пауза, трябваше да преминеш през куп обучения, да положиш писмен изпит и след това да издържиш изпит на терен.
Междувременно започваш да работиш- като анализатор – което, научих много бързо, означаваше „бутане на хартия“. Прекарвах всяка смяна, която не беше свързана с обучение, в четене на заявления, попълване на формуляри, подаване на документи и опити да не припадна от чиста, изсмукваща душата скука. Единственото нещо, което ме държеше в норма, беше да разнообразявам деня си за сметка на Вини.
През последните пет месеца открих, че съм странно умел в работата с електронни таблици. Гордея ли се с това умение? Не, по дяволите. Но след като многократно категоризирах глобите на гилдиите по име, класификация, сума в долари, дата и дузина други променливи, се бях превърнал в бог на електронните таблици. Ура и Слава.
И сега, почти половин година по-късно, само едно нещо стоеше между мен и бъдещето, в което никога повече нямаше да ми се налага да поглеждам Таблица Б за плащане на просрочени глоби: изпитът по специалността.
С бавно дишане се наведох напред, за да докосна пръстите на краката си, като разтегнах сухожилията си, докато не ме заболяха. По някакво чудо бях стигнал навреме до мястото на изпита, но сега, когато не проверявах издръжливостта на интелигентен автомобил във Формула 1 през следобедното задръстване, нервите ме налегнаха.
Изпитът на място се проведе на открита пейнтбол арена близо до плажа Йерихон. Тя беше популярен полигон за обучение на бойни митици и щеше да пасне на снимачната площадка на „Деца на хора“, ако всяка повърхност не беше покрита със слоеве цветни пръски боя. Все пак арената представляваше объркващ и леко плашещ лабиринт от малки постройки с празни прозорци и врати, двуетажна наблюдателна кула и асортимент от барикади, варели и стари коли, разпръснати наоколо като прикритие.
Вляво от мен имаше издигната платформа за наблюдение, снабдена с навес за дъждовни дни. Седнали удобно на пластмасови столове с табла в ръка, бяха тримата ми проверяващи. Те бяха придружени от шепа други хора от МПД, които щяха да участват в моя изпит.
След като приключих с разтягането, се изправих пред първото от трите предизвикателства, което струваше най-малко точки.
– Господин Морис – промърмори водещият изпитващ. Беше страшно възрастна жена, която вероятно провеждаше тези изпити още от времето на Бъстър Кийтън. – Готови ли сте да започнете?
Вдигнах палец и миг по-късно се чу рязък звук от рог на мъгла. Вдигнах се на крак и се затичах към една обикновена дървена маса, отрупана с бойни атрибути. Грабнах обемистата защитна жилетка от плота, навлякох я и я закопчах. Дебелият колан обгърна бедрата ми.
След това вдигнах пистолета – не истински, а митичен – изхвърлих празния пълнител от дъното, после извадих малкия контейнер за CO2. Грабнах заместващия, завих го, след което пъхнах в дръжката нов пълнител, зареден със седем разноцветни топчета за боядисване. Пистолетът влезе в кобура на дясното ми бедро, а чифтът белезници се закачи на подходящата кука на лявото ми бедро.
Взех три дървени артефакта от масата, хвърлих бърз поглед на всеки от тях и ги вкарах в останалите свободни джобове на жилетката.
След като масата беше разчистена, направих три бързи крачки и стъпих на Х, нарисуван със спрей в калта. Изправен пред комплект от четири мишени с бичи очи на трийсетина метра, извадих пейнтбол пистолета си и стрелях, изпразвайки пълнителя. Всичките седем пейнтбола се пръснаха в центъра на мишената, а само два попаднаха във външния пръстен.
В истинска битка това щяха да бъдат сънотворни, а не боя. Пясъчният човек е по-сръчен от Пикасо, когато се изправяш срещу истински мошеници. Или поне така съм чувал.
Закрепих оръжието си, извадих първия дървен артефакт от колана си, извиках заклинанието и го забих в следващата мишена. Той попадна в самия център и избухна в ярка светкавица. Вторият артефакт в третата мишена – той се разнесе във вихър от златен прах. Третият артефакт се сблъска с последната мишена, предизвиквайки пушек от зелени искри.
Първото беше магическа светкавица, а другите две бяха заклинания за обездвижване на опасни заподозрени. Получих точки за това, че определих кой е артефактът, че успешно активирах заклинанието с неговото заклинание и че действително уцелих целта.
Бях екстрасенс, а не магьосник, но когато ставаше въпрос за артефакти от Аркана, това нямаше значение. Всеки, който знаеше заклинанието, можеше да активира заклинанието, макар че само магьосниците можеха да правят заклинания.
Рогът на мъглата отново изсвири, отбелязвайки края на първата фаза. Изпуснах нервно дъх. Времето ми се стори малко по-бързо от първия ми опит, но заради нервите не можех да бъда сигурен.
– Отлична работа, господин Морис – изръмжа гериатричният изпитващ. – Моля, преместете се на втората станция.
Безпокойството ми отново се засили, докато се отдалечавах от мишените към празно петно пръст близо до наблюдателната кула. Спрях в центъра и зачаках.
Агент Улф, единственият терорист в участъка, се затича натам. Беше атлетичен мъж на средна възраст с гъста черна коса, която висеше около раменете му, и смели, кльощави черти, които ме накараха да се запитам дали предците му не са вдъхновили статуите от Великденския остров. Носеше дънки и риза с дълъг ръкав, която не беше достатъчно топла за влажния хлад в следобедния въздух.
Между другото, като казах „атлетичен“, имах предвид напълно разголен и с повече издръжливост от шампион по триатлон. Маговете трябваше да са в отлична форма, за да не ги съсипва енергийно изтощителната им магия, когато я използват.
Изправих краката си в бойна стойка. Вълкът ми се усмихна и заприлича на моята поза, а юмруците му бяха свободно прибрани отстрани. В тази жестока игра на въображение той беше заподозреният, а аз – агентът.
Всичко, което трябваше да направя, беше да му сложа белезници – без да използвам нищо друго освен голите си ръце.
Мъглата се разнесе.
Втурнах се към Улф. Той избегна атаката ми, след което ритна коляното ми. Завъртях се с удара, за да предотвратя сериозното му нараняване. Той се хвана за пистолета ми – което щеше да ми коства огромни точки – и аз ударих ръката му надолу и далеч от колана ми.
Разменихме си няколко бързи удара, като блокирахме взаимно ударите си, след което той влезе под охраната ми и заби кокалчетата си в гръдната ми кост.
Хлипайки, се спънах назад, но защитната ми жилетка го беше притъпила. Преди да успее да нанесе още един удар, го блъснах в корема и двамата паднахме на земята. Претърколих се по земята, измъкнах дясната му ръка зад гърба му и го запратих с лице към земята.
Той почти ме изхвърли, когато закопчах първия маншет на китката му, но аз изкривих единия си крак, за да притисна рамото му, и набързо му щракнах втория маншет. В момента, в който го закрепих, вдигнах ръце нагоре.
Мъглата се разнесе. Втората фаза приключи.
Потупах колана си, намерих ключовете за белезниците и ги отключих. Улф отпусна ръцете си, когато слязох от него.
– Мислех, че съм те хванал в края. – Изправяйки се на крака, той ми се усмихна. – Много гъвкаво, Морис?
– Йога – казах аз и закачих белезниците на колана си. – Вярвам, че това е позата за задържане.
Смеейки се, той се отдалечи.
– Успех в следващия кръг, момче. Ще бъде интересно.
Някак си това не ми вдъхна доверие.
Дишайки дълбоко, за да наситя мускулите си с кислород и да успокоя дразнещите пеперуди в червата си, се изправих пред кулата. В сянката ѝ имаше още един Х, нарисуван на земята. Началната ми точка.
Време е за последната, най-трудна и най-важна фаза от изпита на терен. Ако се развиеше както миналия път, трима опитни агенти щяха да наръгат неподготвения ми задник нагоре-надолу по арената с всички оръжия, с които разполагаха. Включително и с магия.
Назад към част 2 Напред към част 4
