Глава 5
На следващата сутрин тя се събуди и се помоли на порцелановите богове, точно както беше предсказал Ансел. А той дори не беше вещица, докоснала се до звездите.
Бременността беше шибано гадна.
В стомаха ѝ нямаше нищо, което да изхвърли, но това не ѝ пречеше да се надига, докато цялото ѝ тяло не я заболя. Като прибавим и забравянето и епичните промени в настроението, Емери беше гореща каша през деветдесет процента от деня.
Ансел се вмъкна в банята, както правеше всяка сутрин, като донесе със себе си влажна кърпа.
– Изглеждаш гадно. Трябва да отидеш на лекар. Не може да е здравословно да повръщаш толкова много.
Емери взе кърпата и избърса лицето и устата си.
– Жените раждат деца от години без лекари. Заедно с това са имали и сутрешно гадене.
Емери грабна пуловера си от плота в банята.
– Вероятно нямаше да изглеждам толкова ужасно, ако бях спала цяла нощ. Между нуждата да пишкам и тези проклети кошмари не спя по половин нощ, всяка нощ. – тя вдигна поглед и видя Ансел, седнал на ръба на ваната, с широко отворени очи, които я проследяваха.
– Какво става? Имам ли повръщано по себе си? – Тя отново избърса устата си и се обгърна с ръце, притискайки пуловера към гърдите си. Не можеше да изглежда толкова ужасно.
Ансел поклати глава, вперил поглед в средата на тялото ѝ, а на лицето му бе изписан шок.
– Коремът ти. Той е пораснал.
Емери се отпусна и се ухили, като издърпа огромния пуловер над главата си.
– Да, Ансел. Това се случва с бременните жени.
– Знам това, но не си ли само във втория месец най-много?
Емери въздъхна.
– Да. Почти трети. – беше си помислила същото, когато се беше събудила две седмици след пристигането си, без да може да закопчае дънките си.
– Мога да го обясня само с родителския произход. Успях да проуча само бременността на вещиците, другата половина от ДНК-то на детето ми е загадка. Не може да се каже колко ускорена може да е бременността.
– С тази скорост няма да можеш да я криеш още дълго.
– Какъв избор имам? – Емери избухна, а думите ѝ бяха по-сурови, отколкото искаше. Тя прокара четка през косата си, опитвайки се да укроти вълнообразните розови кичури и да се успокои. – Калъм и Лили мълчат, откакто ме зарязаха на вещиците. Нямам представа какво да правя, освен да седя и да чакам.
– Най-малкото трябва да отидеш на лекар.
– В Ню Орлиънс? Не мога да отида да пишкам, без да бъде информиран вътрешният кръг, който при скоростта, с която наедрявам, се учудвам, че не са събрали две и две. Дори и да е така, силно се съмнявам, че вътрешният кръг ще приеме с добро принцесата им, която ражда дете от вампирския престолонаследник, така че не мога да отида на лекар тук. Докато не получим сведения от Лили или Калъм, просто трябва да направя най-доброто, което мога, за да го прикрия.
Тя само се молеше това да стане скоро, защото Ансел не грешеше. Нямаше да може да прикрива корема си още дълго с темпото, с което растеше.
Челюстта на Ансел се стегна в унисон с юмруците му, но той остана безмълвен. Не можеше да спори с нейната логика.
Емери издиша дълго и дълбоко и прекоси банята, като се присъедини към него на ръба на самостоятелната вана. Той имаше добри намерения и тя разбираше гнева му, но това нямаше да промени положението им.
Той свеждаше глава, а гласът му едва се долавяше като шепот.
– През първата седмица тук ме попита защо съм приел тази задача. Защо ще се боря толкова упорито, за да те защитя и да те науча да се измъкваш от всяко затруднение?
Тя го беше попитала, а той отказваше да говори за това.
– Ако си спомням правилно, ти ми каза, че това не е моя проклета работа.
Ансел се ухили.
– Това беше преди да те познавам. Преди да осъзная, че си много повече от едно сбутано момиче от родовете на Съревнованието. Че те е грижа за бъдещето на детето ти.
Емери го изчака да заговори отново, а любопитството я държеше на ръба на ваната.
Ансел избърса лицето си с длан и раменете му увиснаха. Когато най-сетне заговори, очите му бяха с далечен поглед. Такъв, какъвто Емери познаваше твърде добре.
– Това е първата ми мисия след загубата на моя партньор преди пет години. Преди това не ми беше позволено да напускам земите на глутницата, защото смятаха, че ще се опитам да избягам.
Емери постави ръката си върху масивната му ръка и я стисна нежно.
– Много съжалявам, Ансел.
Когато пристигна за пръв път, тя го попита дали си има приятелка и той и изръмжа, заявявайки, че не търси нищо сериозно. По-късно научи, че си пада по мъже, и си помисли, че е имал тежка раздяла, на която тя можеше да съчувства. Ето защо предния ден нарочно беше планирала жените да го съблазнят, тъй като не искаше да го вкарва в ситуация, която може да го нарани. Нямаше представа, че той е загубил половинката си.
Мисълта, че ще загуби Огъст, почти спря дъха в гърдите ѝ. Може да са в противоречие един с друг до края на живота си, но само мисълта, че той не съществува, я накара да постави под въпрос собственото си съществуване. Никога не искаше да знае какво би било усещането той да напусне нейния свят.
– Когато твоята приятелка Флора се появи и обеща да помогне на нашия народ, ако ние ти помогнем, аз се възползвах от шанса. Не защото бях благодарен за помощта ѝ, а защото веднага щом чух за детето, моят вълк трябваше да помогне. – Ансел изучаваше пода, сякаш той беше най-интересното нещо в стаята.
Емери все още недоумяваше как най-добрата ѝ приятелка е попаднала в разгарящата се война. В нея беше вписан Калъм, но все пак не можеше да си представи малката Флора да се изправи срещу глутница вълци от нейно име.
– Няма да ми кажеш, че детето ми е твоят бъдещ партньор, нали? – не че щеше да е ужасно да има Ансел до края на живота си, но щеше да е адски странно.
Главата му се отметна назад, а бурният му смях изпълни малката баня.
– Не, детето ти не е мой партньор. Вълците се чифтосват за цял живот. Себастиан беше моят единствен и неповторим. Това, което исках да кажа, е, че моят вълк знае колко важно е детето ти за нашия свят, за бъдещето на всички свръхчовеци. То или тя ще бъде първата стъпка към единството. Към това, което Себастиан би искал.
– Какво би искал той?
– Себастиан не беше от нашата глутница. Запознахме се, докато бях на мисия в Източна Европа. Той беше самотен вълк, не беше обвързан с никоя глутница заради това, което беше. Виждаш ли, майката на Себастиан беше не само вълк, но и вещица. Докато в Америка вълците са неутрална страна, много от по-старите стада по света не са такива. Те са също толкова безмилостни, колкото и вампирите, и също толкова хитри, колкото и вещиците.
Емери изтръпна и ръцете ѝ моментално притиснаха корема ѝ. Не я изненадваше, че вълците са също толкова ужасни, колкото и другите фракции в Америка. Това, което я хвана неподготвена, беше, че там има и други като нейния малък човек. Хибриди в свят, който признава само чистотата.
– Веднага разбрах, че той е моята половинка, и споделихме едно прекрасно лято, докато прекосявах Трансилванските Алпи с мисия за моя алфа. Винаги се връщах при него между търсенията и планирахме бъдещето си заедно. Докато един ден той не беше там.
Ансел преглътна тежко, а Емери успокоително стисна ръката му.
– Върнах се в дома му, за да го намеря разграбен и покрит с кръв. Солните отделения, за които майка му настояваше, бяха отнесени. Себастиан и майка му бяха открити от алфата на местната глутница и бяха убити заради това, което бяха. – гласът му се пропука и цялото му тяло се разтресе, когато Ансел задуши риданието си – Аз не бях там, за да ги защитя. Ако не бях толкова съсредоточен върху проклетата мисия, можех да ги спася.
– Много съжалявам, Ансел. – думите ѝ бяха изпълнени с любов, но тя знаеше, че нищо от казаното няма да помогне да се излекува опустошението от загубата на неговата половинка. Вместо това тя предпочете да го накара да се усмихне.
– Сигурна съм, че е бил невероятен. Особено ако е търпял теб.
Ансел вдигна очи, кафявите му очи плуваха в сълзи въпреки полуусмивката, която имаш.
– Щеше да те хареса. – той се протегна и сложи ръка върху нейната върху корема ѝ – Знам, че понякога изглеждам прекалено строг, но ти и бебето давате надежда не само на мен, но и на толкова много хора. Надежда за едно бъдеще, в което можем да обичаме когото пожелаем. Няма да позволя нищо да се случи на нито един от вас.
Тя вдигна вежди.
– Понякога си прекалено строг?
Двамата се засмяха и Емери облегна глава на рамото му. Седяха в мълчание и тя обмисляше историята му. Никога не си е представяла Ансел като влюбен до уши тип, но сега, когато знаеше, че е обичал и губил, личността му имаше повече смисъл. Беше видяла най-доброто в Себастиан, онова, което светът на свръхестественото никога не би видял, защото всичко, върху което се фокусираше, беше наследството. Това беше най-красивото нещо, което някога беше чувала, и сърцето ѝ се късаше за Ансел и неговия вълк.
Вероятно щеше да има война за детето ѝ. Тя знаеше това от момента, в който разбра за малкото си дете. Но никога не беше се замисляла за надеждата, която можеше да донесе животът на едно бебе.
Почукване на вратата наруши самотния им момент и двамата се обърнаха към вратата.
– Това ще е Далия. Тя остави бележка, че ще дойде да ме придружи до вътрешните стаи.
Ансел кимна и се обърна, като избърса една заблудена сълза от бузата си.
Тя се изправи, но преди да тръгне към вратата, сложи ръка на рамото му.
– Благодаря ти, че ни защити.
Той се изправи, превъзхождайки дребната ѝ фигура.
– Благодаря ти, че ми вдъхна надежда в живота.
Тя кимна и го придърпа към себе си, за да го прегърне. Стискаше го силно, като влагаше в него всеки грам благодарност и любов, на които беше способна.
Животът ѝ може и да е пълен с безпочвени пророчества, кухи вещици и задници, но тя не живееше заради тях.
Ансел излезе от банята, а Емери остана сама и разтриваше растящия си корем. Тя мълчаливо си обеща, че ще превърне в своя мисия да почете смъртта на Себастиан. Да превърне свръхестествения свят в място, достойно за нейното дете и за всички бъдещи деца със смесено наследство.
Назад към част 5 Напред към част 7
