Глава 9
– Прикритието е от решаващо значение за тази мисия. – Приклекнала в храстите до мен, Зора говореше тихо. – Точно в тази минута пет екипа се придвижват към различни места. Те трябва едновременно да обезвредят големите на Варвара, да устроят засада на разбойническите ѝ войници и да заловят магьосницата. Ако някоя от частите се провали, цялата мисия и всички наши гилдии ще бъдат в сериозна опасност.
Кимнах сериозно, а облечените ми в ръкавици ръце бяха прибрани в джобовете на коженото ми яке, за да се стоплят.
– И защо – попита тя, като гласът ѝ загрубя – просто остави демончто ти да избяга само?
– Сам – поправих аз. – Той не е „то“.
– Защо го остави да избяга сам? Той може да прави всичко. Ако го видят, ако нападне някого…
– Той няма да направи нищо подобно. Той разузнава наоколо за всякакви следи от Клод и неговия демон. Никой няма да го види. Той е много коварен.
Стиснала устни, тя нагласи баланса на меча си. Бяхме се скрили в ивица от дървета и храсти, която граничеше с път, но освен това този район беше солиден бетон – промишлен комплекс, който граничеше с пристанището, където огромни количества товари се пренасяха между огромни товарни кораби, дълги влакове и безкрайни камиони. Наричаше се „стифадор“ и трябваше да потърся този термин. Той е произлязъл от португалското estivador – първоначалното име на пристанищните работници, които товареха товари на корабите.
– Как можеш да се довериш на този демон да се разхожда сам? – Попита Зора. – Дори не му даде команда, преди да тръгне.
– Той вече знае плана – казах аз и свих рамене.
От другата ми страна се чу тихо подсмърчане. Амалия, седнала с гръб към едно дърво, извърна очи към Зора.
– Свикнала си с безмозъчни договорени демони – каза тя на магьосницата. – Зилас е задник, но е дяволски умен. Не прави грешката да си мислиш, че той не знае какво точно се случва.
Зора потърка ръце по лицето си и в късата си руса коса. Вдигайки ръка, тя седна на петите си и провери часовника си.
– Все още имаме няколко минути. Защо не ми разкажеш цялата история?
– Искаш да знаеш сега? – Попитах предпазливо. Посегнах да наглася очилата си само за да си спомня, че нося контактни лещи. – Предлагах да ти разкажа няколко пъти…
Тя погледна настрани, лицето ѝ беше в сянка.
– И преди съм допускала грешки относно това на кого да се доверя. Страхувах се, че ако чуя историята ти … – Тя отново изпъшка. – Изглеждаш добро момче и не исках отново да се хвана на невинната постъпка на някого.
– О – казах аз, а защитната ми реакция се смекчи.
– Дариус ти вярва, а аз вярвам на него. – Тя замълча за дълъг момент. – Бих искала да знам, ако все още имаш желание да ми кажеш.
Настаних се до Амалия.
– Предполагам, че всичко започна с Клод.
Зора ме слушаше внимателно, докато разказвах накратко за случайния си договор със Зилас, за това как се присъединих към „Врана и чук“ и за ролята на Клод в убийството на родителите ми и епидемията от вампири миналия месец. Единственото нещо, което пропуснах, беше истинската същност – и стойност – на гримоара на семейството ми.
Когато приключих, Зора стисна устни в безмълвно, учудено подсвиркване.
– Вампири, подсилени с демонична кръв. Това обяснява много неща. – Тя почука с пръсти по коляното си. – Какво ще иска от Варвара в замяна на подобрените големи?
– Той иска всички демонски имена за себе си, но Варвара не може да му помогне с това.
– Клод Мерсие е псевдоним, нали? Разкрихте ли нещо за истинската му самоличност?
– Хм, добре, претърсихме къщата и апартамента му. Това е… всичко. Всичко, което открих, беше разпечатка на митичния профил на Езра Роу.
– Езра? Какво общо има той с Клод?
Стомахът ми се сви недоволно.
Наим Ашраф, бившият магьосник, не беше предоставил никаква полезна информация за амулета Вх’алир, но той и Тори неволно ми бяха дали друга улика: демонични магове.
След първата ми странна среща с Тори и приятелите ѝ магове на Хелоуин, с Амалия бяхме обсъждали над дузина възможни обяснения защо миришат на демонична магия, но никога не бяхме обмисляли демоничен маг като вариант. Защо да го правим? Полицията беше изкоренила и без това рядката практика толкова старателно, че тя се беше превърнала в градска легенда.
Освен това не можех да си представя демоничен маг да се крие в гилдия и да се представя за обикновен митик. Лудостта беше известен симптом на демоничното магьосничество. В края на краищата как човек, в чието тяло по неволя е натъпкан демон с единствената цел да му осигури достъп до мощната магия на демона, да не изпадне в някаква степен на лудост?
Нито един от приятелите на Тори не ми изглеждаше като жаден за власт и демон луд, но не изключвах тази възможност – особено когато ставаше дума за тихия, необичайно белязан Езра Роу.
– Попита ли Езра? – Подкани ме Зора.
– Все още не.
– Хм. – Тя измъкна телефона си от джоба. – Той ще е зает с обезвреждането на големи точно сега, но… – Палците ѝ преминаха през екрана на телефона. – Ето. Изпратено.
– Изпратено? – Тревогата ме прониза. – Какво е изпратено?
– Имейл. – Тя се усмихна. – Не се притеснявай, не бих му писала по средата на опасна мисия.
Нещо близко до ужас премина през гърдите ми. Не е добре. Изобщо не е добре. Последното нещо, което исках, беше вниманието на Езра, преди да разберем какво се случва с тримата магове.
Светещи червени очи се появиха между две дървета, след което Зилас се вмъкна в слабата лунна светлина, процеждаща се през голите клони над главата. Ръката на Зора се приближи към дръжката на меча ѝ, но тя се улови и спусна ръката си.
Той падна в клек, присъединявайки се към малкия ни кръг, а погледът му бе вперен в магьосницата.
– Твоята бойна стратегия е първо да обезвредиш големите?
Отне ѝ миг да реагира на въпроса му, а недоверието отново набръчка челото ѝ. С говоренето на демон трябваше да се свикне.
– Да – потвърди тя със закъснение.
– Каза, че големите са на едно място.
Тя кимна.
– Те не са на едно място.
Импулс на объркана тишина.
– Какво? – Попита тя. – Какво имаш предвид?
– Прегледах всичко. – Той махна с ръка към останалите екипи, които се простираха на двайсет пресечки около нас. – Усетих миризмата на демонична кръв в големите. Намерих ги на лис места. На пет места – поправи се той. – Повечето са близо до сграда с много хх’айнуни в нея.
Лицето на Зора призрачно пребледня на сребристата лунна светлина.
– Сигурен ли си? Абсолютно сигурен?
– Разбира се, талук – изръмжа той раздразнено.
Примижах към него.
– Как я нарече току-що?
Опашката му щракна върху земята.
– Това е злобна дума. Няма да ти хареса.
Започнах да се извинявам на Зора за лошото възпитание на моя демон, но тя вече държеше телефона си до ухото. Чух слабо звънене, след което отговори мъжки глас.
– Андрю – отвърна тя, късайки думите в спешността си – свържи се с ръководителите на екипа и им кажи, че не всички големи са в склада. Разбираш ли това? Поне част от запасите от големи са преместени.
Тя се заслуша.
– Да, кажи им, че може да става дума за засада. Трябва да са готови за най-лошото. Можеш ли да се свържеш с Дариус? – Пауза, след което отхапа проклятие. – Ако телефонните сигнали са слаби, повикай Брайс. Имате шест – тя провери часовника си – пет минути. Започнете с Кай, Аарон и Табита.
Приключи разговора и се обърна към Зилас.
– Къде е най-голямата колекция от големи?
Той я погледна, после посочи през рамо.
– До една сграда. Натам.
– Можеш ли да ни заведеш там незабелязано?
– Вар.
Тя ме погледна с навъсени вежди.
– Това означава да – преведох аз. – Но Зора, ние трябва да търсим Клод.
– Предполага се, че трябва да се погрижим за оцеляването на нашите гилдийци – отвърна тя и се изпъна на крака. – Ако големите са били преместени, това означава, че врагът знае, че идваме. Това е капан. Трябва да помогнем.
Кимнах.
– Амалия, ти трябва да отидеш, да заемеш позиция. – Думите ми се сториха глупави, но това беше правилната терминология, нали?
Тя вдигна бинокъла, който висеше на врата ѝ.
– Имаш го. Не забравяй слушалката си, за да можеш наистина да ме чуеш, ако забележа нещо.
С бързо махване тя се втурна от дърветата към висока ограда, покрита с бодлива тел. Отвъд нея над всичко останало се издигаха цилиндрични резервоари, високи по три етажа, а отстрани на всеки от тях минаваше метално стълбище. Тя започна да се катери по оградата, но краката ѝ се подхлъзнаха на стълба и Зилас изохка.
Побутнах го с лакът и го стрелнах с остър поглед. Той се намръщи срещу мен. Погледнах го още по-настойчиво.
Като изръмжа под носа си, той се надигна и се измъкна от дърветата. Хвана Амалия за кръста, издърпа я от оградата и я преметна през силното си рамо. След един невъзможен скок той я пусна от другата страна. Слабото ѝ проклятие се носеше към мен и Зора, докато той отново прескочи оградата и се насочи право към дърветата.
– Следвай го – прошепнах на Зора. – Той ще ни отведе до големите.
Тя отпусна меча си в ножницата.
– Започвам да добивам по-добра представа как си оцеляла в буренясалите канализации миналия месец.
Зилас се втурна пред нас и докато крачех след него, пъхнах пластмасова слушалка в ухото си и проверих приложението на телефона си. Зора ми беше показала как да го използвам по-рано този следобед и то щеше да ни позволи да поддържаме връзка с Амалия. Включих микрофона.
– Амалия? – Прошепнах.
– Почти… на… върха. – Гласът ѝ се разнесе от малкия високоговорител. – По дяволите, не съм във форма.
– Уведоми ме, ако видиш нещо подозрително.
– Да.
Линията на дърветата свърши и Зилас се стрелна през улицата и навлезе в мръсна алея с ограда от едната страна и дълга, тъмна сграда от другата. Ние със Зора се втурнахме след него, като затворихме пролуката. Демонът спря да слуша, а опашката му потрепваше, докато се съсредоточаваше.
– Тази сграда там – издъхна Зора, посочвайки триетажен сив правоъгълник с няколко светещи прозореца – единствената постройка в тази част на комплекса, която не беше затворена за през нощта. – Това е мястото, където са разбойниците. Всеки момент първият ни екип ще…
Светлините на прозорците затрептяха, а после всички изгаснаха наведнъж. Миг по-късно някъде вътре в сградата пламна огън.
– Започна се – промълви Зора. – Надявам се Кай да е получил съобщението. Да побързаме!
Зилас продължи по черния път, аз и Зора бяхме на няколко крачки зад него. От сградата на разбойниците се разнесе още светлина – огън, заедно с разноцветни светкавици, и се чуха приглушени удари и трясък. Нервите ми се обтегнаха. Големите бяха преместени, врагът можеше да знае, че сме тук, а ако Клод беше наблизо, това означаваше, че трябва да се притесняваме за Називер.
– Има ли следи от летящ демон? – Прошепнах в микрофона си.
– Не. – Шумолене, когато Амалия промени позицията си на високия си перчем. – Но хората бягат от тази сграда сега и… о, дяволе! Там са големите. Някой току-що е бил стъпкан.
От другата страна на сивата постройка се появи оранжева светлина.
– Бързайте! – Изръмжа Зора.
Зилас се впусна в бърз бяг, принуждавайки мен и Зора да се затичаме. Той се втурна към една задънена улица, където беше паркирана колекция от ръждясали тракторни ремаркета. Когато го достигнах, той обхвана с ръка средата ми, повдигайки краката ми от земята, след което хвана Зора в същата хватка.
Тя все още се задъхваше от изненада, когато той скочи върху най-близкото ремарке. С три светкавични скока прехвърлихме оградата, влязохме в паркинга и се запътихме към пролуката между сградата на разбойниците и склада – дълга ивица, застлана с горни врати.
Сякаш превключвателят за силата на звука беше натиснат на максимум, шумът избухна – викове, писъци, удари, трясък, сривове и странни отзвуци, които можеха да бъдат само магия. Светлината пламна и затрептя от предната част на сградата, докато Зилас спринтираше към нея, забавен само малко от двамата си пътници.
Пред нас избухна нов шум – метални удари като изкривени бутала. От най-близката врата на складовото помещение към невидимата битка се втурна подобен на куче голем, идентичен с тези, които бяха нападнали гилдията „Окото на Один“.
– По дяволите! – Възкликна Амалия в ухото ми. – Робин, има големи, които се приближават към тях от всички страни. Нашите момчета са на път да попаднат в капан по средата.
– Ние сме в него! Зилас…
Преди да успея да кажа повече, той се насочи към склада, където се бяха появили още трима големи, розови руни светеха по металните им тела, докато тичаха с тромави походки.
Единственото ми предупреждение беше, че Зилас забавя крачка, и аз се засилих, когато той се отпусна. Когато двете със Зора паднахме на земята, той се стрелна към водещия голем и заби двата си крака в предните му крака. Стоманените крайници излязоха изпод него и големът рухна настрани с отвратителен метален писък.
Зилас се изтърколи, изправи се на крака и скочи отново, когато вторият голем избълва струя течност към него. Тя се разпръсна по настилката, бълбукайки и съскайки.
– Зора – извиках над какофонията. – Можеш ли да отвлечеш вниманието му?
Тя кимна и извади меча си. Поглъщайки вълната на паниката, свалих верижката от врата си и спринтирах към последния голем в редицата. Когато го приближих, той се обърна по средата на атаката и се насочи право към мен.
Зора се стрелна по пътя му. Челюстите му бълваха огън, той се втурна след нея, а аз се хвърлих към откритата му страна.
Пъхнах ръка под корема му и изкрещях:
– „Ori eruptum impello!“
От артефакта в ръката ми излезе сребриста светлина. Заклинанието се разшири под голема, издигайки звяра нагоре. Той се сгромоляса на страната си.
Зора скочи пред мен, като държеше меча си кръстосано, а ръката ѝ беше опряна на острието.
– „Ori gladio reflectetur!“
От стоманата изхвръкна полупрозрачна пурпурна стена с ширината на острието, а киселината, бликнала от устата на следващия голем, се пръсна по цялата бариера вместо по нас.
Заклинанието избледня почти толкова бързо, колкото се беше появило, но беше достатъчно. Зора ме хвана за ръка и се отдалечи от големите. Докато тичах, върнах инфернуса обратно на шията си.
Още един бумтящ трясък – Зилас повали втория си голем. Трима паднаха и още трима остават, единият се втурна след нас, а другите двама безнадеждно преследваха пъргавия демон.
– Хубава работа със заклинанието импело – поздрави ме Зора с бърза усмивка. – Не предполагам, че имаш още едно?
– Не, съжалявам.
– Тогава по този начин. Хайде!
С голем в преследване тя се втурна към едно изоставено ремарке. Хвана куката на ръждясала верига, която висеше от леглото, и ми я подхвърли.
– Приготви се!
Хванах тежката верига и вече се паникьосах. Готова ли съм за какво?
Големът се запъти към нас и Зора опъна веригата. Улових я и заключих крайниците си. Когато големът стигна до нас, тя отскочи настрани. Големът се блъсна във веригата, като почти я изтръгна от облечените ми в ръкавици ръце.
Хвърлих края на веригата към Зора. Избягвайки щракащите му челюсти, тя завъртя веригата около врата му и върна края обратно към мен. Пъхнах куката в пролуката в раменната става на голема и двете се затичахме към него.
Големът се втурна след нас, удари се в края на веригата и се спря. Напъвайки се напред, с крака, драскащи по земята, той се мъчеше да се освободи. Веригата издържа.
– Да! – Изкрещя Зора. – Сега да свалим последния…
Тя прекъсна с изненадано хъркане. Последният голем лежеше настрани, а Зилас стоеше над него и държеше стоманения му череп. Той пусна разчленената глава на земята.
Откъм ъгъла на сградата се разнесе експлозия. Огнено кълбо избухна навън, а в небето се издигна оранжев дим.
– Не! – Зора спринтира към сражаващите се другари, като извика през рамо: – Хайде, Робин!
Докато правех трескава крачка след нея, гласът на Амалия се разнесе в ухото ми.
– Робин! Един пич със свръхголям голем току-що излезе от далечния край на онази дълга, мършава сграда. Той се отдалечава от битката.
– Клод? – Задъхах се.
– Кой друг би могъл да бъде? Той се движи бързо – върви след него!
„Зилас!“ Извиках мълчаливо, после попитах Амалия:
– Има ли следи от Називер?
– Все още не. Но наблюдавам. Побързай, преди Клод да се измъкне!
Зилас ме вдигна от земята. Хванах се за раменете му, докато той ме прехвърли на гърба си, без да прекъсва крачка. Той се промуши по дължината на складовия отсек, после скочи от покрива на една кола върху сграда.
– Виждаш ли го? Той е право пред теб, движи се на запад.
– Виждам – изръмжа Зилас, който или беше подслушал Амалия, или беше доловил мислите ми.
Очите ми се насълзиха от студения вятър и аз се втренчих в лабиринтовите стекове от промишлени тръби, които изпълваха огромния бетонен участък. На петдесетина метра от мен се виждаха слаби светещи руни, покриващи повърхността на огромен двукрак голем.
Зилас отскочи от сградата, удари се в земята и се стрелна в стоманения лабиринт. Големът, същият модел като дванайсетметровия, който Тори беше съборила с мистериозния си артефакт, се разхождаше сред стековете, а главата и раменете му се виждаха над купчините.
Клод ли беше? Дали беше дошъл тук, за да подготви големите за Варвара? Дали най-накрая щях да видя отново убиеца на родителите си?
Ако беше той, какво щях да направя?
Гърлото ми се сви, яростта, паниката, скръбта и решителността изпълниха дробовете ми вместо въздух. Когато се приближихме до големия голем, Зилас се качи на купчина стоманени тръби. Той се плъзна и спря, а металът се размести под краката му с тихо тракане.
Мъжът, който вървеше на няколко крачки пред голема, спря. Когато стоманеният звяр също спря, той се обърна към мен и Зилас, които се виждаха на върха на купчината.
Някъде зад нас в небето избухна друго огнено кълбо. Оранжевата светлина обля лицето на мъжа, осветявайки всеки детайл.
– Ти? – Задъхах се.
Мъжът не беше Клод, но бях виждала лицето му и преди. Пастелно бледа кожа, коса, по-скоро бяла, отколкото руса, вдлъбнати бузи с остри скули и бледи очи без видими мигли, които да ги обрамчват.
Това беше мъжът от снимката на Тори – бледият мъж, с когото младият Клод беше говорил. Абсолютно същият мъж, идентичен по цвят и черти… и възраст.
Но тази снимка беше поне на двайсет години. Мъжът, който гледаше мен и моя демон с лека изненада, беше само с няколко години по-възрастен от мен.
Какво, по дяволите, се случваше?
Назад към част 9 Напред към част 11
