Глава 19
От другата страна на вратата, където стоеше Кофер, се намираше стаята за такъми, която беше превърната в офис. С помощта на Лиена го бях вкарал вътре и бях завързал китките му с чифт блокиращи магията белезници от чантата ѝ, като го оставих да се свлече нещастно на стола си. Щях да го заплаша със собствения му пистолет, само за да нанеса сол в раната, но това се оказа блъф. Нямаше куршуми.
Беше идеалното оръжие за всестранно коравия и нехаещ глупак, който го държеше.
Лойд също се беше присъединил към нас вътре в плевнята и се задържаше на вратата, нащрек, но и стрелкаше Кофер с объркани погледи. Сигурно за първи път виждаше ясно човека, а и бих се обзаложил, че не можеше да повярва, че някога се е страхувал от джигитския, космат кокал.
Заставайки пред Кофер, аз скръстих ръце.
– Време е да приключим с това.
– Нищо не може да спре това, което идва за теб. Ти си ходещ мъртвец. – Той се изхили на Лиена. – Ти също, скъпа.
– Мисля, че подценяваш силата ни на убеждаване – отвърнах аз. – Сигурен съм, че си се запознал със значителните магьоснически умения на моя партньор. Говори се, че тя има заклинание, което може да подмени бъбреците и ушите ти, така че да чуваш само бълбукането на собствените си черва, докато бавно умираш от сепсис.
За съжаление той изглеждаше по-скоро възмутен, отколкото уплашен.
– Просто ми кажи какво искаш от мен.
– Откажи се от черните петна – наредих аз. – Сега.
– Не е толкова лесно.
Намалих гласа си до ръмжене.
– Направи го толкова лесно.
Той поклати глава, поклащайки козята си брадичка на Сийгъл напред-назад.
– Системата не е проектирана така. След като веднъж е платена награда, тя остава на място, докато не бъде изпълнена. Няма бутон „Отмени“.
Лиена сгъна ръце, отразявайки моята агресивна позиция.
– Тогава я изпълни. Отбележете ни като мъртви.
Кофер се поколеба, набръчкани устни, докато обмисляше последиците, а именно, че ако ни отбележи като мъртви, никой от приятелите му убийци няма да знае да се появи и да спаси жалкия му задник.
Наведох се по-близо.
– Искаш ли да прекараш повече време в сензорна депривация, преди да вземеш решение?
Лицето му пребледня при спомена за затъмнението.
– Добре. Ще го направя.
– Чудесно. Заповядай.
Кофер се приближи до лаптопа си и неловко използва окованите си ръце, за да потропа по клавиатурата. Преместих се, за да го наблюдавам през рамо, докато преминаваше през няколко екрана с пароли и влизаше в програмата си за награди. Беше изненадващо лесно. Бяха нужни само две кликвания и бутон „потвърди“, и ето че до моето име и това на Лиена мигаше „УБИТ“.
– Готово – каза той и кликна върху друг екран. – Това е списъкът с награди, до който убийците имат достъп. Виждате ли? Наградата е отбелязана като изпълнена, а информацията за вас двамата вече не е достъпна.
Няколко болезнени възела на напрежение в долната част на гръбначния ми стълб се освободиха.
– И така, това е всичко – заключи Кофер. – Вече сте в безопасност. Можете да си тръгнете.
– Добър опит, жалка буца лайна – казах с насмешливо подсмърчане. Махнах с ръка на Лойд към нас. – Хей, докторе. Имаш някои молби към бившия си шеф, нали?
Лойд направи крачка към Кофер, свил ръце в юмруци, с напрегната челюст.
– Ще ме оставиш на мира. Завинаги. Същото се отнася и за сина ми.
Кофер леко се сви.
– Вашият син?
Очите на Лойд горяха със защитна сила.
– Хората, които имаш в Нова Скотия, ще ги отзовеш. Дай им нови заповеди никога, ама никога да не докосват сина ми. И искам да чуя как ще го направиш.
Козелатият пищов се намръщи.
– Аз… наистина не мога да го направя.
– Защо, по дяволите, не можеш? – Лойд ме погледна за подкрепа. – Накарай го да го направи!
– Не, наистина – каза неловко Кофер. – Не мога.
Не можах да се сдържа – мрачен смях се изплъзна покрай устните ми.
– Той няма никакви хора в Нова Скотия.
Кофер се сви на стола си, очите му пробиха дупка в пода, потвърждавайки подозрението ми.
– За какво говориш? – Попита Лойд в тревожно объркване.
– Той едва ли има хора тук. Искам да кажа, погледни това място. – Направих широк жест към овехтялата стая с тъжното малко бюро. Тихо конско цвилене прекъсна мисълта ми. – Той има едва ли не легален аеромаг и две вещици, които дори нямат фамилии. Единствената му истинска охрана е един блъскащ се великан, който е толкова объркан от говорещо прасе, че дори не използва телекинезата си. Единствената причина, поради която ти или някой друг не се смеете в отвратителното лице на Кофер, е, че той манипулира емоциите ви със своите малко над средното ниво емпатични способности. Всичко това е една проклета шарада. Обзалагам се, че тази грозна козя брадичка дори не е истинска.
Протегнах ръка през бюрото и щипнах няколко косъма от козя брадичка.
– Ау – изпищя Кофер и се отдръпна от мен.
Повдигнах рамене.
– Както и да е. Въпросът си стои.
– Значи синът ми е в безопасност? – Попита Лойд.
– Винаги е бил в безопасност – отговори Лиена. – Системата за възнаграждения беше истинската опасност и ние ще се погрижим за това.
Тя затвори лаптопа, изключи го от електрическата мрежа и го пъхна в чантата си. Кофер изстена жално, когато осъдителният му източник на доходи беше премахнат.
– Знаем, че имаш запис на всичките си сделки – каза му тя с тона си „ще трансмутирам очните ти ябълки в златни рибки“. – Къде е?
Емпатът посочи към чантата си, в която сега се намираше лаптопът му.
– Всичко е там.
– Глупости – изръмжах аз. – Ти пишеше с два пръста като едно от безмозъчните си пилета, което кълве храна. Обзалагам се, че си тип човек, който пише с химикалка и хартия.
– Не, пазя всичко…
Той прекъсна, когато изпратих вихрушка от изтръпнал мрак в съзнанието му.
– Това е в бележника ми. В долното чекмедже на бюрото.
– Така е по-добре – казах мрачно и се наведох, за да отворя чекмеджето. Извадих черна тетрадка и я разгърнах. – Какво, по дяволите, е това?
Всяка страница беше изпълнена с небивалици – хаотична мрежа от букви, които сякаш нямаха никакво значение.
– Това е код – каза ми самодоволно Кофърът. – Само аз знам как да го прочета, така че ако искаш да разбереш какво пише в него, ще трябва да ме държиш жив. Всъщност можеш да започнеш, като махнеш тези белезници.
– Кой си мислиш, че си? – Попитах, докато Лиена изтръгваше книгата от ръката ми, за да погледне първата страница. – Убиецът Зодиак?
Доволната усмивка на Кофер се разшири.
– Може би ще обмисля да ви помогна, ако…
– Това е шифърът на Рот – прекъсна го Лиена с вещина. – Един от най-простите кодове.
– И коя, по дяволите, си ти? – Попитах я. – Алън Тюринг?
Тя отново ми показа страницата, като държеше пръста си срещу малка бележка в горния десен ъгъл.
– Виждаш ли това? ‘+6.’ Това означава, че всяка буква на тази страница представлява буква, която е шест места преди нея в азбуката. „Ж“ е равно на „А“ и т.н.
Триумфалното изражение на Кофер се изду като стар парти балон и той изглеждаше основателно засрамен от себе си.
– Ти наистина си некадърен в цялата тази работа със злодеите – казах му разочаровано. – Дойдох тук, очаквайки Ханибал Лектър, а вместо това гледам комбинация от Хари и Марв от „Сам вкъщи“.
– Какво ще правиш с него? – Попита Лойд.
– Не се притеснявай. Ние сме се справили с това. – Подарих на Кофер неприятна усмивка. – Ще се погрижим добре за него. Нали, Лиена?
– Значи искаш да го храня, да го поливам и други подобни неща? – Попита Егерт, като погледна строго Кофер, който сега беше прикован с белезници към печката в бившата ми кухня.
Кимнах.
– Мисли за него като за стайно растение. Злокачествено стайно растение. Той също е толкова интелигентен, колкото и едно такова растение.
Макар да не ми беше приятно да вкарам козлестия емпат в скритата ни централа, нямахме голям избор. Поне с моите белезници от МПД около китките му той не можеше да се опита да извърши емоционална манипулация по време на престоя си.
Докато давах на Егерт новата му задача, Лиена остана седнала на дивана, забила нос в тефтера на Кофер, дешифрирайки на лист хартия шифъра му от пето ниво.
– Ако направи нещо поне малко подозрително – инструктирах Егси – не се притеснявайте да го застреляш.
Бившият охранител се наведе близо до мен и прошепна:
– Вече нямам пистолет.
– Той не знае това – прошепнах в отговор.
– Точно така. – Егерт се изправи и изду гърдите си. – Категорично ще го застрелям. Обичам да стрелям по хора.
Потупах го по рамото.
– Добра работа, приятелю.
– Благодаря, момче.
Бързайки към дивана, паднах до Лиена и превода ѝ. Писалката ѝ пишеше яростно по бележника.
– Имаш ли късмет? – Попитах.
Тя въздъхна.
– Ще отнеме време. Той записва всичко. Транзакции, работа, дори няколко списъка с хранителни стоки.
– Истински голям мозък – казах с половинчат смях. – Не може да искаш враговете ти да знаят за органичните броколи и храненото с трева говеждо месо, което ядеш.
– Всъщност повече морски дарове и тонизираща вода.
– Отвратително. – Погледнах бележника, върху който тя пишеше. – Още нямаш Сьозе?
– Все още не, но ще го намеря.
А когато го направи, щяхме да имаме неопровержимо доказателство, че клетият копелест агент на МПД е платил на гаден престъпен бос да ни убие, което щеше да е първата стъпка към разрушаването на корумпираната му къщичка от карти.
Разбира се, все още не знаехме защо е убил двама ГМ и е инсценирал смъртта им така, че да изглежда, че не е убийство.
Или как точно той и неговите главорези са зареждали откраднатите портали.
Или как Дариус Кинг е замесен в цялата тази каша.
Или кой е бил къртицата.
Или как къртицата знаеше кой съм аз.
Кракът ми подскочи неспокойно. Имахме толкова много въпроси без отговор, а получаването на доказателства срещу Сьозе нямаше да реши всичко веднага. Без Блайт дори не знаех какво ще правим с доказателствата. Не можехме просто да влезем с тях в участъка.
– Трябва да поговорим с Дариус – промълвих аз с тих глас. – Той по някакъв начин е част от това и може би има идея какво да правим с доказателствата от Кофер.
Лиена кимна разсеяно, съсредоточена върху работата си.
– Можем да отидем да го видим веднага щом намеря Сьозе тук. Имаме време сега, когато не трябва да се притесняваме за убийците на Кофер.
Намереният ми отговор беше прекъснат от бръмченето на телефона на Лиена, където се намираше на масичката за кафе пред нас. С неохота тя остави бележника и вдигна телефона.
– Не познавам този номер.
– Ооо, мистериозен обаждащ се – казах аз. – Пусни го на високоговорител.
Тя извъртя очи, но направи каквото поисках.
– Ало?
– Агент Шен – чу се наперен женски глас от другата страна. – Това е Зора от „Врана и чук“. Робин ми каза да ви се обадя, ако имаме нещо за докладване за връзка.
– А вие имате ли? – Попитах нетърпеливо.
– Да, но кой сте вие?
– Кит-ух, агент Морис.
– О, да, веселякът.
Лиена отново извъртя очи.
– Зависи от това кого ще попиташ.
– Както и да е, оглеждах връзката в планината Бърнаби и мисля, че видях едно от вашите момчета. Беше взел със себе си купчина малки черни дискове.
Лиена и аз споделихме поглед; Робин беше отгатнала правилно. Сьозе използваше нексус, за да ускори времето за презареждане на порталите.
– Как изглеждаше? – Попитах. – Като чудовището от „Формата на водата“, но малко по-човешко?
– Е, не. Този човек е мускулест и плешив.
– Кейд – заяви Лиена. – Къде е той сега?
– Следя го в западна посока по Хейстингс, недалеч от ПНЕ.
– Следвай го и остани на линията – нареди партньорът ми. – Вече сме на път към вас.
Лиена пъхна кодовата книга на Кофер и превода в чантата си и скочи от дивана.
Обърнах се към Егерт.
– Дръж го под око, добре?
– Разбрах, шефе – отвърна Егси и ми подаде комплект игриви пръстови пистолети. След това насочи тези пръстови пистолети към Кофер и присви очи. – Някакво лошо поведение, приятелю, и те ще се превърнат в истински шест изстрела тук. Защото няма нищо, което да обичам повече от това да правя дупки от куршуми в лошите хора.
В една алтернативна времева линия Тревър Егерт щеше да даде на Джон Уейн шанс да се пребори за парите си.
Няколко минути по-късно Лиена и аз бяхме на път. Времето се влачеше мъчително, докато излизахме от центъра на града, а оживените, осветени улици отстъпваха място на по-тъмни, по-спокойни жилищни райони. Най-накрая настигнахме Зора на една крайградска улица в Маунт Плезънт, срещу осъдената пързалка, чиято сграда не представляваше нищо повече от грамадна сянка в нощта. Строителните табели в покрайнините на паркинга показваха, че тя трябва да бъде разрушена по-късно този месец.
Лиена паркира зад черното купе на Зора. Бойната митичка на „Врана и чук“ се беше облегнала на капака на колата, облечена от глава до пети в черно. Подобно на Вера, тя беше руса и яка, а подобно на Робин беше дребен ужас. Веднъж я бях виждал да държи широка сабя, висока почти колкото нея.
– Къде е той? – Попита Лиена.
Зора направи жест към пързалката.
– Той караше малката смарт кола на МагиПол отзад до товарната рампа. Видях го да паркира, но не исках да се приближавам твърде много.
– Добро решение – казах аз. – Видя ли някой друг?
– Не. Но там отзад има още няколко коли, така че кой знае?
Огледах тъмния, празен паркинг покрай пързалката.
– Мога да ни вкарам там, без да ни видят, достатъчно лесно.
– Хора, вие нямате нужда от помощ за… каквото и да е това, нали? – Попита Зора, като се усмихна неловко.
Поклатих глава. Не защото нямаше да е ценна, а защото не можех да я включа в невидимия си възел в толкова кратък срок. Да не говорим, че нямах особено желание да вкарам невинен митичен човек в тази потенциално смъртоносна буря.
– Страхотно – въздъхна тя, после махна защитно с ръце, оттегляйки се от твърдението си. – Не че не искам да помогна. Просто преди двайсетина минути беше обявена огромна награда и всички от „Врана и чук“ тръгнаха след нея. Не искам да остана назад.
– Няма проблем – отвърна Лиена с благодарна усмивка. – Можем да поемем оттук нататък.
– Готино! – Тя отвори вратата на колата си. – Ще се видим по-късно, полиции.
И с това си тръгна. Веднага щом колата ѝ зави зад ъгъла, Лиена активира бедната си, преизползвана огърлица с котешко око, а аз пуснах халюцинаторна бомба, която ни направи невидими. Проправихме си път през улицата и влязохме в паркинга.
– Тъй като това явно е суперзлодейското леговище на Сьозе – промърморих аз – трябва да сме нащрек за капани, прислужници и високотехнологични оръжия.
Лиена извъртя очи.
– Леговище на суперзлодеи? Това е хокейна пързалка, Кит.
– Много канадско леговище на суперзлодеи.
– Не мисля, че Сьозе има леговище.
– О, хайде. Всичко в него крещи „изхвърлена риба на тема комикс злодей“. Разбира се, че има суперзлодейско леговище.
Зад ъгъла на сградата, точно там, където Зора беше казала, че ще бъде, открихме смарт автомобил до товарна рампа. Наблизо беше паркиран черен джип. Ръждясалата подвижна метална врата на товарния док беше отворена на няколко сантиметра и пропускаше матова оранжева светлина в тъмнината.
Лиена и аз се приближихме към нея. Включих вратата в моята деформация, премахвайки всяко движение или шум, които тя можеше да издаде, от възприятието на всеки, който се намираше в моята халюцинационна бомба. С кимването ми Лиена я бутна.
Със скърцане вратата се повдигна достатъчно, за да мога да се покатеря по бетонния ръб на дока и да се промъкна под него. Придържах вратата нагоре с едната си ръка, а с другата помогнах на Лиена да влезе вътре, като спуснах шумната метална врата зад нас.
Когато се обърнах, за да видя в какво сме влезли, на лицето ми се появи самодоволна усмивка.
– О, Боже мой.
– Не го казвай – прошепна Лиена.
Не можех да се сдържа.
– Това е леговище на суперзлодеи!
Тя въздъхна.
– Мразя, когато си прав.
Назад към част 19 Напред към част 21
