Глава 21
Болката ме върна към сетивата ми. Тя беше концентрирана в лявата ми китка и изгаряше целия път по ръката ми до рамото. Целият крайник беше в пламъци, а рамото ми беше на секундата от това да изскочи от гнездото си.
Въздъхнах и отворих очи. Замъгленото ми зрение се стрелна наоколо, опитвайки се да разбере заобикалящата ме среда. Какво, по дяволите, представляваха всички тези големи, обемисти машини?
О, точно така. Неработещата ледена пързалка. Бяхме последвали Кейд в тъмните дебри на механичното помещение, когато…
Споменът се върна светкавично и ме накара да се осъзная. Отвратителната болка в ръката и рамото ми беше резултат от това, че цялата ми тежест висеше на лявата ми китка, която беше хваната в каишка, прихваната за двусантиметрова метална тръба, закрепена с болт към бетонната стена. Другият край на белезниците беше завързан за китката на Лиена. Тя висеше за ръката си, изпаднала в безсъзнание.
Краката ми заскърцаха по пода, когато ги подложих под себе си и се изправих, сваляйки тежестта си от малтретираната си ръка.
– Лиена! – Изсъсках, като я придърпах към себе си със свободната си ръка, за да премахна натиска от китката ѝ.
– Виждам, че най-накрая си се събудил.
Главата ми се завъртя към гласа, търсейки източника му наоколо. Двамата с Лиена бяхме закопчани с белезници за една тръба в задния ъгъл на механичната зона и не можех да видя зловещото леговище с неговата заседателна маса и техническа станция, но една от стоящите лампи в индустриален стил беше поставена наблизо.
Агент Кейд стоеше в суровото ѝ оранжево сияние, а светлината се отразяваше от бръснатата му глава.
– Добър вечер, господин Морис – каза той копринено.
Сърцето ми вече биеше учестено, но леденото, нетърпеливо очакване, което прозираше в тона му, накара пулса ми да скочи още по-бързо. Първият ми инстинкт беше да му хвърля една деформация, но не можах. Белезниците около китката ми бяха от МПД, изписани с абджюрация, което означаваше, че нямам достъп до магията си. Дори не можех да усетя топлата ѝ яркост в главата си.
Лиена се размърда. Главата ѝ, подпряна на гърдите ми, се повдигна, докато се оглеждаше наоколо. Тя се задъха, а звукът беше изпълнен с ужас.
– Радвам се, че вие двамата се събудихте, преди да тръгна. – Устните на Кейд се разтегнаха широко в най-студената, най-брутална подигравка с усмивката, която някога бях виждал. – Исках да ви кажа колко искрено се радвам, че оцеляхте след ударите, които ви нанесе Сьозе.
По някаква ужасяваща причина той звучеше искрено доволен – но белезниците и ужасяващата усмивка ме накараха да си помисля, че в искреното му изявление няма много добра воля.
Той потупа нещо в ръката си: малка купчина тъмни, дисковидни портали.
– Нямаш представа колко ми е било скучно. Библиотекарят и репортерът бяха твърде лесни, твърде бързи. Вашият капитан беше малко по-интересен – поне я накарах да кърви, но това не беше достатъчно, за да ме задоволи.
Той се приближи, като се движеше пред светлината. Тежки сенки покриваха лицето му, а очите му блестяха жадно в тъмнината.
– Но сега имам нещо, което да очаквам с нетърпение. Награда за това, че най-накрая изпълних основната си цел.
Дъхът ми забързано влизаше и излизаше и макар да знаех, че е безсмислено, се оказа, че се напъвам срещу белезниците, сякаш мога да изтръгна тръбата от бетонната стена. Ръката на Лиена беше образувала плътен юмрук около предната част на суитчера ми.
– Що се отнася до моите началници, ти вече си мъртъв. – Пръстите на Кейд барабаняха по порталите. – Така че ще имаме много непрекъснато време заедно. Няма да бързаме. Мога да отделя толкова време, колкото искам, и на двама ви. И докато сме в това време, можем да обсъдим къде е изчезнал капитанът ви.
Главата му се наклони леко и късче светлина освети езика му, докато облизваше устните си.
– Но първо трябва да изпълня една мисия. Докато чакате… – Той протегна крак и с пръстите на ботуша си отвори тежкия куфар, който седеше на пода до него. – Ето ти нещо за размисъл.
Опитах се да не гледам. Знаех, че не трябва. Но не можех да не погледна надолу. За първи път ми се искаше да не съм такъв любител на филми. Искаше ми се да не бях гледала „Кучета от резервоара“, „Казино“ или „Истински романс“. Искаше ми се да не разпознавах тези лъскави, остри инструменти и какво могат да направят с човешкото тяло.
– Скоро ще се върна. – Мърморенето на Кейд пропълзя в ушите ми и се загнезди в мозъка ми като болест, пораждаща ужас. – Вземете си довиждане, докато чакате, господин Морис и госпожице Шен. По-късно няма да имате възможност.
Стъпките му отекнаха по пода, но аз все още се взирах в този случай. Очите ми издирваха детайлите, откривайки всяко петно засъхнала кръв или размазан пръстов отпечатък. Той беше използвал тези инструменти и преди.
В далечината се чу трясък на врата, който се отрази в пространството. След това единственият звук беше бръмченето на стоящата светлина и рязкото ни, учестено дишане.
– Кит – прошепна Лиена.
Засмуках въздух.
– Трябва да се измъкнем оттук. Телефони – имаме ли си фо…
Без да се замислям, разхлабих ръката си около нея, за да проверя джобовете си. От устните ѝ се изтръгна болезнено дишане, когато се плъзна надолу по предната ми част и белезниците се затегнаха, цялата ѝ тежест висеше на китката.
Притиснах я обратно към себе си, като я вдигнах от краката ѝ. Бях с половин метър по-висок от нея и с китките ни, захванати над главите ни, можех да се изправя, но тя не можеше. Ако я пуснех, щеше да виси безпомощно, с пръсти, които не могат да докоснат пода.
– Съжалявам – промълвих аз. – Можеш ли да провериш джобовете ми?
Тя пъхна свободната си ръка в джобовете на дънките ми, после провери своите.
– Нищо. Чантата ми също е изчезнала и дори гривните ми. Той взе всичко.
– Добре… тогава ще се освободим по друг начин.
Изявлението ми звучеше просто и уверено – без задъханата нотка в гласа ми – но беше безсмислен блъф. Паниката, която се въртеше в главата ми, се засилваше с всяка изминала секунда, докато разглеждахме тръбата, белезниците, стената. Опитахме се да освободим тръбата, да разхлабим болтовете, да промушим ръцете си през белезниците. С изключение на това да извадим Роуз Деуит Букатер и да използваме удобно наличната брадва, за да отсечем веригата на белезниците, не се освобождавахме само със сила.
След петнайсет минути безполезни усилия се върнахме там, откъдето бяхме започнали: аз придържах Лиена към тялото си с една ръка, свободната ѝ ръка беше прихваната около врата ми, просто стояхме там и не правехме абсолютно нищо, освен да чакаме Кейд да се върне.
Желанието да извикам за помощ, докато гърлото ми не се разкървави, беше силно, но се намирахме в бетонна гробница в изоставена сграда, заобиколена от празно поле и паркинг. Никой нямаше да ни чуе.
– Може би… може би Зора ще дойде да ни потърси – предложи Лиена, като се опитваше с всички сили да запази гласа си от треперене. – Тя знае, че влезнахме тук. Ако не ни чуе…
– Но тя отиде да помогне за голяма награда. Колко време ще мине, докато… – прекъснах, а очите ми се разшириха. – О, по дяволите. Помниш ли какво каза Маркович?
Тя изсмука дъх.
– Нещо за това, че Сьозе е издал фалшива награда.
Профанацията се изля от мен в експлозивно издишване.
– Това е постановка. Те го търсят точно сега.
– Кого?
– Дариус. – Стиснах зъби. – Фалшива награда, за да изкарат всички от гилдията му. Бароуз наблюдава гилдията и докладва на Суарес. Останали са само няколко души – каза тя. А Кейд каза, че ще отпразнува завършването на основната си цел. Това може да бъде само убийството на Дариус.
Лиена поклати глава – не в знак на несъгласие, а на ужас.
– Дариус е твърде умен за тях. Той е магьосникът убиец. Той…
– Той не знае за порталите – прекъснах я аз. – Един от тях вече е заложен някъде близо до Дариус. Сигурен съм в това. Те ще го изненадат, точно както Джорджия и Ансън. И ако гадните убийци на Кофер можеха да измислят начини да победят моите деформации, не се съмнявам, че Кейд е измислил начини да противодейства на луминовата магия на Дариус.
Между нас настъпи съкрушителна тишина. Кейд беше на път да убие Дариус. После щеше да се върне, за да убие мен и Лиена по възможно най-бавния и ужасяващ начин. И ние не можехме да направим нищо, за да спрем и двамата.
– Когато Кейд се върне – казах хрипливо – ще трябва да ни развърже белезниците, за да започне ужасяващото си шоу. Аз ще изчакам удобен случай да го ударя със „Затъмнение“ и ще вземем ключовете.
Лиена се взираше в мен, а аз не можех да понасям ужаса в очите ѝ.
– Няма да се получи. – Гласът ѝ беше мек, болезнен. – Той ще предвиди това, а дори и да не го направи… той вече победи твое изкривяване.
– Обърках го, когато включих фенерчето си, но ако…
– Не, Кит. – Тя затвори очи. – Той ни подмами в тъмнината и ни нападна отзад. Знаеше, че сме тук.
Задуших се от истината на заключението ѝ, без да искам да я призная.
– Преди седмица Сьозе използваше отвара за „психическа устойчивост“, за да вижда през моите деформации. Мислиш ли, че Кейд си е сложил дозата?
– Не знам. Може би.
Тежко съмнение се наслагваше върху нейното „може би“. Докато не се бяхме появили, Кейд вярваше, че сме мъртви. Защо би използвал ценна отвара, за да се предпази от един мъртъв психопат?
Проклех, навеждайки глава.
– Трябва ни план. Трябва да направим нещо.
Ръката на Лиена се стегна около тила ми и тя притисна лице към рамото ми. Държахме се един за друг, закрепени от топлото присъствие на другия, единствената ни защита срещу бурята от паника и ужас, която се опитваше да ни помете.
Секундите се превърнаха в минути. Придържането ѝ към мен изморяваше ръката и гърба ми, но щях да разкъсам мускулите си от напрежение, преди да я пусна. Щях да си сдъвча ръката, преди да позволя на Кейд да я нарани. Тя беше най-важният човек на света за мен. Трябваше да я защитя.
В гърдите ми се събра бавна струйка болка, която набираше сила. Днес вече веднъж не успях да я защитя, когато убийците с лица на черепи я простреляха в гърдите, а за да влоша положението, я потопих в деформация на Чернота. Беше пострадало не само тялото ѝ, но и съзнанието ѝ.
Все още затворените ми очи паднаха върху рамото ѝ.
– Хей, Лиена?
– Да? – Прошепна тя.
– Кажи ми нещо хубаво.
– Хубаво?
– Да, като например кое е най-хубавото ястие, което си яла някога? Или най-лудата разходка в увеселителния парк, на която си била? – Ако не можех да я защитя физически, може би можех да я разсея от болката и неизбежната ни гибел. – Кой е любимият ти спомен от детството?
Тя леко се измести в ръцете ми и белезниците се забиха в тръбата. Придърпах я по-близо, поемайки по-голяма част от тежестта ѝ, за да не се налага ръката ѝ да го прави. Рамото ми протестираше с дълбока, пулсираща болка, която пренебрегнах.
– Глупаво е – каза тя колебливо – но има един филм…
Потупах бузата ѝ с моята.
– Говориш на моя език.
– Казва се „Капан за родители“.
– Римейкът на Линдзи Лоън или оригиналният с Хейли Милс?
С допира на бузите ни усетих усмивката ѝ.
– Линдзи Лоън.
– Никога не съм го гледал.
– Сериозно? Г-н Филмова енциклопедия? – Тя поклати микроскопично глава. – Това е любимият ми филм – беше, когато бях малка. Сигурно съм го гледала стотици пъти. Винаги, когато бях болна или имаше уикенд, в който нямаше какво да правя, аз и баща ми …
Напрежението премина през нея, сковавайки крайниците ѝ, сякаш бе превърната в камък от Медуза. Не можех да го видя, но го усещах – и то като същото напрежение, което тя носеше в себе си от дни и за което отказваше да говори. Напрежение, което, както изглеждаше сега, беше свързано с баща ѝ. Той ли беше този, на когото се беше обадила посред нощ? Може би… но вероятно не. Отношенията им далеч не бяха приятелски. Откакто беше открила не съвсем законната му странична дейност, връзката им между баща и дъщеря се беше разпаднала.
– Какво става, Лиена? – Попитах меко. – Какво не ми казваш?
Тя отвърна лицето си от моето.
– Не е нужно да говорим за това сега.
– Тогава кога, по дяволите, ще говорим за това? – Казах, като веднага съжалих колко грубо звучи гласът ми. Вдишах бавно, пренастройвайки хватката си около кръста ѝ, и успокоих думите си. – Грижа ме е за теб, Лиена. В последните няколко часа от живота си бих искал да почувствам, че и аз съм важен за теб.
Тя замълча.
Глупави емоции. Вероятно това беше грешен подход.
– Съжалявам. Аз…
– Разбира се, че имаш значение за мен – прошепна тя и за мое пълно недоумение прозвуча наранена. – Как можеш да се съмняваш в това?
Устата ми се затвори. Засмуках дъх.
– Защото ти никога не ми казваш нищо. Всичко, което искам, е да те познавам. Познавам агент Шен много добре, но почти не познавам Лиена, защото ти винаги ме отблъскваш.
– Аз не съм… – Тя изпусна накъсана въздишка. – Не мога просто… да хвърля всичките си тревоги върху теб. Те са мои проблеми, с които трябва да се справям. Не са твои.
– Но ние правим точно това, партньорко. – Погалих бузата ѝ с моята. – Помагаме си взаимно да носим проблемите си. Ти правиш това за мен от първия ден. Позволи ми да го направя за теб.
Когато тя не отговори, сърцето ми потъна като оловна тежест, която се спуска към дъното на Марианската падина.
– Когато бях на тринадесет години… – Тя преглътна звучно. – Когато бях на тринадесет, баща ми беше диагностициран с рак. Левкемия.
В червата ми се загнезди грозно, студено чувство. Представих си как тийнейджърката Лиена научава, че баща ѝ е болен от рак, и целия страх, гняв и безнадеждност, които трябва да е изпитвала. Познавах тези емоции твърде добре.
– Премина през облъчване и химиотерапия и не можеше да работи почти година. – Тя пъхна лицето си по-дълбоко в рамото ми. – В някои дни той едва се движеше, затова седяхме на дивана заедно и гледахме „Капан за родители“. Това беше единственото нещо, което го караше да се смее.
– Но той се оправи? – Попитах. Доколкото знаех, татко Шен все още беше жив и риташе.
– Да. Но после майка ми ми се обади миналата седмица, за да ми каже, че той… ракът… той е…
– Върнал се е.
Тя кимна, а брадичката ѝ се удари в ключицата ми.
– С всичко останало, което се случваше, това просто не изглеждаше достатъчно важно, за да го повдигна. Мислех, че ще изглежда несериозно, особено след като аз и баща ми… отношенията ни са сложни. Дори не знам как се чувствам по отношение на него. Да хленча за това, когато Сьозе разбиваше участъка ни, крадеше порталите ми и се опитваше да убие всички във Врана и чук – не исках да си мислиш, че съм разсеяна от нещо толкова… толкова…
– Толкова важно? – Промърморих, стискайки я по средата. – Това, че е лично, не означава, че не може да е важно. Той е баща ти, Лиена. Сложна връзка или не.
Тя издиша, дъхът ѝ трепереше и беше несигурен. Беше звучала несигурно по същия начин и по време на тайното си телефонно обаждане – кратка проверка на майка ѝ, както предположих сега.
– Не е нужно да се справяш с това сама. Никога не съм познавал родителите си, но – гласът ми се пречупи – ракът ми отне много скъп човек.
Тя примигна, миглите ѝ се плъзнаха по бузата ми, а влагата от сълзите ѝ се стичаше по кожата ми. Пръстите ѝ се свиха около тила ми, плъзнаха се през косата ми и тя се изправи.
Устните ѝ се допряха до моите, несигурни и въпросителни. После ме целуна – наистина ме целуна. Меко и нежно, скръбта се смесваше с надеждата.
Тя се отдръпна, а ръката ѝ трепереше от усилието да се задържи срещу мен. Моите мускули също ме боляха. Колко дълго можехме да стоим така? Докога няма да мога да я държа повече и белезниците ще се впият в нежната ѝ китка?
– Кит.
Стиснах челюстта си.
– Кит, мисля, че има начин да избягаме.
Очите ми се разшириха и докато болезнената надежда се раздуваше в гърдите ми, изкривих шия, за да видя лицето ѝ. Погледът ѝ срещна моя, мрачен и решителен.
– Ти можеш да ни освободиш – каза тя. – Трябва да изкривиш реалността.
Назад към част 21 Напред към част 23
