Глава 17
Тъй като имаше вероятност всеки момент в гаража да се спусне комбинация от полицията и човешките ченгета на Ванкувър, решихме да се преместим. Лойд беше пропуснал кървавата победа на Зилас над „Дивите момчета“; между претоварването от страх и моето изкривяване на „Затъмнението“ той беше припаднал на задната седалка на BMW-то. Трябваше да го разтърсим, за да се опомни, преди да вземем нещата си и да изоставим разстреляната кола.
Зилас остана да „почисти нещата“, докато останалите се отправихме към апартамента на Робин, а Лиена се прибра в средата на групата ни, за да скрие окървавеното си облекло. Докато бързахме по тротоара, не можех да спра погледа си да проследява всяко петно кръв по дрехите ѝ, бледността на лицето ѝ или несигурното клатене в походката ѝ.
Ако преди не бях твърдо решен да стигна до Кофер, сега изгарях от неистова нужда да прекратя цялата операция на този гадняр.
Зилас ни настигна, когато влязохме в блока на Робин. Дребната изпълнителка заведе Лиена в спалнята си, за да я почисти и облече в дрехи назаем. Аз паднах на дивана, подпрял лакти на коленете си и стиснал ръце в юмруци. Лойд се заключи в банята, вероятно искайки да остане насаме, за да възстанови самообладанието си.
Колкото по-далеч от Зилас беше, толкова по-добре. Нямаше нужда да съобщава на не толкова добрия лекар, че е бил спасен от демон със свободен договор и пълен контрол над магията си. Като стана дума за това, демоничните смъртоносни лъчи на Зилас бяха ужасяваща изненада. Доколкото разбрах, демоните не се нуждаеха от автоматични убийствени лъчи, за да бъдат смазващи вихрушки от насилие, така че наслагването на магия върху и без това страхотните му бойни умения правеше Зилас още по-страшен, отколкото си представях.
Главата ми потъна малко по-надолу между раменете ми. Ако Зилас не беше пристигнал, когато го направи, Лиена и аз щяхме да сме мъртви. И Лойд също. Бях предположил, че е съвпадение, че леденият дрон за изтребление на Дедал беше толкова лош партньор за моите психотронни деформации. Тогава онези въоръжени с пистолети чудаци бяха използвали камерите на телефоните си, за да победят магията ми, и това беше достатъчно, за да ме обезсили критично.
Ако това продължаваше, ако не свалим Кофер, за нула време щяхме да сме храна за червеите.
Нещо твърдо се удари не твърде нежно в горната част на главата ми.
Отдръпнах се назад, а погледът ми се насочи към Зилас, който стоеше пред мен, а устните му бяха дълбоко намръщени.
– Ау.
– Не бъди слаб, hh’ainun.
Челюстта ми падна.
– Слаб?
– Ти загуби, но не умря. Ако си жив, все още можеш да спечелиш.
– Лесно е да се каже това от свръхмогъщ демон.
Носът му се набръчка с насмешка.
– Приличам ли на силен демон?
Примигнах. Той беше най-малкият, най-тънкият, най-малко чудовищният демон, който някога бях виждал, а бях виждал няколко такива, откакто се присъединих към МПД.
– Слаб ли си според демонските стандарти?
Той се наведе по-близо, а малиновите му очи блестяха.
– Ако си по-умен от враговете си, не е нужно да си по-силен.
Вратата на спалнята се отвори, прекъсвайки уютната ни сърдечна среща, и Робин излезе. Лиена я последва, като изглеждаше бледа, но иначе здрава. Беше заменила пропития си с кръв суитчър с подобен горскозелен. Без да среща погледа ми, тя седна до мен.
– Обясних на Робин за черното петно – каза тя тихо, като погледна надолу към ръцете си, чиито пръсти неспокойно се преплитаха. – И защо бяхме нападнати.
Седнала на масичката за кафе с лице към нас, Робин кимна, изражението ѝ беше мрачно.
– Имате ли нужда от нашата помощ с ковчежето?
Усетих, че нещо пали лявата страна на лицето ми, и когато погледнах, открих, че това е предупредителният поглед на Зилас. Изражението му ясно казваше: „Не смей да ни въвличаш повече“.
– Не – казах твърдо. – Всъщност вие двамата трябва да се махнете от града.
Робин примигна.
– Какво имаш предвид?
– Сьозе ще бъде навсякъде след този гараж – скочи Лиена, като в лицето ѝ се върна някаква жизненост под формата на притеснение. – Ако разбере, че в случая е замесен демон, ще има големи неприятности за теб.
Прехапала долната си устна, Робин погледна към Зилас.
– Планирахме да отидем на екскурзия следващия месец, но мога да презаверя билета си за тази вечер. Зора вече има няколко екипа, които наблюдават най-вероятните възли. Ще я накарам да се свърже директно с теб, ако открие нещо.
Кимнах.
– Добре. Трябва да си събереш нещата и да се отправиш към летището възможно най-скоро.
– Добре. Вие двамата ще заминете ли веднага?
– Няма време за губене – каза Лиена рязко. – Трябва да продължим да се движим, преди да ни е настигнал друг убиец.
– Не искаме да свършим като Ансън – добавих аз. – Или Блайт. Или Джорджия.
Устата на Робин се сви в тънка линия, а в очите ѝ се появи скръб.
– Трябва да получиш справедливост за тях. Особено за Джорджия. Тя беше толкова прекрасен човек.
Веждите ми се повдигнаха. Миналия път ѝ бяхме разказали за убийствата на ГМ, но тя не беше предложила никакъв коментар за жертвите.
– Ти я познаваше?
– Посещавам библиотеката на „Аркана История“ доста често и съм я срещала няколко пъти. Винаги е била толкова отзивчива. Дори я видях в деня преди да …
– Видя я в деня преди да умре? – Попита рязко Лиена, като се наведе напред. – Вчера не спомена за това.
– Говорихме за портали. Бях се съсредоточила върху това и се сетих за времето едва след това. – Тя се премести неудобно. – Видях я само мимоходом. Беше се върнала от среща по време на обяда и спомена, че е… ох.
Сега и аз се навеждах напред.
– О, какво?
– Каза, че току-що е видяла моя ГМ. Срещнали са се на кафе. – Очите ѝ леко се разшириха. – Тя и Дариус сигурно са били приятели. Знае ли той, че е била убита и не е отнела живота си?
– Знае. – Гласът ми излезе равен. – Самият той ни каза, че това не е било самоубийство.
Този красив, среброкос дявол. Знаех, че съм видял нещо странно в поведението му, когато е научил за смъртта на Джорджия. Не само че не беше споменал, че я е видял часове преди смъртта ѝ, но и беше омаловажил отношенията си с нея. Ако са излезли на кафе, тогава…
– Кафе! – Избухнах.
Лиена се изправи на дивана.
– Моли Роджър! Баристът каза, че Джорджия се е срещнала с двама мъже. „Ансън Гудман и още някой“.
– По дяволите. Джорджия, Ансън и Дариус са се срещнали на кафе точно преди Джорджия да умре. – Поклатих се назад, оставяйки тази нова информация да се просмуче като индонезийско средно изпечено кафе в мозъка ми. – Някой се е обадил на Ансън, преди той да премине в режим на параноя.
– Мислиш, че и Дариус е бил такъв? – Попита Лиена.
– Може и да е. – Рязко се изправих на крака. – Трябва да отидем да поговорим с него.
– Не. – Въпреки отрицателния си отговор Лиена също се изправи. – Не можем да се доближим до „Врана и чук“ с тази жега върху нас. Трябва да се погрижим за Кофер, преди да се сблъскаме с още екипажи за лов на глави.
Тя беше повече от права. Не бяхме подготвени за такова ниво на внимание от страна на убийците. Освен ако не планирахме да се качим на същия самолет като Робин и Зилас, единственият начин да избегнем бързото пътуване до два метра под земята беше да намерим Кофер и да го принудим да отмени удара.
Не че да се промъкнем в зоопарк, пълен с висококвалифицирани митични бодигардове, беше много по-безопасно, отколкото да се скитаме наоколо и да чакаме убийците да ни намерят.
– Време е да тръгваме, Лойд – извиках по посока на банята.
Лиена тръгна към вратата и докато я следвах, а притесненията се въртяха безкрайно в ума ми, остър удар отново засече черепа ми.
– Зилас! – Изсъска Робин. – Защо го удряш?
Обърнах се, когато демонът спусна ръката си.
– Твоят враг е наш враг. – Акцентът му се сгъсти, гласът му беше дрезгав, порочен и тежък с предупреждение. – Не се проваляй, Кит Морис.
Дали ме насърчаваше, или ме заплашваше?
– Имаш го, Зи.
Докато бързах да настигна Лиена, трябваше да призная, че имаше нещо успокояващо в това да имаш неудържим демон-машина за убиване, който се е застъпил за теб – дори и да го правеше само защото искаше да елиминира Сьозе.
Все пак не можех да се оплача. Не се случваше всеки ден да получавам ободряваща реч от демон.
Зоологическата градина „Боуман Фармс“ беше сгушена в планинските гори на Северен Ванкувър на чакълест път, на няколко завоя от главната магистрала. Следобедното слънце беше високо в небето, а разсеяните му лъчи се разпръскваха през облачната покривка. Неотдавнашните валежи бяха напълнили дупките по чакълестия път с мътни езерца, които се пръскаха силно, когато гумите ни подскачаха по тях.
След като бяхме оставили BMW-то на Лойд на паркинга, се оказахме отново в нужда от ново возило. Робин беше достатъчно любезна да ни предостави синия Mercedes-Benz на братовчедка си, въпреки че беше прекалено нервна, когато ни предаваше ключовете, и ни накара да обещаем да не го повредим дори с едно изтъркване на боята.
Тъй като за по-малко от три дни ползвахме четвъртата си кола, вероятно не трябваше да даваме това обещание. Добре, че застрахователните компании не знаеха за нашата история на насилие над автомобилите, защото тарифите ми щяха да са в небесата. Добре, че и Робин не беше напълно информирана за тази история.
– Зоологическата градина е заобиколена с електрическа ограда – каза ни Лойд, докато Лиена изтегляше синия седан от пътя в плитък участък на канавката. – Единственият начин да влезете или излезете е през предната порта, но тя е с аларма. Зоологическата градина затвори за посетители преди около час, така че портата ще бъде заключена.
Лиена изгаси двигателя.
– А персоналът? Кога ще си тръгнат?
– Ще бъдат наоколо известно време, ще довършат задълженията си и ще се грижат за животните.
– А какво ще кажеш за охранителните камери? – Попитах, като се сетих за Дивите момчета от Западния бряг и техните телефони.
– Никога не съм виждал такива, но това не означава, че ги няма.
Лиена надникна през дърветата, опитвайки се да види входната порта.
– Колко работници има?
– Четирима, за които знам. Служителят на портата е млад мъж на име Денис, аеромаг. Има две фермерки, Грейси и Джени – братовчедки и силни вещици с тъмни познати. И личната охрана на Кофер. Не знам името му, но е телекинетик и е висок около сто оседемдесет и пет фута, целия в мускули.
– Което означава, че може да подхвърля много с ума си – казах аз. – Ами самият Кофер? Какъв е неговият клас?
– Нямам представа. Никога не съм го виждал да използва магия.
Лиена барабани с пръсти по волана.
– Според досиетата на агент Виньо, Кофер ви принуждава да му помагате с диабета?
– Да. Той не иска да мине по нормалните медицински канали, защото това може да провали прикритието му. Правя ежеседмични прегледи, давам му рецепти и други подобни неща. – Лойд се намести на мястото си. – Доколкото мога да кажа, той е затворен в себе си и е малко хипохондрик.
– Звучи ужасяващо – казах ехидно аз.
Лойд решително поклати глава.
– Може и да не звучи така, но ти никога не си го срещал. А силата му? Влиянието му? Хората около него? За това трябва да се тревожиш.
Настаних се обратно на мястото си.
– И така, какъв е планът, партньор?
Темпото на барабанещите ѝ пръсти се увеличи. Изглеждаше, че се е върнала към обичайната си същност – умна, независима и с твърдо затворени от останалия свят емоции – но аз се притеснявах. Не бяхме имали личен момент след нападението в гаража, така че не бях успял да я проверя. Беше участвала в преследване с кола, беше простреляна в гърдите, беше ѝ влята демонична лечебна магия и беше подложена на най-злобната ми, най-наказваща психиката деформация. И все още имаше неизказано нещо – каквото и да беше висяло над главата ѝ през последните няколко дни.
И пак, ако повдигнех въпроса за нещо от това, тя просто щеше да ми каже, че е „добре“.
– Планът ни зависи от това доколко д-р Маркъл е сигурен, че няма охранителни камери – каза тя след миг.
– Както ти казах, никога не съм виждала камери, но може да са скрити.
Оставих главата си да падне назад върху облегалката за глава, като изтласках настрана всичко, освен настоящото предизвикателство.
– Бих казал, че рискът си заслужава. По-добре, отколкото да се катериш по електрическа ограда.
Лиена кимна.
– Да го направим.
– Какво да направим? – Попита нервно Лойд. – Какъв е планът ти?
– Просто е. – Усмихнах се лукаво. – Ще ни прекараш през входната врата.
Назад към част 17 Напред към част 19
