Глава 9
– И така – започнах аз, гласът ми беше плосък от враждебност – какво не е наред с твоя феен кон?
С ужасяващо живи очи друидът ме наблюдаваше как връзвам кожената си престилка. Бях твърде зашеметена от демонстрацията му на владеене на феи, за да реагирам адекватно. Дори Рикр не направи никакъв коментар, а змийската му форма се сви около раменете ми.
– Тилиаг си счупи копито – отвърна той. – Счупеният край се закача за неравния терен.
В зависимост от счупването може да се наложи само да се изпили гладко. Ако беше лошо, щяха да се наложат по-драстични мерки. Взех комплекта си за ковашки услуги и пристъпих към вратата, след което погледнах назад.
– Трябва ли да знам нещо за работата с копитата на феи?
Ъгълчето на устата му се повдигна.
– Не го ядосвай.
Полезно.
Излязох от стаята. Рикр се отпусна от раменете ми и от него се разнесе тръпка на магия, когато се превърна в бяла врана. Птицата се издигна в гредите и кацна на една греда, а немигащият ѝ поглед следеше друида.
Тилиаг чакаше в кръстачките, а киселиннозелените му очи горяха. Повечето коне щяха да мятат глави от вълнение, но фееният жребец беше тревожно спокоен. Приближих се бавно и спрях на няколко крачки от него.
„Тилиаг?“ – Опитах се, като протегнах вътрешните си сетива към него.
Силен умствен тласък ме удари в метафизичното лице. Тази фея беше също толкова дружелюбна и достъпна, колкото и друидът.
Издишах бавно.
„Бих искала да разгледам копитата ти.“
„ДА МАХНИ ВЪЖЕТАТА.“
Менталният му глас се блъсна в мен, еквивалент на пълнокръвен вик в черепа ми. Свивайки се, оставих комплекта си и посегнах към халката. Едно яростно око ме наблюдаваше, докато разкопчавах оловните въжета. Протегнах се към горната част на каишката, за да я издърпам над ушите му, и той вдигна глава, принуждавайки ме да се изправя на пръсти.
Паднах обратно на петите си.
– Добре. Продължавай да го носиш.
Ушите му потрепнаха, после той сведе глава. Свалих каишката и я хвърлих настрани.
– Кое копито те притеснява? – Попитах, като отново взех комплекта си.
Той потропа с дясното си предно копито по бетонния под.
– Влизам в бокса. – Обикновено прекарвах няколко минути в опознаване на нов кон и спечелване на доверието му, но не ми се струваше, че нещо би спечелило доверието на тази фея. Вмъкнах се до него, поставих комплекта си и се обърнах към рамото му. – Сега ще те докосна.
Той наклони ухо към мен. Сложих ръка на холката му, после я плъзнах надолу. Той вдигна крака си, преди да успея да достигна копитото му. Издърпах копитото му между коленете си и го закачих за защитеното си с кожа бедро.
– Колко е зле? – Изръмжа друидът зад гърба ми.
Разгледах мястото от страната на копитото.
– Не е зле. Това няма да отнеме много време.
Извадих извитото острие и го забих в копитото на жребеца. Той остана неподвижен, докато отрязвах назъбените ръбове около мястото. Копитата на конете бяха като човешките нокти – без болка и с минимални усещания, освен ако живата тъкан не е повредена. Смених острието с рашпила и започнах да изпилявам грапавините.
– Тези коне не са в добра форма.
Гласът на друида идваше от малко по-далеч – близо до оборите на Уикър и Уини.
– Току-що пристигнаха – измърморих задъхано, ръцете ми горяха, а гърбът ме болеше. – Помниш ли фермера, за когото споменах снощи?
– Онзи, чиито зъби искаше да изрежеш?
– Да. Тези двамата бяха негови.
– Разбирам. – Тиха пауза. – Лекуваш ли сивия от млечница?
– Да.
– Усещам я. Сигурно е лошо.
– Да – измърморих аз, чудейки се защо, по дяволите, той води светски разговор с мен.
– Лекуваш ли инфекцията с алхимично средство?
– Не.
– Защо не? То действа по-добре от обикновеното…
– Ще млъкнеш ли? – Избухнах. – Опитвам се да работя.
– Толкова ли се изисква концентрация при подаването на документи?
Скръцнах със зъбите си.
– Изказа се, копелето.
Тилиаг си пое дъх и звучеше забавно. Сега конят ми се смееше? Майната им и на двамата.
– Ще изчезнеш, нали? – Изръмжах. – След като свършиш това, за което си дошъл тук?
Ботушите на друида затропаха по-близо.
– Нямам намерение да оставам наоколо.
– Добре. Колко време?
– Докато си тръгна? Зависи колко време ще ми отнеме да стигна до дъното на проблема, който разследвам.
Устоях на желанието да попитам повече за „проблема“. Беше ми все едно. Не исках да ме интересува.
– Е, побързай.
– С удоволствие, но не е лесно.
– Защо не?
– Трябва ли да питаш?
– А? – Направих последно минаване на копитата на Тилиаг с рашпила. – Както и да е. Свърших.
Грабнах комплекта си и се оттеглих от бокса. Друидът се беше облегнал на бокса на Уикър, докато конят пръхтеше в тъмната му коса.
– Копитата на Тилиаг трябва да са добре. – Пуснах комплекта си на пода и избърсах ръката си в челото, като разроших бретона си. – Просто го дръж под око за пукнатини. Вече можеш да се изгубиш.
Той се отдръпна от бокса.
– Няма ли да се опиташ да ме прободеш отново?
Не и докато мощна фея буквално го владееше.
– Просто си тръгни вече.
Поглеждайки ме със странен, режещ поглед, той мина покрай мен към Тилиаг, докато жребецът излизаше от бокса. Той хвана коня за крака и вдигна копитото му, за да разгледа отдолу.
– Доволен? – Попитах саркастично.
– Да. – Той пусна копитото на феята и се обърна обратно към мен. – Наистина ли не знаеш нищо за това, което се случва с феите в собствения ти район?
– Не.
– Ти си ужасна вещица.
Издишах рязко през носа си.
– Тук наоколо има завет, нали? – Попита той. – Те знаят ли нещо?
– Откъде да знам?
– Ти си безполезна.
– Не се опитвам да бъда полезна! – изръмжах.
– Би трябвало, като се има предвид, че работиш толкова близо до зоната на смъртта. Вече намерих десетина тела, а дори още не съм стигнал до кръстовището.
Зоната на убийствата? Трупове?
– Като мечката фея?
Вниманието му се изостри.
– Откъде знаеш, че мечката фея е мъртва?
– Ти ли я уби?
– Не. Кажи ми как разбра за смъртта ѝ.
Очите ми се стрелкаха между неговите, докато обсъждах дали лъже.
– Отиваш на кръстопътя?
– Отговори на въпроса ми.
– Какво общо има кръстопътят с това?
Нетърпението тиктакаше в стегнатата му челюст и той не отговори, давайки да се разбере, че няма да даде повече отговори, освен ако не отвърна със същото. Което нямах намерение да правя.
Прехапах вътрешната страна на бузата си, след което изпуснах експлозивно дъх.
– Ела с мен.
Върнах се в стаята за принадлежности, посегнах към рафта над масата и извадих купчина карти, на които бяха отбелязани удобни за конете маршрути за нашите разходки за набиране на средства. Сложих ги на плота. Докато ги прелиствах, друидът се появи до мен. Кожата ми настръхна от невидимото бръмчене на силата, която се излъчваше от него от тази проклета фея орел.
А някои хора ме смятаха за страшна.
– Какво правиш? – Попита той подозрително.
– Каза, че още не си стигнал до кръстопътя. – Разтворих картата и посочих едно място на север от спасителната служба, от другата страна на върха на планината Бърк. – Кръстопътят е в тази долина.
– Знам къде е.
– Но не можеш да стигнеш до него. – Срещнах очите му, чакайки го да отрече, след което докоснах картата. – Това е езерото Денет. Поеми по Кариерния път нагоре към езерото по пътеката. Тя ще се свърже с пътеката за езерото Денет. Следвай я на север, докато стигнеш до езерото.
– Вече съм бил там – измърмори той. – Склонът от северната страна е твърде стръмен, за да се изкачи без екипировка за скално катерене.
– Знам. Трябва да вървиш на запад, около езерото. Няма пътека, докато не стигнеш дотук. – Посочих. – Пътека на върха. Тя ще те изведе на билото и оттам ще можеш да видиш долината. Намери път надолу и следвай долината до кръстопътя.
– Сигурна ли си?
– Аз самата никога не съм ходила, но съм била на езерото Денет и другите вещици от моя завет ми казаха за маршрута до кръстопътя.
Мърморейки, той се наведе над картата, за да проучи маршрута, който бях очертала, с ръце, опряни на плота. Големи, силни ръце.
– Значи – казах категорично – ще отидеш там веднага, ще разбереш всичко и ще си тръгнеш?
– Това е планът.
– Добре. – Измъкнах ръката си от джоба. Стоманата проблясна, когато свалих ножа си, удряйки го в плота между два от пръстите му.
Той се стресна, но не отдръпна ръката си.
Кокалчетата ми бяха побелели около износената черна дръжка на ножа, докато гледах в опасно близките му феерични очи.
– Ако някога отново видя лицето ти, това ще е в гърлото ти.
Той хвърли поглед от ножа към лицето ми, а веждите му се смръщиха. Вместо ядосан или уплашен, той изглеждаше смутен, почти озадачен – и в отговор на това червата ми се свиха, сякаш земята под мен се беше разместила.
После изражението му се стегна със студено презрение и се зачудих дали не съм си го въобразил.
– С чар като твоя – изсмя се той – как бих могъл да устоя да се върна?
Оголих зъби. Той се отдръпна назад – след това сграбчи картата, разкъсвайки ръба, в който все още беше забит ножът ми.
– Ей! Не съм казала, че можеш да я вземеш!
Без да каже нито дума, той излезе от стаята. Тръгнах след него, но докато прекрача прага, той вече беше стигнал до Тилиаг. Хванал гривата на жребеца, той се залюля. Копитата затропаха шумно, когато конят се втурна в галоп, ускорявайки се по цялата дължина на конюшнята.
Уикър изпусна завистливо хленчене, докато феенят жребец и неговият друид изчезнаха в следобедната слънчева светлина.
***
– Вечерята е сервирана!
Грета постави заредена чиния пред мен и аз приближих дървения си стол до масата. Устните ми се свиха от вкусните аромати, които изпълваха кухнята.
Потъвайки в стола си, Грета се усмихна на Доминик. Бяха партньори още отпреди да ги срещна. Доминик ръководеше предната част на спасителната акция, Грета – задната, и си поделяха работата във фермата.
Взех приборите си и се врязах в златисто запържения свински шницел.
– Това рецептата на баба ти ли е?
– Да. – Грета загреба в устата си една вилица шпецле. – Край на експериментите. Пилешкият шницел просто не ми допада.
Сдъвках перфектно приготвената хапка свинско месо, като мълчаливо се съгласих. Не че някога щях да се оплача, когато ме хранеха всяка вечер безплатно.
Дъбовите шкафове бяха избледнели и изтъркани, шареният линолеум се къдреше в ъглите, а флоралните тапети се лющеха, но аз обичах тази кухня. Бях започнала да работя като доброволец в спасителния център през последната година от ветеринарно-техническото си училище и до завършването си бях прекарвала толкова много време тук, че Доминик ми предложи да наема апартамента над конюшнята.
Живеех тук вече четири години и всяка вечер вечерях в тази кухня. Не можех да си представя, че и следващите четири години няма да вечерям тук.
– Благодаря – промърморих аз, набучвайки на вилицата си един варен морков.
Доминик въздъхна.
– Колко пъти трябва да ти казваме, че не е нужно да ни благодариш?
– Но аз съм…
– Просто доброволец? Винаги казваш това, но ти също така живееш тук, плащаш наем, прекарваш цялото си свободно време, за да ни помагаш, и ръководиш огромна част от ежедневните грижи за животните. Тази спасителна служба не би могла да функционира без теб, Сейбър.
– Но не е нужно да ме храните.
Доминик промълви нещо, което звучеше като: „Говоря на стена“.
Не казах нищо, чувствах се твърде сурова от срещата си с друида за светски разговори. Не си играех на „мила сабя“ с тях така, както го правех в работата, но и никога не им показвах истинската си същност.
Истинската ми същност плашеше хората. Бях страшна. Бях луда. Бях психотичното, насилствено, отмъстително момиче с нож и нулеви задръжки да го използва. Ако не ни бяха прекъснали, щях да запея ирландска народна песен, докато изрязвах кътниците на Харви Уитби, а в гърдите ми се блъскаха назъбени парчета омраза.
Ако Доминик и Грета видеха тази моя страна, никога повече нямаше да ме поканят в дома си.
– Между другото, Сейбър, имам лоши новини.
Погледнах нагоре. Доминик отпи бавно глътка вода, очите ѝ бяха тъжни зад големите очила.
– Третият кон на Харви Уитби беше намерен мъртъв в гората северно от Кариерния път. Тъй като е намерен на територията на провинциалния парк, местните искат да се направи некропсия за сигурност, но смятат, че става дума за сърдечна недостатъчност вследствие на силно недохранване.
– Сърдечна недостатъчност? – Повторих скептично.
– Подозирам, че и Уитби има нещо общо с нея. – Тя почука с вилицата в чинията си. – Но конят нямаше видими наранявания.
Спомних си как погалих шията на починалия кон и забелязах липсата на рана от куршум. Но бях чула изстрела. Дали Уитби е пропуснал изстрела, но е изплашил коня до смърт? Или пък онази мечка фея беше причинила смъртта на коня?
След като приключих с вечерята, помогнах с чиниите, а после пожелах лека нощ на Доминик и Грета. Мислите ми се въртяха около мистериозната смърт на паломино, докато изпълнявах вечерните си задължения в конюшнята, проверявах животните на пасището, след това отключих задната врата на конюшнята и се изкачих по стълбите към второто ниво.
Моят апартамент се намираше над стаята за прибиране, стаята за хранене и боксовете за прибиране. Макар и малък, той беше удобен, с мек диван, поставен пред стар телевизор, който никога не използвах, тесен кухненски бокс и най-малката маса на света, съединена с два малки стола. Приличаше на обзавеждане за детска къща.
Съблякох дрехите си и влязох в също толкова малката баня, оборудвана с тоалетна, мивка на пиедестал и малък душ. Няколко минути под горещата вода на душа отмиха потта и миризмата на обора, но не можаха да отмият въпросите от съзнанието ми.
Непровокираното нападение и необяснимата смърт на мечката фея. „Зоната на смъртта“ от насилие и тела на феи. Мистериозната смърт на паломино на Уитби. Интересът на друида към кръстопътя.
Връщайки се в главната стая в торбести панталони и тениска, с кърпа, увита около мократа ми коса, се свлякох на дивана.
– Рикр?
Миг по-късно прозорецът се разтревожи от трептене. През стъклото прелетя изцяло бяла сврака и кацна на подлакътника на дивана.
Способността на Рикр да преминава през твърди предмети като фантом не ме стресна. Това беше често срещана способност на феи. Те можеха да се движат между духовното си царство и човешкия свят по странни начини и това, което изглеждаше напълно солидно в моя свят, беше прозрачна сянка в техния. Всичко, което нямаше присъствие и трайност, беше неосезаемо за тях, а човешките структури нямаха и двете.
Когато фокусирах зрението си правилно, можех да видя тяхната област – пейзаж от мъгла и сенки. Ако някога вникнех напълно в техния свят, той можеше да изглежда съвсем различно, но никога нямаше да разбера.
С изблик на слаба синя светлина Рикр се превърна в котка.
„Ти обади ли се, гълъбче?“
– Разкажи ми за кръстопътя.
Той се облегна на подлакътника на дивана.
„Какво искаш да знаеш?“
– Само основните неща. Искам да знам защо онзи друид е толкова заинтересован.
„Да се занимаваш с друида?“ – Попита той срамежливо. – „Размишлявайки върху неговата…“
Извърнах очи.
– Кръстопътят, Рикр.
Той размаха опашка.
„Кръстопътищата са места на силата, които свързват твоя свят с множество точки в моя свят, които иначе са невъзможно далеч една от друга. Това е древна магия, използвана от старите феи, за да изминават с лекота големи разстояния.“
– С колко други места може да се свърже един кръстопът?
„Някои кръстовища – само две. Други – десетина или повече.“ – Той разтвори устни в котешка усмивка. – „Феите с познания и сила на старейшини могат да прекосят света само за няколко крачки, ако знаят правилния маршрут от кръстопът до кръстопът.“
Подпъхнах бретона си нагоре и потърках челото си.
– С колко места се свързва кръстопътят на север?
Той облиза лапата си и я потърка по едното си ухо.
„Четири. Не си задала най-съществения въпрос, гълъбче.“
Веждите ми се повдигнаха.
– Какъв е този въпрос?
Той се изправи и изви гръб.
„Може ли един обикновен човек да премине през кръстопътя, както можем ние?“
Примигнах.
– Могат ли?
Той скочи от дивана и се отдалечи.
– Рикр – измърморих раздразнено.
„Гладен съм.“
– Ти всъщност не си котка, нали знаеш. Престани да се държиш като такава.
Той изпусна силно мяукане.
„Може би съм. Ти не знаеш каква е истинската ми форма.“
– Ти си шейпшифтър – издекламирах аз. – Имаш ли изобщо истинска форма?
„Разбира се. Нима не можеш да я отгатнеш?“
Намръщих се. Той предпочиташе котка и ястреб, но някак си нито една от двете не изглеждаше съвсем подходяща за „истинската“ му форма.
– Намекни ми.
Той хвърли язвителен синеок поглед през рамо.
– Вероятно кобрата – реших аз.
„Аз не съм кобра!“
Докато той се отдалечаваше вцепенен, аз се облегнах назад на дивана, дъвчейки долната си устна. Трябваше ли да изпратя друида на кръстопътя? Не исках да му помагам, но той рано или късно щеше да го намери сам, а аз предпочитах да си тръгне по-рано.
Агресия на феи. Мистериозни смъртни случаи. Друид, който не принадлежи на това място.
Арла знаеше нещо. Какво криеше тя и защо? Не трябваше да ѝ казвам за срещата си с Кристалния друид; не бях разбрала, че той е издирван мошеник. Дали беше съобщила за присъствието му на Магиполицията, или искаше да избегне властите?
Ако се вярваше на друида, на територията на моя ковен – на моята територия – имаше „зона на убийство“, а аз познавах само двама души, които можеха да имат отговори. Единият беше изпратен на кръстопътя, а другият …
Отблъснах се от дивана и се запътих към спалнята си, като свалих кърпата от главата си.
Рикр се появи по петите ми.
„Отиваш ли някъде?“
– Да видя Арла.
Докато отварях гардероба и изваждах чифт дънки, гласът на моя познат прошумоля в главата ми.
„Това брои ли се за правене на глупости?“
Назад към част 9 Напред към част 11
