Глава 19
Огъстин вдиша рязко, а устните му затанцуваха по тези на Емери. Нещата, които искаше да направи, бяха все неща, които не биваше да прави. Искаше му се да заплете ръката си в розовите ѝ като дъвка коси и да я принуди да приеме изпълнените му с омраза целувки. Искаше му се да разкъса пуловера, който тя толкова обичаше, и да вземе чувствителните ѝ зърна между зъбите си, докато тя не изкрещи името му през болката и удоволствието си.
И това щеше да е само началото.
Искаше му се да накаже стегнатото ѝ тяло, докато не си спомни, че единственото, което трябва да се търкаля, са вълните на оргазмите ѝ в ръката му. Или други части от анатомията му.
Но това бяха нещата, които искаше да направи. Нещата, които би направил на своята половинка и кралица. Емери беше само първото и никога не можеше да бъде второто.
– Един ден ще стигнеш твърде далеч, малка вещице. – устните му затанцуваха по нейните, без да ги докосват съвсем, измъчваше ги и двамата – И аз няма да нося отговорност за това, което ще се случи, когато го направиш.
– Забелязвам! – каза тя.
Той започна да се отдръпва, леко успокоен, когато тя добави:
– Както и твоето малодушие. – меките ѝ устни се извиха в самодоволна усмивка и това беше повече, отколкото той можеше да понесе.
Огъстин се хвана за тила ѝ и притисна устни към нейните. Дишащият стон, който се изтръгна от нея, подхрани абсолютното му владение над устата ѝ.
Тя го целуваше така, сякаш водеше война срещу него. И може би точно там им беше писано да бъдат. Завинаги на противоположните страни на войната срещу съдбата. Той не беше създаден за любовните глупости, които Огъст изричаше, но това… Унищожаването на съвършеното малко тяло на Емери? Точно за това беше създаден.
Ръцете ѝ се заплетоха в косата му, стискайки, дърпайки и молейки за още.
Устните на Огъстин проследяваха груби целувки и хапане по челюстта и гърлото ѝ, желаейки всеки сантиметър от безупречната ѝ кожа. Ръката му се плъзна под пуловера ѝ и обхвана гърдите, които обожаваше, а пръстите му откриха зърното ѝ. Прокара чувствителната пъпка между тях и когато Емери отметна глава назад и изстена, той притисна устата си към нейната, улавяйки всяка частица от удоволствието ѝ.
След това, използвайки всяка останала му сдържаност, за да игнорира нарастващия си член и нуждата да опустоши всеки сантиметър от тялото ѝ, той спря. Противодействайки на всички инстинкти, той се отдръпна, оставяйки и двамата без дъх и желание за още.
– Какво, по дяволите, беше това, Огъстин? – раменете на Емери се повдигнаха и паднаха, докато тя се опитваше да вкара въздух в дробовете си, докато го гледаше. В очите ѝ се четеше същата омраза и желание, които го обземаха.
– Това? – устните му се усмихнаха злобно и той се надяваше тя да чуе злобата в думите му – Това, малка вещице, беше само показно за това какво ще направя, ако ме притискаш твърде много. Ти си моя половинка и затова предателското ми тяло жадува за стегнатата ти сърцевина, но не бъркай това с нежност. Искам да те съсипя. Да те унищожа по най-вкусните начини. Аз не съм твоят шибан принц от приказките.
Устните на Емери се изкривиха в насмешка.
– Не те моля да бъдеш. – изрече тя.
– Не си! – съгласи се Огъстин – Всъщност усещам възбудата ти. Знам точно колко много ти се иска да вкусиш от мрака, който само аз мога да ти дам.
Красиво розов цвят зачерви бузите ѝ, но Емери отстояваше позицията си. Ако не бяха превъзходните му сетива, той нямаше да може да разбере колко е засегната. Свирепата ѝ упоритост само направи пениса му по-твърд. Нямаше значение колко много хвърляше по нея – отвън тя се държеше здраво.
Но връзката разказваше друга история. Отначало не го осъзнаваше, но тя само проектираше нещата, които искаше да почувства. Докато той не я целуна. Когато взе устата ѝ със своята, тя не можеше да се скрие от него. Той усещаше всяка частица от конфликта в нея. Страх. Страст. Надеждата. Омраза.
– Ласкаеш се, Огъстин. – Емери премести тежестта си и се изсмя – Нямам нужда от приказен принц, имам нужда от чудовище, което да ми напомня за какво и срещу какво се борим. И за да сме наясно, да искам члена ти не е същото като да искам теб.
Истината ѝ беше преплетена с лъжи и Огъстин можеше само да си представи кои от думите ѝ са честни.
– Значи ти искаш пениса ми?
Тя изсумтя и почти извъртя очи, преди да се улови и да ги сведе към него.
– И двамата с Огъст страдате от избирателен слух.
Той сви рамене.
– Едно и също, малка вещице.
– Имаш ли нужда от нещо друго от мен? Ако не, не се притеснявай да останеш в Чикаго колкото си искаш с баща си.
Реалността се сгромоляса, пронизвайки балона на похотта около тях. Нямаше свят, в който да може да изследва връзката, която споделяха, или електрическата химия между тях. Откраднатите мигове на страст и ярост бяха всичко, което някога щеше да им бъде присъдено.
Той поклати глава, потискайки ръмженето, заседнало в гърлото му.
– Не, свободна си да си тръгнеш.
Огъстин отвърна поглед от нея и избърса лицето си с ръка. Не беше готов да обработи бомбата, която Флора беше хвърлила. Баща му беше много неща. Убиец можеше да бъде добавен към списъка и това нямаше да го изненада. Това, което го болеше повече, беше, че е позволил на собствения си син да страда, вярвайки, че се е провалил. Кралят знаеше колко дълбоко Огъст е загрижен за народа си, а жените от „Съревнованието“ попадаха в тази сфера. Беше се самобичувал за смъртта на Слоун, още повече, когато Емери се появи на сцената с искане за възмездие.
„Това е само още един пример за това как той ни е лъгал през цялото време. Той не е този, за когото го мислехме.“
Не беше толкова бърз да отпише баща си, колкото беше Огъст, но не можеше да отрече, че му се струваше, че ги държат в неведение на всеки фронт, а на него адски му беше писнало от това. Щеше да поиска отговори веднага щом се върнеше в замъка.
Когато вдигна очи, с изненада установи, че Емери все още стои пред него и го изучава. Сякаш можеше да чете мислите му, тя прошепна тихо.
– Не е нужно да бъдеш като него.
– Какво?
– Баща ти. Това е изписано по лицето ти. Кралят е парче лайно, трябва да го знаеш. И той не е добрият пример на краля или бащата. Никога не съм имала нито едно от двете, но честно казано, като го гледам, не ми се струва, че ми липсва много. Имаш всичко необходимо, за да бъдеш кралят, от когото вампирите се нуждаят, и якият воин, който дъщеря ни заслужава. Тя ще бъде щастлива, че ще се бориш за нея, ако решиш да го направиш.
– Нямаш представа срещу какво се изправям. – изплю той и смръщи вежди. Тя не можеше да си представи напрежението, което изпитваше, когато държеше в ръцете си бъдещето на кралството си. Особено след безмилостен крал като баща му.
– Дали нямам? Вампирите не ме искат. Вещиците не ме искат. А цялата свръхестествена общност вероятно ще отбягва дъщеря ми заради това, което е.
Огъстин изпусна ниско ръмжене при мисълта, че дъщеря му ще бъде изключена. Тя беше кралска особа, по дяволите. Да, тя щеше да е наполовина вещица, но това нямаше да я направи по-малко негово дете.
– Едно нещо мога да гарантирам. – каза той – Никога няма да изоставя дъщеря ни. Нито пък кралството си.
Очите на Емери омекнаха за миг при думите му.
– Оценявам това! – каза тя с тих глас. Изражението ѝ стана твърдо и тя си пое дълбоко дъх, преди да продължи – Но за протокола, мисля, че имам представа под какъв натиск си. Разликата е, че знам, че не съм сама в борбата. Не съм изгубила от поглед какво означава да разчитам на хората около мен и да ги допускам до себе си.
Огъстин стисна юмруци. Разкъсваше се между желанието да я постави на мястото ѝ и желанието да я възнагради за това, че е използвала славната си уста, за да го предизвика. Жалко, че никога нямаше да ѝ даде доброволно такава власт над него.
Той сви очи и бавно прекоси пространството между тях, докато застана на една ръка разстояние, без да се доверява, че може да се приближи повече.
– И кого имам аз? Теб? Една смахната наследница, която дори не знае как да използва магията си? Която се крие зад фалшивата усмивка, която лепи на лицето си, за да не видят всички пукнатините в бронята ѝ? За да не разберат, че тя се чупи? Виждам те, Емери. Виждам гримасите, които си мислиш, че криеш толкова добре, и страничните погледи, когато някой заговори за сина ни. Искаш всички да вярват, че контролираш ситуацията, но това не е така. Това е безразсъдно и затова разчитам само на себе си и на моите хора. Останалите мечтатели във вилата могат да имат своята надежда за по-добро утре. Аз ще се придържам към фактите, а досега не съм чул нищо друго, освен че съм привързан към теб до края на вечността.
Очите на Емери се наляха със сълзи и ако беше по-добър човек, щеше да се извини, че ги е поставил там. Но той не беше по-добър човек и беше крайно време тя да го осъзнае. Беше го нахокала, намеквайки му, че е без вяра. Беше забравила на кого говори.
Очите на Емери пламнаха със златист блясък, а долната ѝ устна потрепери.
– Пази си фактите, задник. Може да ми се налага да се преструвам, че съм добре, за да преживея деня, но поне не съм толкова закърняла в емоциите си, че да не мога да разпозная какво ме сломява. Главата ти е толкова дълбоко в собствения ти задник, че не можеш да видиш, че те боли. Когато пропълзиш обратно при мен, защото логиката ти се разпада, по-добре да е на шибаните ти колене.
През него премина ярост, но когато тя се обърна и се отдалечи, той я пусна. Казваше си, че това е, защото тя греши и той не вярва, че ще успее да я постави на мястото ѝ, без да я нарани, но в действителност се страхуваше, че всичко, което тя казва, е вярно.
Той я гледаше как слиза по покрития с пирен хълм, а всяка стъпка заздравяваше непрестанната връзка между тях. Нямаше ли ножици, с които да прекъснат връзката си? За да се отърват от скритата нужда да се успокояват взаимно? Как щеше да оправи проклетия свят с тази проклета вещица под кожата си?
Емери беше изминала почти половината път назад, когато спря и се поколеба на краката си.
Огъстин се напрегна и се заслуша в сърдечния ѝ ритъм. Той се ускори, но това можеше да е, защото беше ядосана. Все пак гневът му леко се разсея, заменен от притеснение. Когато страхът заля връзката и коленете на Емери се подкосиха под нея, той се затича по хълма в нейна посока.
Докато стигне до нея, тя вече беше паднала на земята и лежеше простряна във пирена. Очите ѝ бяха затворени, а кожата ѝ – пепелна. Ако не чуваше равномерния ритъм на сърцето ѝ и на дъщеря си, щеше да се запита дали все още е жива.
– Емери! – изкрещя той, но не получи отговор.
Огъстин разтърси раменете ѝ и я придърпа в скута си, с намерението да я ухапе и да използва отровата си, за да я излекува и успокои, но в мига, в който докосна кожата ѝ, светът му почерня.
Дълги мигове той мигаше в тъмнината, преди зрението му да се проясни. Когато успя да се огледа, откри, че вече не е на полето с Емери. Вместо това стоеше в една от стаите на вилата. Светлината на пълната луна се разливаше през големия еркер, покривайки Емери с лунна светлина, която седеше на перваза му и гледаше надолу към саксийно цвете в скута си.
Той се втурна през стаята и я обходи с очи, опитвайки се да се увери, че е добре. Когато установи, че е невредима, той въздъхна с облекчение и се развика.
– Какво, по дяволите, Емери?
Тя го игнорира, гледайки право през него към леглото.
– Побързай, Лили, нямаме много време, преди да се затвори.
Емери вдигна саксията в ръцете си, възхищавайки се на малкото лилаво цвете, което цъфтеше вътре. То блестеше на лунната светлина, а от вътрешните му венчелистчета падаше мек розов прах върху пръстта долу.
Той проследи погледа ѝ към леглото и си пое рязко дъх, когато видя малката фигура, която преди това бе объркал с купчина одеяла. Теа лежеше в средата на кралското легло, бузите ѝ бяха бледи, а затворените ѝ очи – хлътнали. Малките ѝ ръчички бяха сгънати на гърдите ѝ, изглеждаше така, сякаш вече е едно цяло с гроба.
Огъстин се втурна към леглото и седна до крехката форма на сестра си, като го заля вълна на безпомощност. Това беше негова грешка. Ако не беше настоял той да е този, който да издирва канибалите на господарката, щеше да е там, за да защити Теа. Тя нямаше да е на ръба на смъртта.
Лили се измъкна от банята и изтръгна цветето от ръцете на Емери. Занесе го до нощното шкафче и старателно извади три златни камъчета от дълбините на центъра на цветето.
– Емери, ти го направи! Мога да използвам семената, за да я спася.
На лицето на Огъстин се появи усмивка, когато осъзна. Това беше видение. Това беше начинът, по който щяха да спасят Теа.
– Емери?
Когато тя не отговори на повикването на Лили, и двамата се насочиха към мястото, където седеше Емери. Само че тя вече не беше там. Емери лежеше на пода, а вълнообразните ѝ розови коси бяха разпилени по лицето ѝ.
Какво, по дяволите, се случваше с тази жена и падането на земята?
Огъстин се затича към нея, въпреки че не можеше да направи нищо. Не можеше да чуе ударите на сърцето ѝ в проклетото видение. Пресегна се да хване китката ѝ, за да провери пулса ѝ, но ръцете му преминаха през нея, сякаш беше призрак.
По дяволите.
Той изучаваше гърдите на Емери в очакване на някакъв признак на живот. Откъсна очи от нея за част от секундата, като в него бълбукаше ярост, че Лили не прави нищо, за да ѝ помогне.
Очите на Лили се стрелнаха между Емери, Теа и искрящите семена на цветята. Дори и той можеше да види, че те губят блясъка си и потъмняват до скучно кафяво.
– Помощ! – извика Лили, а гласът ѝ бе залят от паника – Някой да помогне!
Секунди по-късно неговият двойник от света на виденията се появи на вратата. В момента, в който видя Емери да лежи на пода, той се втурна към нея и я придърпа в скута си.
– Какво, по дяволите, се е случило?
Лили беше обърната с гръб към него, докато се надвесваше над цветето.
– Тя отвори цветето и предполагам, че се е пресилила. Трябва да приготвя семената, преди да са загубили магията си. Емери ще се оправи, но трябва да ѝ донесеш нещо сладко или бързо да ѝ дадеш кръвта си, за да ѝ помогнеш да се възстанови. Тя все още не е овладяла извличането на енергия от заобикалящия я свят.
Лили продължи да бърка семената в хаванче и докато погледът на Огъстин се връщаше към двойника му, тя вече беше започнала ритмично да пее над компонентите.
Визията на Огъстин не губеше време и захапа китката му. Принуждавайки я да отвори уста, той я постави до устните на Емери. Изминаха секунди, но можеше да е цяла вечност.
– Хайде, малка вещице. – двойника му прошепна срещу челото на Емери, поставяйки мека целувка върху плътта ѝ – Няма да ме оставиш тук, за да се справям сам с всички тези глупости.
Умът на Огъстин се забърза. Тя трябваше да е добре. Звездите нямаше да ѝ подарят видение за нейната смърт, нали? Лили каза, че ще се справи, но – за разлика от повечето вещици – магията на Емери се оказа, че има свой собствен ум. Както винаги, Емери беше всичко друго, но не и обичайното.
Най-накрая, след минута на чисто мъчение, Емери се закашля, разпръсквайки капки кръв, докато идваше в съзнание.
Тя се изстреля нагоре, притиснала ръце към корема си, а очите ѝ се стрелкаха във всички посоки.
– Направихме ли го? Спасихме ли я?
Лили спря да пее и направи крачка назад от мястото, където се беше сгушила над тялото на Теа.
Едно малко движение привлече вниманието му и Огъстин затаи дъх, без да се осмелява да се надява, че това не е просто трик на светлината. Но после се появи друго движение и ръцете на Теа напуснаха гърдите ѝ и се протегнаха към Лили.
Лили се задави от ридание.
– Ти го направи, Емери.
Огъстин се изправи и преглътна буцата в гърлото си, докато вървеше към леглото. Теа беше жива. Дълбоките ѝ кафяви очи гледаха право през него към мястото, където Емери лежеше с него на пода.
Тя вдигна ръце, за да напише нещо, но преди той да успее да види какво ще каже, светът му се наклони и почерня.
Когато отново отвори очи, слънцето го заслепи и той се върна на хълма с Емери в скута си.
Очите ѝ се разшириха и тя впи нокти в предмишниците му, а гласът ѝ бе преплетен с отчаяние.
– Трябва да докараме Теа в Шотландия.
Назад към част 19 Напред към част 21
