Глава 4
Докато всичко, което се виждаше, се превръщаше в непрозрачна бяла мъгла, си помислих за кратко, че нападателят ни е имал или проклет късмет, или е бил опасно умен – защото с една малка димна бомба беше затормозил моите изкривявания и телекинезата на Блайт.
Това беше всичко, което имах време да си помисля, преди от мястото, където за последен път бях видял капитана, да се чуе трясък на сблъскващи се тела. Чу се хъркане, последвано от трясък на преобърнати мебели.
– Блайт? – Изкрещях и направих няколко несигурни крачки напред.
– Кит! – Лиена се обади някъде зад мен – но не чух нищо от Блайт.
– Лиена, използвай…
Преди да успея да довърша указанието си, в мъглата се появи сянка – едър мъж, облечен в черно, който се втурна право към мен с кинжал, насочен към гърдите ми. Хванах го за китката, изтласквайки кинжала далеч от жизнените ми органи, но инерцията му ме отхвърли назад. Приземих се върху кухненската маса, плъзнах се по нея и паднах от другата страна заедно с купата с пластмасови плодове.
Когато се ударих в пода, се замислих дали да не се направя невидим, но димната бомба вече го правеше. Трябваше да изкривя хубаво, голямо разсейване за господин Ножаря, но не можех да го видя. Щеше да се наложи да пусна халюцинаторна бомба върху цялата къща, което щеше да бъде приятелски огън в стил „изкривем“ за Блайт и Лиена. Ако Лиена можеше да използва заклинанието си „котешко око“, аз поне бих могъл…
Чакай, не. Тя го беше използвала, докато бягахме от Сьозе, Суарес и Харис. Беше извън строя, докато заклинанието не се зареди.
Стиснах зъби и се вмъкнах под масата. Ако извикам към Лиена и Блайт, ще издам позицията си. Лиена сигурно имаше същата идея, защото и тя мълчеше. Напрегнах ушите си за някакъв звук.
Нещо гръмна силно и аз се изстрелях изпод масата, тичайки към звука. Сянка в мъглата – нашият нов приятел, прегърбен над кухненския плот с гръб към мен. Но той не беше сам.
Лиена се беше огънала назад под него, драпайки по ръцете му около гърлото си, а краката ѝ ритаха безпомощно по шкафовете.
Олюлявайки се за гърба му, аз се навих да го ударя в долните ребра и да счупя няколко кости. Той се завъртя, като издърпа Лиена за врата, и я хвърли към мен. Вмъкнах се, улавяйки средата ѝ, когато тя избухна в пристъп на задъхана кашлица.
Нападателят ни извади още един нож измежду дрехите си. Черна шапка, слънчеви очила и долна маска на лицето скриваха чертите му, но някак си знаех, че се усмихва. Езикът на тялото му крещеше самодоволно очакване.
Но мъглата изтъняваше. Можех да го видя – и можех да го нацеля.
Ударих го със злокобна деформация на „Фънхаус“, която преобърна пода и тавана на бързи, произволни интервали. Той се запъна назад към ъгъла, после вдигна ръка и кинжалът заблестя. Хвърли ножа към лицето ми.
Тъпата дръжка се удари в скулата ми толкова силно, че отметна главата ми назад. Лиена се залюля в ръцете ми и изкрещя:
– „Ори дормиас!“
Усетих как ръката ѝ се движи, докато хвърляше зашеметяващото топче, и чух как то се удари в плота. Примигнах и отново фокусирах звездното си зрение, когато гадината с ножа се втурна от кухнята и изчезна в избледняващата мъгла.
– Избягва – измърморих аз и направих няколко крачки след него – но хлопването на предния катинар прекъсна преследването ми. Вратата се отвори с трясък и приливът на студен въздух накара мъглата да се завихри.
– Кит, добре ли си? – Попита Лиена, появявайки се до мен.
Внимателно опипах пулсиращата си скула. Той беше хвърлил ножа толкова силно и бързо, че нямах възможност да се отклоня, но все още попаднал в изкривяването ми от „Фънхаус“, беше объркал техниката си. Ако ножът беше попаднал първо с острието, да кажем, че лицето ми щеше да е много по-малко симетрично.
– Добре съм – казах ѝ. – А ти?
– Добре. – Гласът ѝ беше придобил нов, пушачески привкус, а ръката ѝ беше свита около гърлото. Онзи маскиран с кинжали задник бе на половината път да я удуши до смърт.
Мина безмълвно биене на сърцето и очите ни се втренчиха, а между нас висеше нещо неизказано. Не бях сигурен какво. Успокоение, че не сме пострадали? Остатъчен страх от това, че се видяхме в смъртна опасност? Разочарование, че нападателят ни е избягал, а аз напълно погрешно съм разбрал момента с отчаяната надежда, че Лиена се интересува от мен като нещо повече от партньор?
Очите ѝ изведнъж се разшириха и отскочиха от моите.
– Капитан Блайт?
Върнах се към реалността с проклятие и се завъртях към стълбите, където за последен път бях видял капитана.
– Блайт?
Мъглата се беше сгъстила до коленете и се виеше драматично от вятъра на отворената входна врата. Докато се завихряше, съзрях руса глава долу, близо до пода.
Лиена и аз се втурнахме към нея. Беше се сгушила до стената, а декоративната масичка лежеше настрани наблизо. Гърдите ѝ се издигаха и спускаха на плитки, бързи вдишвания, а двете ѝ ръце бяха обвити около дръжката на кинжала, забит във вътрешната част на дясното ѝ бедро.
– Капитане! – Лиена падна на колене до Блайт. Кръвта бе просмукала панталоните ѝ около ножа и бе започнала да се стича на пода.
Блайт отвори очи.
– Той се насочи към… бедрената артерия. Не му позволих да го извади.
Паниката се завъртя в мозъка ми, докато се опитвах да си спомня подробностите от задължителното ми обучение по първа помощ. Феморална артерия. Голямата артерия в областта на слабините, която, ако бъде прекъсната, причинява на жертвата кървене до смърт само за три до пет минути.
Ножът, забит в крака ѝ и блокиращ раната, беше единствената причина тя да е все още жива. А единствената причина, поради която бе успяла да задържи този нож, докато я пробождаха с него, бяха безумно силните ѝ телекинетични умения.
– Добре – каза Лиена задъхано. – Това е добре. Продължавай да държиш ножа. Кит, дай ми колана си.
Свалих го и ѝ го подадох. Тя внимателно го плъзна около бедрото на Блайт над ножа.
– Не можем да я заведем в участъка – каза ми Лиена, а лицето ѝ побеля. Тя придърпа колана около крака на Блайт. – Това не е безопасно. Къде е най-близката болница?
– Лечител има по-голям шанс да я спаси.
– Много гилдии имат лечители, но можем ли да се доверим…
Изстрелях се на крака.
– Врана и чук! Те са бойна гилдия. Те ще имат лечители. А има ли друга гилдия, която познаваме и която да е стопроцентово настроена срещу Сьозе?
По лицето на Блайт се появи гримаса. Не можех да преценя дали беше от болката, или от самата мисъл, че ще получи животоспасяваща помощ в гилдията, ръководена от нейния заклет враг Дариус Кинг.
– Трябва да я качим в колата – казах аз. – Трябва ли…
Блайт измърмори:
– Ключове.
– А?
– Джоба.
Лиена беше по-бърза в избора си. Тя извади ключовете на Блайт от джоба ѝ, натисна бутона за отключване и ги пъхна в собствения си джоб.
– Ще трябва да извадим ножа, преди да можем да ви преместим, капитане.
Блайт кимна.
Изхвърчах в кухнята и се върнах с кърпа за чай. Лиена придърпа колана по-плътно около горната част на бедрото на Блайт, след което внимателно отблъсна ръцете на капитана, за да хване дръжката на ножа.
Блайт изсъска, когато Лиена измъкна острието, а аз притиснах чаената кърпа към раната. Кръвта се просмука в нея и сърцето ми се разтуптя.
Лиена пое натиска, докато аз вдигнах Блайт на ръце и я изнесох навън. Черният ѝ джип беше паркиран до бордюра точно пред къщата и Лиена с една ръка отвори задната пътническа врата.
Заедно качихме капитана на задната седалка. Притиснах се в ограниченото пространство на пода, за да мога да продължа да натискам раната, а Лиена седна зад волана и натисна педала на газта, като едновременно с това набра номер от мобилния си телефон.
– Дариус – каза тя. – На път сме към твоята гилдия. Капитан Блайт беше прободена с нож. Тя спешно се нуждае от лечител.
Чувах приглушен глас от другата страна, но не можех да различа нито една дума.
– Добре – отвърна Лиена. – Ще бъдем там след пет минути.
Тя пусна телефона си обратно на пътническата седалка.
След мъчителни пет минути тя профуча покрай предната част на „Врана и чук“, зави в алеята зад бара и със скърцане спря на паркинга.
Точно пред задната врата на гилдията чакаше елегантно облечен мъж със соленочервена коса и перфектно поддържана брада: Дариус Кинг, ГМ и сребърна лисица на „Врана и чук“. Придружаваше го едър, мускулест мъж с абаносов тен и бръсната глава, за когото щях да предположа, че е боен митик, ако не държеше в едната си ръка ярко оцветена медицинска чанта.
Докато те бързаха към автомобила, аз отворих вратата. Блайт хвана ръката ми, а устните ѝ трепереха.
– Всичко е наред, Кап – казах успокояващо, като се опитах да не обръщам внимание на това, че кърпата беше напоена с кръв. – Тук ще бъдеш в безопасност.
Тя заби нокти в кожата ми.
– Егерт – изпсува тя хрипливо. – Обади се на Егерт.
Преди да успея да обработя думите ѝ, Дариус и лечителят бяха при отворената врата. Аз се измъкнах, а лечителят се наведе вътре. След бърза преценка на състоянието на Блайт двамата с Дариус я извадиха от колата. Като Дариус я носеше, а лечителят натискаше раната, двамата я вкараха в гилдията.
Лиена и аз затворихме вратите на джипа и ги последвахме. Задният вход водеше директно към тясна кухня с врати на салона право напред. Промушвайки се през тях, се озовахме в слабо осветената кръчма, рядко населена от шепа членове на гилдията, чиито погледи всички бяха обърнати натам. Дариус, лечителят, и Блайт не се виждаха никъде.
Една жена с приветливо лице и брюнетка, вързана на небрежен кок, забърза към нас – Клара, помощник-майсторът на гилдията на Дариус.
– Агенти – каза тя с явна загриженост – някой от вас ранен ли е?
И двамата поклатихме глави.
– Къде е капитан Блайт? – Попитах аз.
– Дариус и Майлс я отведоха в лазарета. Другият ни лечител, Елизабета, също е на път. – Клара ни погледна, а загрижеността ѝ нарастваше. – Защо вие двамата не се настаните? Аз ще донеса студена превръзка за бузата ви, агент Морис.
Рязко забелязах болката, която пулсираше по лявата страна на лицето ми.
Клара ни показа дамските и мъжките душове в мазето, където с Лиена се разделихме, за да си измием ръцете и да изчистим кръвта от дрехите си, както можем. Дрехите на Лиена не бяха прекалено кървави, но аз в крайна сметка приличах на косплейър на Кери и когато Клара ми донесе леден пакет с мек гел, ми подаде и чиста риза.
С благословено студената опаковка, която изтръпна по бузата ми, и твърде тясната тениска на BC Lions, която се опъваше по гърдите ми – не е обичайният ми стил, обещавам – се озовах уморено седнал в кабинета на Дариус, докато Лиена разказваше на ГМ за деня ни досега. Беше адски хубав ден.
Дариус сигурно познава добра химическа чистачка, помислих си аз. По-добре, като се имат предвид ужасните кървави петна, които беше добавил към елегантната си риза и жилетка.
Както обикновено, сребърната лисица не издаде нищо от мислите си, докато Лиена говореше. Ако долавях нещо, то беше едва доловимо чувство на възбуда.
– Точно преди нападението капитан Блайт ни нареди да продължим да разследваме самоубийството на Джорджия – каза му Лиена, завършвайки разказа.
Между веждите на Дариус се образува малка бръчка.
– Това не беше самоубийство.
– Откъде знаеш? – Попитах.
В чертите на лицето му се появи напрежение – болезнена мъка, която не можеше да скрие.
– Познавах Джорджия. Смъртта ѝ не е самоубийство.
Спуснах ледената торбичка от лицето си.
– Бяхте ли близки с нея?
– В приятелски отношения съм с всички ГМ във Ванкувър – или поне в разговорни. – Напрежението в чертите му се промени. – Подозирате ли, че Сьозе е замесен в смъртта на Джорджия?
– Поведението му подсказва това – каза Лиена. – Просто не знаем защо и как.
– Предполагате, че Сьозе стои и зад нападението срещу Аурелия?
Винаги леко ме изненадваше, когато Дариус използваше първото име на капитана.
– Ако мърлявата обувка пасва… – Отново притиснах охлаждащия пакет към бузата си. – Не успяхме да идентифицираме убиеца, но той е влязъл незабелязано в къщата на Блайт и се е подготвил за нея с димна бомба.
Дариус кимна, запознат с голямата слабост на телекинетиците: те трябваше да виждат предметите, за да ги движат.
– Нападението е било планирано.
– Да, макар че не мисля, че убиецът е очаквал аз и Лиена да бъдем там с нея.
Сивите очи на ГМ се движеха между нас.
– Според вас Сьозе ескалира ли до нивото да поръча убийството на капитана на участъка?
– Вероятно – отговорих аз. – Той се активизира, откакто се опита да ликвидира вашата гилдия. Заплашваше хората, намесваше се в дела, насочваше се към други гилдии, арестуваше агенти, опитваше се да ни убие, използваше магия на публични места, открадна от Лиена…
Партньорът ми ме стрелна с предупредителен поглед и аз се задавих с думата „портали“, като мислено се изритах за това, че едва не издадох най-голямата ѝ тайна.
– Изгубил е ума си – заключих неубедително, оправяйки подгъва на прекалено тясната си тениска, която продължаваше да се качва на корема ми. – Кога можем да видим Блайт?
Дариус свъси вежди, наясно, че съм прекъснал предишната тема.
– Това няма да е възможно в скоро време.
– Трябва да поговорим с нея.
– Възстановяването ѝ е наш основен приоритет. Загубила е опасно количество кръв и може да има допълнителни усложнения.
Лиена и аз споделихме мрачен поглед. Бяхме се обадили на капитан Блайт, защото нямахме друг избор сега, когато Сьозе искаше да ни изхвърли окончателно от картинката, но не изглеждаше, че тя ще може да помогне.
– Щом е безопасно да я преместим – продължи Дариус – ще я отведа на сигурно място, където Елизабет и Майлс ще могат да се погрижат за нея – и където никой друг няма да може да я намери, за да довърши работата.
– Къде е това? – Попита Лиена.
– Най-добре би било да не знаеш. – Той видя идващите ни протести и вдигна успокоително ръка. – Колкото по-малко хора имат достъп до тази информация, толкова по-сигурна ще бъде Аурелия.
В това имаше известна защитна логика.
Лиена очевидно се съгласи, тъй като въздъхна и кимна.
– Добре.
Дариус се облегна назад в стола си и сплете пръсти.
– Какъв е следващият ти ход?
Двамата с Лиена бяхме в тежко положение и аз бях твърде нетърпелив да получа помощ от опитен, непоколебим, добре свързан бивш наемен убиец, който мразеше Сьозе също толкова, колкото и ние, но върху неговата гилдия имаше огромно биче в стил Сьозе. Той имаше да се тревожи за всичките си членове, а ние не можехме да искаме повече от това, което той вече правеше, като спасяваше и защитаваше Блайт.
– Имаме нещата под контрол – казах аз, като запазих лекия си тон. – Ти се погрижи за Блайт, а ние ще се погрижим за Сьозе.
Не можех да разбера дали той повярва на смелостта ми, но не се опита да пробие дупки в нея, което оцених.
– Кажи ми, ако имаш нужда от нещо.
– Да. Хайде, Лиена.
Заедно излязохме от кабинета му и тръгнахме през гилдията. Едва когато бяхме навън и вървяхме към джипа на Блайт, тя заговори.
– Защо не помоли Дариус за помощ? – Каза тя. – Мислех, че ще го направиш.
– Нямаме нужда от него. – Намигнах ѝ. – Блайт вече ми каза какво трябва да правим по-нататък.
– Каза ти?
– Да. Каза ми да се обадя на Егерт.
Облекчението на Лиена отслабна.
– Егерт?
– Егерт – потвърдих аз. – Нашият любим мустакат бивш охранител…
– Кит – прекъсна ме тя с въздишка. – Просто ми кажи какво каза Блайт.
– Точно така. Това е всичко, което каза.
Тя ме погледна объркано и аз не можех да я виня. Колкото и да харесвах Тревър Егерт, не виждах как би могъл да ни помогне. Сьозе го беше уволнил миналата седмица за престъплението, че е човек, и оттогава не бяхме чували за него.
Е, само по един начин можехме да разберем какво има предвид Блайт.
За съжаление, да му се обадя не беше толкова просто, колкото да извадя телефона си. След като пристигнахме във „Врана и чук“, с Лиена бяхме изключили устройствата си, за да не може някой да проследи местонахождението ни. Наистина трябваше да го направим, преди да потеглим към гилдията, но се бяхме съсредоточили върху спасяването на капитана.
Отидохме до близкия магазин за мобилни телефони и си купихме предплатени мобилни телефони. Застанахме с Лиена на паркинга до джипа на Блайт, извадих SIM картата от оригиналния си телефон, включих го отново и проверих контактите си за номера на Егси. Добавих го в новото си устройство и натиснах бутона за повикване.
Докато звънеше, забелязах, че погледът на Лиена се задържа много по-ниско от лицето ми. Може би трябва да спра да оправям тази прекалено тясна тениска и просто да я оставя да се качва по коремната ми преса.
Това беше добър знак, нали? Че съм я привлякъл? Или скритото ѝ взиране приличаше повече на това, когато някой е забил нещо в зъбите си и не можеш да спреш да го гледаш, докато говори?
Познат глас се разнесе в слушалката до ухото ми.
– Ало?
– Здравей, Егси – поздравих аз, връщайки мозъка си в правия път. – Това е Кит. Имам нов номер.
– Виждам го. Как се справяш тези дни?
– По-добре. Имам лоши новини. – Замълчах, мъчейки се да измисля подходящите думи. – Блайт беше нападната този следобед. Тя е жива, но е в тежко състояние.
– О, боже. Къде е сега?
Спомних си предупреждението на Дариус за разкриване на местоположението ѝ.
– Заведохме я при един лечител и е в добри ръце. Последното нещо, което ми каза, беше да ти се обадя.
– Сега ли? Хм. – Звук, който можеше да бъде само мустакът на Егерт, който се допираше до микрофона на телефона, се разнесе през високоговорителя. – Предполагам, че това означава, че е време.
– Време за какво?
– Време е да ти покажа пещерата на Батман.
Назад към част 4 Напред към част 6
