ГЛАВА 13
Замръзнах.
Борба, бягство или замръзване. Това беше инстинктивно. Не можех да си помогна. Не защото никога досега не бях виждал демон, нито дори демон с големи крила и разкъсващи костите мускули. Дори вече се бях борил с нелегално контрактуван, полуавтономен демон.
Но никога не бях виждал този поглед в очите на демон. Беше толкова дивашки, толкова нетърпеливо брутален, толкова злобно хищнически поглед, че мозъкът ми премина в пълен „режим на плячка“ и аз замръзнах като заек.
Ноктите на демона се насочиха към незащитеното ми гърло.
Призрачна хватка сграбчи задната част на ризата ми и невидима сила ме изтръгна от краката ми. Приземих се по задник, а силата ме повлече назад, далеч от демона.
Ксанте се наведе около своя звяр и ми се усмихна по начин, който ясно казваше: „Губиш“.
Но ние трябваше да спечелим. Как така този висок, тъмнокос психопат беше ловец на глави от „Ключовете на Соломон“, лидер на тайна организация на злото, менталист от световна класа с безмилостна жилка, която съперничеше на Чарлз Менсън, и пълноправен изпълнител на демонични поръчки?
Все още усмихната, тя ми подхвърли кинжала си. Когато го хванах, тя се обърна и спринтира към същия изход, през който по-рано тази вечер бях повел триото на „Врана и чук“. Демонът ѝ се втурна след нея, като пазеше гърба ѝ, докато бягаше, а от наблюдаващите я агенти се разнесоха викове.
Пръстите ми се стегнаха около дръжката на кинжала. Все още седейки на пода, обърнах захвата си, като насочих острието към тялото си, и насочих острия връх към пулса на гърлото си.
– Кит!
Чу се писъкът на Лиена и телекинетична сила изтръгна кинжала от хватката ми. Ръката ми увисна във въздуха, а обърканият ми мозък се заинати – тогава психическият контрол на Ксанте се прекъсна и освободи съзнанието ми. Ужасено изтръпване се разнесе из дробовете ми, докато гледах ръката си.
Никой не беше достатъчно близо, за да ме спре. Ако Блайт не беше тук…
Лиена се блъсна в мен, като сграбчи дясната ми ръка. Вини сграбчи другата ми ръка и двамата издърпаха крайниците ми встрани, вероятно за да ми попречат да се опитам да се удуша.
– Кит – промълви трескаво Лиена. – О, Боже мой, Кит, ти…
– Добре съм – промълвих аз.
– Съзнанието му отново е свободно. – Тим приклекна пред мен. – Чух, че тя пое контрол над теб и ти даде команда да… – Той прекъсна с болнаво изражение на лицето си.
Погледът ми падна върху белезниците, които лежаха на пода, където беше стояла Ксанте, а ключът на Сьозе стърчеше от ключалката. Не бях забелязал тя да ги сваля.
– Контролирането на агент Морис беше отвличане на вниманието – заяви Блайт. Тя хукна към нас, като се подпираше тежко на рамото на агент Амири. – Но може би все още ще успеем да я хванем. Искам екип след Ксанте в следващите шестдесет секунди. Искам също така всеки агент в заплата да е тук в рамките на следващите петнайсет минути, всички бойни гилдии да са в готовност и незабавно да се свържем с гилдията „Ключовете на Соломон“, за да спрем атаката им срещу „Врана и чук“. Сега!
Докато всички се втурваха в действие, аз прибрах краката си под себе си. Тим и Лиена ми помогнаха да се изправя, но аз бях по-малко стабилен, отколкото исках да призная.
Блайт направи жест към Вини.
– Извади агент Сьозе изпод този шкаф, преди да се е задушил. Отведете го в лазарета и го обездвижете.
– Сега той би трябвало да е свободен от Ксанте, нали? – Попита Лиена, докато Вини бързаше към падналия шкаф.
Тим се огледа, за да се увери, че четиримата сме сами.
– Опитах се да ти кажа по-рано, Кит, но… Сьозе не беше под неин контрол.
– Какво? – Поклатих глава. – Но той въведе Damnatio Memoriae…
– Тя сигурно го е убедила, без да използва силите си. Казвам ти, че тя не го е контролирала. Когато те държеше в хватката си – и двата пъти, – чувах как се съсредоточава. Тя трябваше да поддържа връзката. Нищо подобно не се е случвало с нея и Сьозе.
Погледът ми се отклони от него към Лиена и Блайт, които изглеждаха също толкова мрачно шокирани, колкото и аз.
Сьозе не беше принуден да даде на Ключовете на Соломон свободна воля да избие една гилдия. Беше го направил по собствена воля. Ксанте му беше дала оправдание и той го беше използвал.
Не би трябвало да се изненадвам, като се има предвид, че вече знаех, че той е човешкият еквивалент на вонящата бактериална слуз, която се размножава на дъното на сметищата, но някак си не вярвах, че някой може да работи за полицията в продължение на години и да бъде толкова зъл.
– Damnatio Memoriae е отменено. – Лекото изказване на Блайт беше стоическо и делово както винаги, въпреки смъртоносната бледност на кожата ѝ. – Изтеглете се незабавно.
– Какво? – Попита глуповато офицерът от „Ключовете на Соломон“ от другата страна на връзката.
Блайт се наведе по-близо до настолния телефон пред себе си.
– Заповядвам ви да се изтеглите. Ако нападнете, ще бъдете обвинени в убийство.
Дългата пауза накара напрежението да хвръкне по гръбнака ми.
– Добре – каза офицерът, който изглеждаше дружелюбен като гладен алигатор. – Ще се оттеглим.
– Направете го незабавно и ми докладвайте.
Блайт натисна бутона за прекъсване на връзката и се облегна уморено на стола си. Или, всъщност, на моя стол.
Тя седеше на бюрото ми в кабината ми, една от малкото, които бяха оцелели в битката.
Аз се наведох зад нея, а Лиена беше точно до мен. В цялата зала агентите бързаха наоколо и се съветваха помежду си с кратки, отсечени изречения, но във въздуха освежаващо липсваше страхът, който Сьозе пораждаше навсякъде, където се появеше.
– Всичко свърши – промърмори Блайт. – Ключовете на Соломон се оттеглят. „Врана и чук“ е в безопасност.
Бяхме пресекли финалната линия на косъм. Четирите смъртоносни екипа на „Ключовете“ бяха на косъм от това да разкъсат много по-малките бойни сили на „Врана и чук“. Ако се бяхме забавили с няколко минути, щяха да бъдат загубени човешки животи.
– Не знам за „край“ – казах след миг. – Все още съществува целият проблем, че Сьозе е върховен злосторник, който иска да изравни гилдията със земята.
Ксанте също беше нерешен проблем. Малък екип, воден от агент Тим, я издирваше, но тя беше изчезнала във въздуха – или може би буквално във въздуха, тъй като имаше летящ демон, който я возеше.
Жалко, че беше избягала, защото ѝ дължах едно и наистина исках да ѝ се отплатя.
– Лечителите ни вече са тук – каза Лиена. – Не можеш да чакаш повече за подходяща медицинска помощ, капитанът. Ще ви помогнем да стигнете до лазарета.
– Нямам нужда от помощ.
Лиена и аз споделихме едно завъртане на очите, след което издърпахме капитана на отчетливо несигурните ѝ крака.
След като я депозирахме в лазарета при Скутър, Лиена и аз се върнахме в залата. Всички бяха заети с различните си задачи и аз се възползвах от възможността да падна на стола си с изтощено хъркане. Лиена придърпа стола си и седна до мен.
Непосредствената криза беше предотвратена, но не бяхме на чисто. Не бях достатъчно наивен, за да мисля, че всичките ни проблеми със Сьозе са решени. Ако той беше готов да санкционира масовото убийство на една гилдия, значи този, за когото работеше, също беше съгласен с това. А това означаваше, че няма граници за това, което Сьозе можеше или искаше да направи в стремежа си към… дори не знаех. Амбициите му не се ограничаваха само до това да постави нашия участък под свой контрол. Той преследваше и нещо друго.
Нещо по-голямо. Нещо по-лошо.
Сега, след като бяхме осуетили плановете му за „Врана и чук“ и го бяхме подкопали пред други агенти, той – а вероятно и началниците му – щеше да иска кръв. Нашата кръв.
Докато мислите ми се въртяха все по-дълбоко в бурята, която се задаваше на непосредствения ни хоризонт, едно нежно докосване на ръката ми ме върна назад. Лиена плъзна ръката си в чашката на дланта ми и сви пръсти около моите.
Завъртях тежката си глава настрани, за да я видя. Очите ни се срещнаха. Притеснение и продължителен страх помрачиха кафявите ѝ ириси. Почти бях отнел собствения си живот под контрола на Ксанте. Тя почти трябваше да ме гледа как умирам.
Но аз бях тук и бях добре, както и тя.
Не си говорихме. Не погледнахме встрани. Струваше ми се, че останалата част от залата е изчезнала и само ние двамата сме в този момент на облекчение и свобода.
Тогава телефонът ми завибрира.
Поколебах се. Държах ръката на Лиена, а с другата бръкнах в джоба си. Измъкнах телефона и го вдигнах до ухото си.
– Агент Морис.
– Кит – чу се познат глас.
Не можех да се въздържа от уморена усмивка.
– Две обаждания за един ден? Аз съм…
– Къде си?
Усмивката ми се разсея при грубото му, странно задъхано искане. Защо звучеше така, сякаш току-що е пробягал полумаратон?
– Аз съм в участъка.
– Защо не си тук? Къде, по дяволите, е полицията?
Той почти изкрещя последния въпрос – което изобщо не приличаше на Зак. Изправих се на стола си.
– Къде си?
– Току-що се върнах в „Врана и чук“…
През разговора между думите му се процеждаше постепенно засилващ се рев, прекъсван от бързо изстрелващи се бомби.
– …и това е…
Думите му бяха заглушени от нечий писък от неговата страна.
Изстрелях се на крака.
– Какво? Какво каза?
Крясъкът прекъсна и викът на Зак се разнесе през високоговорителя, достатъчно силен, за да изправи и Лиена на крака.
– Казах, че тук е шибана военна зона! Всички ще умрат!
Назад към част 13 Напред към част 15
