* * *
Спуснах се по коридора в абсолютната тишина на слугите, които се поклониха при появата ми. Дори лакеите, които трябваше да стоят неподвижно, сведоха глави в знак на почит, а прислужниците не вдигнаха глава в реверанс. Уважение? Съмнително. По-скоро опит да скрият погледите си, изпълнени с очакване за скандал.
Слязох по стълбите, завих надясно и се отправих към високите сребристо украсени врати. Лакеите безшумно отвориха вратите и ми разкриха огромна зала, осветена от стотина свещи, с дълга маса за двама в центъра. И никакви други мебели. Редица сервитьори се наредиха с чинии покрай стената.
Лорд отон Грейд ме чакаше на един от седемте прозореца с ръце зад гърба. Херцогът носеше само черна риза, която беше наполовина разкопчана, в нарушение на благоприличието, в допълнение към панталоните и ботушите. При появата ми негова светлост се обърна, погледна съпругата си със студен, неприятен поглед и каза, без да се смущава от присъстващите:
– Не ми харесва тази трансформация от напориста лицеистка в благочестива скромна монахиня. Всички тоалети трябва да се променят!
С тези думи херцогът се приближи до мястото, където трябваше да седна, и демонстративно постави длани върху високата облегалка на стола. Мълчаливо отидох при съпруга си и седнах. Негова светлост ми направи знак да седна на един стол, после отиде на своето място срещу мен и седна. Той ме погледна мрачно.
Мълчаливо взех салфетката от чинията си, махнах златния шнур и я разстлах в скута си, игнорирайки погледа на лорд Грейд. Както е прието в аристократичните домове, това беше сигналът за започване на вечерята и сервитьорът ми донесе първото ястие. Беше еленско месо с кръв, затова си отрязах малко парче. Келнерът се поклони и занесе ястието на херцога – негова светлост обичаше кърваво еленско месо! А апетитът на черния магьосник също беше зверски.
Изчаках момента, в който съпругът ми щеше да започне храненето и съответно щеше да дойде време за светски разговори, и казах тихо, но отчетливо:
– Всички облекла са изработени в съответствие с Андалския свод, който е предпочитан от мнозинството жители на територията, наричана някога Древен Елетар. Тази територия – лорд отон Грейд.
Херцогът ядосано захвърли приборите и те изскърцаха, като паднаха върху порцелана. Но аз нямах намерение да се плаша от тази явна проява на невъзпитание.
– И като херцогиня на Грейд – продължих аз, отрязвайки парче месо – възнамерявам да се придържам към същия морал и принципи като моите хора. Съответно цялото ми облекло ще остане непроменено.
Чу се звън. Негово сиятелство се обърна нервно при звука, но аз не реагирах на падането на ястието от ръцете на един от сервитьорите, затова отрязах месото и го изпратих в устата си, като го сдъвках старателно. Погледнах към лорд Грейд и напразно – парчето почти беше заседнало в гърлото ми. Херцогът седеше там и ме гледаше с убийствена ярост. С усилие преглътнах всичко и кимнах, като поръчах да сервират второто ястие.
Под капака имаше разкошна салата от сирене с нарязани лешници и билки и аз не се лиших от удоволствието да си загреба още. Сервитьорът поднесе ястието на лорд Грейд и замръзна, очаквайки някаква реакция. Такава нямаше. Херцогът, напълно игнорирайки бързо пребледнелия млад мъж, ми зададе груб въпрос:
– Всичко ли казахте?!
Вдигнах салатата на вилицата си, изпратих я в устата си, сдъвках я старателно, преглътнах я, без дори да я усетя, и, отрязвайки следващото парче месо, студено напомних:
– Лорд отон Грейд, аз съм ваша съпруга, но не и ваша собственост. И искрено се надявам, че щом осъзнаете това, ще промените начина, по който се обръщате към мен на публични места.
Месото беше отрязано, надупчено с вилица и поставено в устата ми. Неговия вкус също не усетих изобщо.
Херцогът, като забеляза, че сервитьорът най-сетне стои полуизправен, го погледна така, че младият мъж се отдръпна, а после побърза да излезе от трапезарията. Усмихвайки се лукаво, негова светлост отново взе приборите и като започна да реже месото, каза язвително:
– Радвам се, че сте си спомнили, че сте моя съпруга, Ари. Надявам се паметта ви да не ви подведе тази вечер… тази нощ.
Ножът едва не изпадна от ръката ми, но аз се задържах. Успях да го задържа. Но знаех, че цялата ми сдържаност няма да е достатъчна, за да изпълня съпружеския си дълг. Не мога! Не тази вечер! Не…
После отново си припомних, че съм херцогинята на отон Грейд.
Погледнах през масата към негова светлост и казах, усмихвайки се мило:
– Да се надяваме, че мигрената ми няма да се прояви тази вечер. В противен случай се опасявам, че дори църквата ще я сметне за достойна причина за отхвърляне.
Ножът в ръцете на тъмния магьосник започна да се извива бързо и аз можех само да предположа силата, с която го стискаше. Но това не повлия на желанието ми да продължа разговора, затова му го напомних:
– Аз съм дама, лорд отон Грейд. Аз съм ваша съпруга и ваша дама, но това по никакъв начин не ме задължава да ви принадлежа въпреки лошото си състояние.
Ножът на херцога се счупи и част от него падна със звънлив звук върху чинията. Лорд отон Грейд отхвърли дръжката и мрачно погледна лакея. След миг на негова светлост бе представен друг нож и ми бе поднесено трето блюдо с кървав пудинг, което отказах. Херцогът, потвърждавайки собствената си кръвожадност, взе всичко, после насочи едно от тъмните кръгчета в устата си, сдъвка го старателно и любезно ме увери:
– Не се притеснявай, скъпа, ще те излекувам.
Без да мога да се сдържа, невинно попитах:
– Завинаги?
Лорд отон Граде, дъвчейки поредната порция пудинг, кимна и каза хрипливо:
– Все повече клоня към този вариант.
Не усетих и най-малката нотка на страх. Напротив, сметнах за необходимо да напомня на негово сиятелство:
– В случай на смърт на един от съпрузите от родовия брак периодът на траур е три години, лорд отон Грейд. И със сигурност не съм забравила потенциала ви да се сдобиете с още сто булки като мен, но времето…
Не довърших, като си позволих една много изразителна пауза.
Намерих салатата за вкусна, още повече че негова светлост беше загубил всякакъв апетит и дори беше прибрал приборите си.
– Да, – каза лорд отон Грейд след миг мълчание – добре сте запозната с някои от особеностите на родовия брак.
Кимнах и му напомних:
– Имам отлично образование.
В отговор получих също толкова учтиво и замислено кимване:
– Да… Йоланта беше права, единственият ви недостатък е ниският ви ръст.
Тази фраза ме разтревожи, и то с основание. Отново връщайки се към храната, херцогът започна неприятен разговор:
– Изключително съм недоволен от своеволията ви спрямо прислугата, Ариела.
Опитах се да отговоря, но само един поглед от страна на негова светлост и думите заседнаха в гърлото ми. Лорд отон Грейд продължи:
– Постъпката ви ме постави в много неприятно положение, Ари. От една страна, аз съм категорично против уволнението на моите служители. Но от друга, с оглед на необходимостта да ви задържа в семейния замък, осъзнавам, че е недопустимо да ви позволя да се намирате в защитена зона с онези, които така небрежно сте превърнала във врагове.
Превърнала във врагове?! Такава откровено несправедлива характеристика на действията ми ме накара да онемея. Херцогът беше доволен и продължи:
– Утре лично ще се погрижа за подбора на новите… липсващи слуги и този път – погледна ме – няма да се намесвате в грешните дела!
Негова светлост се върна към вечерята си с апетит, какъвто никога преди не беше проявявал. Мълчаливо дадох знак за четвъртото ястие и безмълвно взех няколко зеленчука, задушени в бяло вино.
А после, като се стараех да не изглеждам ядосана от думите на херцога, казах студено:
– Сгрешихте два пъти, ваша светлост. Първо, когато си помислихте, че ще ви позволя да наемете слуги без мое одобрение. И втория път, когато казахте, че това не е моя работа!
Не погледнах херцога. Дори когато се чу звънът на приборите, които лорд отон Грейд беше отхвърлил от себе си. Нито пък помръднах, когато прозвуча яростната му заповед:
– Всички навън!
И се принудих да се върна към храната си, старателно игнорирайки моментално празната трапезария. Трапезария, която беше толкова тиха, откакто слугите си тръгнаха, че се чуваше как свещите пращят и как вятърът вие зад прозореца. Изобщо не ми се ядеше, а единственото желание, което изпитвах, беше да избягам след слугите, за да не остана насаме с черния маг, който не владееше себе си. Но за пореден път си припомних коя съм и успях да запазя външния си вид спокоен. Отвътре всичко се тресеше и сърцето ми се разтуптяваше.
– Погледнете ме! – чух шумна, оскърбителна заповед.
Въпреки осъзнаването, че в този момент послушанието ще играе срещу мен, все пак оставих приборите и погледнах херцога. Лорд отон Грейд, като се наведе леко напред и постави длани върху плота, отвърна:
– Не смей да заповядваш в дома ми! И не смей да се бъркаш в делата ми!
Стиснах юмруците си до болка, до розовите полукръгли следи, стиснах ги достатъчно силно, че болката ме принуди да се съвзема и да отстоявам позицията си. Нямам къде да се оттегля. Никъде. Ако сега се предам, никой няма да уважава лейди отон Грейд. А да бъда празна черупка в собствената си къща е ужасна съдба. И така, изтласквайки страха си колкото се може по-дълбоко, казах, колкото се може по-ясно, отделяйки всяка сричка:
– Родовият замък Грейд е моят дом. По ваша милост – моят единствен дом. Това беше ваше решение, на мен не ми дадохте избор. А като херцогиня на отон Грейд имам пълното право да решавам за слугите. И това си е моя работа, ваша светлост! Но съм готова да направя отстъпки по въпроса за мъжката прислуга. Това е всичко.
Най-обидното беше, че във всеки дом на висши благородници за прислугата отговаря дамата, а не лордът. Наемането на слуги, уволняването на слуги и контролът над тях е отговорност на икономката, чиято работа се контролира от лейди. И беше явна несправедливост да се прояви възмущение от страна на лорд Грейд. И тази проява на гняв беше несправедливост.
Отвърнах се от съпруга си и погледнах с копнеж към най-близкия до мен прозорец. Искаше ми се да заплача. От възмущение, от страх, от очакването за репресия от страна на херцога. Искаше ми се да скоча, да се хвърля през прозореца и да оставя Локар да закръжи в топлия южен въздух. Исках да разтъркам все още болезнената си китка.
– Добре, – изведнъж каза лорд отон Грейд – признавам правото ви да уволните слугите и оправданието ви за тяхната некомпетентност е повече от съществено, но…
Това „но“ увисна във въздуха като облак преди гръмотевична буря.
Обърнах глава и погледнах напрегнато към негова светлост. Херцогът, усмихвайки се нахално, продължи:
– Но гумени нагреватели не приемам.
Умората, дивата, невероятна умора настъпи съвсем внезапно. Прикрих за миг очите си, като отчаяно се опитвах да запазя безразличното си изражение. Безразлично, дистанцирано, величествено, в опит да запазя поне малко достойнство.
Херцогът, без да ми даде време да овладея емоциите си, добави към горното:
– Тъй като вие, лейди отон Грейд, имате мигрена и болежки, аз съм длъжен да се грижа за собственото си здраве и за отоплението на леглото си. Естествено, след това, което устроихте, не мога да оставя в замъка нито една от бившите си любовници. Чисто от загриженост за вашата безопасност, Ари. Но утре в замъка Грейд ще има няколко мои лични… – той направи пауза – гости.
Отворих очи и погледнах към чинията си, осъзнавайки, че не съм яла почти нищо. После погледнах надолу към ръцете си, дланите ми трепереха. И тогава ми стана ясно, че издръжливостта ми е на привършване. Безславен, но за съжаление очакван край.
– Е… – бавно се надигнах и внимателно поставих салфетката върху чинията, сигнализирайки за края на храненето. И след това, без да поглеждам херцога, тихо казах – Ще бъда откровена, лорд отон Грейд, вие отдавна изгубихте уважението ми, откакто предпочетохте откровеното сплашване пред диалога и приличното поведение пред публичната целувка с лейди ен-Аури на кея. Но със съжаление трябва да кажа, че сега ви намирам за отблъскващ!
Напуснах масата и тръгнах към вратата, без да се сбогувам. Да пожелая на херцога всичко най-добро? Това не беше по силите ми.
Но едва стигнах до вратата и чух яростен глас:
– Седнете на масата!
Дамите не реагират на викове. Аз дори не направих по-бърза крачка.
– Ари!
Дамите не реагират на викове.
– Ариела!
Отворих вратата безшумно, излязох безшумно и затворих тежката врата със собствената си ръка, игнорирайки лакеите.
Там, в трапезарията, се разнесе тропот и звън. После взрив, който разтърси стените на древния замък и дори пода под краката ми.
Страх? По-скоро ужас, но в присъствието на слугите дори не си позволих да се изчервя. Обърнах се и тръгнах величествено към стълбите, като правех всичко възможно да не избухна в спринт.
Вратите, водещи към трапезарията, се отвориха, когато изкачих първото стъпало, и събориха и двамата лакеи на земята. Но херцогът, който се появи на вратата, не се интересуваше от слугите. Без да забелязва стенещите на пода мъже, негова светлост се запъти към мен, като не откъсваше тъмния си, гневен, яростен поглед от собствената си дама. Не можех да постъпя по същия безчовечен начин.
– Уилард! – Гласът ми отекна в притихналата зала, принуждавайки лорд Грейд също да спре.
Камериерът излезе иззад драперията, която покриваше вратата към главния изход. Той не се поклони, а зачака с интерес заповедите ми.
– Помогнете на хората! – поисках раздразнено. И като си спомних, че в замъка няма лечител, защото не ми беше представен човек с такава дейност, добавих – И незабавно повикайте лекар.
Без да чакам камериерът да действа, което той и направи, изтичах по стълбите и се втурнах към най-близкия лакей. Слугите пристигнаха и махнаха капаците на вратите от двамата нещастници. И аз видях ужасната картина на двамата лакеи, които бяха тежко ранени. Този отляво имаше счупена ръка и, ако се съди по хрущенето, което се чу, когато се опитаха да го вдигнат, няколко от ребрата му също бяха счупени. Другият беше изпаднал в безсъзнание, веднага щом се освободи от тежестта на инкрустираното със сребро дърво. Разкайвайки се, не можех да се сдържа и да не погледна осъдително херцога, който беше замръзнал до стълбите. Но никой друг не смееше дори да покаже недоволство, да не говорим за частица осъдителност.
А възмущението ми само се увеличи, когато госпожа Вонгард обяви, че каруцата е готова.
– Каруца?! – попитах, невярвайки на това, което чух.
Икономката обясни малко напрегнато:
– Слугите се лекуват в болницата в гр…
Така и не довърши, загледана шокирано във вратата на трапезарията. Вдигнах глава и погледнах в тази посока, като за миг онемях.
Трапезарията беше изчезнала. Завесите бяха изгорени до черно, всички стъкла бяха счупени, от свещниците капеха тежки метални капки на пода, а на мястото, където някога се е намираше масата, имаше черно обгоряло петно. Единствено столът на лорда беше оцелял.
– Никаква каруца, – изправих се аз – жертвите ще бъдат настанени в най-близката свободна стая и… Уилард?
Обърнах се гневно към камериера.
– Лекарят вече е изпратен, лейди отон Грейд! – каза той, като се поклони, с първото трепване на уважение в гласа му.
И тогава се чу умореният, леко дрезгав глас на херцога:
– Никакви външни лица в замъка. Тези двамата – в лабораторията.
Госпожа Вонгард моментално сведе глава, скривайки емоциите си, Уилард пребледня, но самообладанието му позволи да запази безстрастно изражение на лицето си. Лакеят, все още в съзнание, изстена в знак на протест и припадна.