Глава 20
Тъмна стая.
Зловещо горящо-оранжево осветление, слабо осветяващо бетонните стени.
Една масивна, черна като струя маса за заседателни зали с модернистични, монохромни бизнес столове около нея.
Редици от най-съвременни технологии, внимателно подредени по протежение на едната стена до купчина подозрителни черни куфари с твърди страници – такива, в които се съхраняват смъртоносни биологични оръжия или технологии, водещи до края на света в шпионските трилъри.
Сякаш някой беше взел всички леговища на злодеите на Бонд, набутал ги в блендер и ги разпръснал в товарната зона на изоставена общинска ледена пързалка. От двата края имаше банки от огромни машини с дебели тръби и изолирани канали – охладителната инсталация, която поддържаше леда на пързалката замръзнал – които зловещо се очертаваха сред сенките на ръба на светлината. Беше някак си добре планирано, напълно хаотично и отчайващо невзрачно едновременно.
Абсолютно миришеше на Сьозе.
– Няма Кейд – отбелязах аз. Двама от лакеите на Сьозе – Суарез и тънкият като релси имитатор на Дракула, Маркович – стояха близо до техническата станция и говореха тихо за нещо, за което можех само да предполагам, че е гнусен заговор за убийство. Бях свикнал да ги виждам в обичайното за агентите облекло – безвкусен костюм и вратовръзка, но те бяха сменили офисната екипировка с нещо, което можех да опиша само като „митични черни операции“. Бронирани жилетки, нископрофилни шлемове, бойни колани и черни панталони.
Допълнително плашещата част беше, че и двамата изглеждаха много по-удобни и компетентни в бойното си снаряжение, отколкото някога са изглеждали в черните си костюми, и това ме накара да се притесня много.
Агент Кейд, агентът, когото най-много исках да видя, не се виждаше никъде. Той беше този, който разполагаше с най-важните портали, и ние трябваше да го намерим.
– Той трябва да е някъде тук – каза Лиена, като също изучаваше „твърдите военни“ кожи на Маркович и Суарес. – Трябва да намерим порталите, преди някой да може да ги използва отново.
– Също така трябва да разберем върху кого планират да ги използват.
Партньорът ми кимна мрачно, след което направи жест към Маркович и Суарес.
– Да се приближим. Може би ще научим нещо.
Приближаването не беше чак толкова привлекателно и трябваше да си напомням, че сме невидими за умовете им. Докато се промъквахме през претъпканото леговище, като внимателно избягвахме да се блъскаме в мебелите и оборудването, Лиена извади кубчето на Рубик и започна да го върти.
– Щит? – Попитах.
– За всеки случай – потвърди тя.
Изглежда, не бях единственият нервен човек. Това ме накара да се почувствам по-добре.
– Можеш ли да ги зашеметиш? Силно предпочитам да са в безсъзнание.
– Използвах ги всичките в зоологическата градина. Трябва да се презаредят.
– Точно така, знаех това.
Тя докосна огърлицата си с котешко око, която ѝ пречеше да стане жертва на деформацията, която ни пазеше.
– И това има само частично презареждане. Не знам колко време ще издържи.
– Същото важи и за мозъка ми – отвърнах аз, като се плъзнах около подвижния стол до масата в заседателната зала.
Когато се приближихме до двамата придворни, тихите им думи станаха все по-чуваеми.
– Не е от дъжда – каза Суарес на съзаклятника си. – Това е липсата на слънце.
Маркович кимна съчувствено, а кевларената му жилетка заскърца.
– Израснал съм в Сан Фран. В момента, в който приключим с всички тези глупости, се прибирам вкъщи, за да поработя върху тена си.
Наистина? Изглеждаше така, сякаш един плътен сноп слънчева светлина щеше да го превърне в прах. Но по-важното беше, че тези двама гьонсурати, които се оплакваха от времето във Ванкувър, не бяха полезна информация.
Вместо това погледът ми се плъзна към масата. Черно куфарче седеше отворено, а вътре имаше четири черни газови маски от военен клас. По гръбнака ми пропълзяха тръпки.
Лиена хвана ръката ми и вниманието ми се насочи към нея. Проследих изпълнения ѝ с ужас поглед до монитора точно зад Суарес и Маркович, на който се показваше запис от охранителна камера – запис с ясно видим Кит и Лиена, светещи в черно-бяло с ниска резолюция.
– По дяволите – изсъсках аз.
Забелязах камерата на стената зад лакеите. Погледът ѝ беше насочен предимно към горната врата, но зрителното ѝ поле беше достатъчно широко, за да улови мен и Лиена, докато се промъквахме около товарния док.
За щастие Суарес и Маркович бяха твърде погълнати от метеорологичното си мрънкане, за да забележат зашеметените ни форми, заснети на живо на екрана зад тях. Набързо пребоядисах монитора, за да ни изключи, и заедно с Лиена забързахме покрай заседателната маса, като намерихме убежище в ъгъла на бърлогата между купчина черни, тежки куфари и ежедневна бяла дъска на колелца.
Един стикер отстрани на таблото привлече вниманието ми: „Собственост на полицията във Ванкувър“.
Дали Сьозе крадеше химикалки и от участъка? Когато вниманието ми се отклони от етикета на собствеността към съдържанието на бялата дъска, сърцето ми подскочи и стомахът ми падна в един и същи шокиращ момент, оставяйки ме психически и физически вцепенен.
– Лиена – изсъсках невярващо, сочейки към дъската.
Съсредоточена върху Суарес и Маркович, тя погледна разсеяно към нея, след което направи двойна снимка, достойна за скеч. Челюстта ѝ падна.
Ако това беше истинско леговище на суперзлодеи с истински суперзлодеи, съдържанието на таблото щеше да е написано с някакъв неясен код. Или пък щеше да има фантастичен екран с размерите на стена, а не обикновена бяла дъска. Но и в двата случая нямаше да е лесно разбираемо за вражеските шпиони, известни още като нас.
Операцията на Сьозе обаче не се занимаваше с никакви тайни неясноти. Несъмнено беше прекалено сложно за такива като Кейд и Суарес, които имат мускули. Върху бялата дъска с черен маркер беше надраскана старомодна мисловна карта. Приличаше на мозъчна атака на ученик от английската гимназия, който се опитва да съчини есе върху „Крал Лир“. От централното ядро излизаха линии, които свързваха лабиринт от имена. Повечето от тях ми бяха непознати, но определено разпознах няколко.
Джорджия Йоханесен и Ансън Гудман – и двамата зачеркнати.
Аурелия Блайт – до името ѝ беше задраскан въпросителен знак.
А там, разклонявайки се от капитан Блайт, бяха най-познатите имена от набора: Кит Морис и Лиена Шен. Ние също бяхме зачеркнати. Кофер ни беше отбелязал като мъртви и никой от присъстващите не беше разбрал, че брокерът им за награди е компрометиран.
Не това обаче накара сърцето ми да се разтупти. Пулсът ми заби с вълнуваща смесица от шок, объркване, мистерия и изненадващо признание, защото ядрото на мисловната карта, името в самия център на всичко това, беше едно от имената, които познавах и аз.
Дариус Кинг.
– Свещена работа – прошепнах аз. – Дариус не просто е замесен в това. Той е точно в средата. Всяко едно име се разклонява от неговото.
– Кои са всички тези хора? – Устните на Лиена се свиха, докато броеше имената под носа си. – Пет, шест, седем…
– Най-накрая!
Гръмкото възклицание на Маркович накара мен и Лиена да подскочим. Двамата със Суарес се бяха приближили до нас, докато говореха, но вниманието им беше насочено към слабо осветения мрак, който водеше по-навътре в механичния лабиринт.
Кейд се вмъкна в полезрението между два чудовищни по размер чилъра, а деловото излъчване придаваше на движенията му ясна цел. Той също беше облечен в пълно, злодейски черно бойно снаряжение, но беше пропуснал шлема.
– Тръгваме ли? – Попита нетърпеливо Маркович. – Ако се забавим още малко, Сьозе ще трябва да издаде нова фалшива награда.
Суарес погледна телефона си.
– Бароуз казва, че са останали само няколко души.
– И целта е сред тях? – Попита Кейд, а гласът му беше толкова каменен, колкото и обичайното му изражение.
– Да. Всичко е готово.
– Добре. Тогава…
Кейд се отдръпна. Погледът му се плъзна внимателно из стаята, като забележимо се забави, докато минаваше през мен и Лиена. Сърцето ми подскочи с нова доза адреналин – но той се поколеба само за миг, преди да се обърне към камерата на монитора. Взираше се в нея в продължение на няколко дълги секунди, а очите му бяха присвити, сякаш мислеше усилено. Обзалагам се, че за него това е ежедневно изпитание.
– Тръгвайте към превозните средства – каза той, като отново насочи вниманието си към колегите си. – Аз ще бъда точно там с порталите.
Суарес разтвори дебелите си ръце, изражението ѝ беше недоверчиво.
– Ти нямаш такива? Какво изобщо си…
– Ако исках да ме разпитват, щях да го кажа. – Стоманеният му тон направо затвори Суарес. – Отиди в колата. Сега.
Двамата с Маркович направиха обратен завой и се запътиха към товарната рампа, а аз с изненада осъзнах, че Кейд изглежда не само отговаря за порталите, но и за останалите лакеи. Интересно.
Кейд изчака миг, за да се увери, че изпълняват заповедите му, после се обърна и тръгна обратно по пътя, по който беше дошъл.
Наведох се близо до Лиена.
– Щом ни отведе до порталите, ще го свалим.
Тя кимна.
– Хайде да вървим.
Докато бързахме да заобиколим масата, Кейд се придвижи по-надълбоко в лабиринта на машините и без светлини отвъд временното им леговище на злото, сенките обгърнаха формата му. Той се движеше с лежерна крачка, като ни даваше достатъчно време да го настигнем, но когато се приближихме на десет крачки от него, той увеличи темпото си, сякаш си спомни, че е в час.
Намръщих се и се зачудих защо Кейд съхранява порталите толкова далеч от цялото им друго злодейско оборудване. Защо не ги сложи в някой от онези модни черни калъфи с твърда обвивка?
Силуетът му, тъмно петно на фона на тъмното оборудване, се провираше между две неща, увити в лъскава, подобна на фолио изолация, от която излизаха дебели канали. Достигайки до една стена, той се обърна рязко, а погледът ми се прекъсна.
Втурнахме се зад ъгъла и за секунда видях само тъмнина – но там малко по-тъмен правоъгълник разкри отворена врата. Приплъзнах се до прага и надникнах, но беше тъмно.
– Той влезе ли там? – Прошепнах на Лиена.
– Не съм сигурна.
– Беше тръгнал натам… – Страхувайки се да се забавя повече и да го изгубя, пристъпих през вратата и бръкнах в джоба си. Лиена стисна здраво другата ми китка, докато изваждах телефона си.
Променящите се светлинни условия бяха голяма слабост на моите деформации, но нямах голям избор. Принудих уморения си мозък да се концентрира и включих фенерчето на телефона си.
За секунда светлинният отблясък беше твърде силен. Тя се вряза право в моето изкривяване, но аз бързо се съвзех, като вниманието ми беше насочено повече към деформацията, отколкото към новоосветената ми околност.
Може би затова не го видях.
– Крайно време.
С ниското, студено забавно ръмжене на Кейд нещо ме удари между лопатките. Нисковолтово електричество ме прониза право нагоре по гръбнака до мозъка. Телефонът ми падна от ръката ми, докато се свличах към пода, а тялото и съзнанието ми бяха затъмнени от сурово, брутално нищо.
Назад към част 20 Напред към част 22
