ГЛАВА 14
Огън, мрак и разрушение.
Виждах го отпред, проблясъци на пламък и магия в нощта. Чувах го: ревът на огъня, бумтенето на заклинанията, виковете на бойците и острите писъци на ранените. Скърбящ дим замъгляваше въздуха и изгаряше гърлото ми при всяко вдишване.
Това беше военна зона, точно както беше казал Зак, но въпреки че се движехме толкова бързо, колкото можехме, изглежда бяхме пристигнали твърде късно. Какофонията затихваше. Проблясъците на магията бяха накъсани.
Дали гледките, звуците и миризмите на това бойно поле щяха да обезпокоят Сьозе, ако той беше тук? Дали ненужните страдания и смърт, които го очакваха в пресечката пред него, щяха да го трогнат? Или амбициите и неизвестната му мисия бяха всичко, което имаше значение?
Ами Ксанте? Интересуваше ли я това? Или беше някъде напред, наслаждавайки се на насилието, което беше позволила?
Някак си знаех, че тя е там, в този хаос, и го попива като сукуб, който се храни с болка.
Тя беше започнала тази война – и аз щях да я прекратя.
Аз и армията зад гърба ми.
Тридесетте войници, подредени зад мен и Лиена, вероятно не се брояха за армия, но се чувстваха като такава. Бойните митове, осигурени от гилдиите, които Блайт беше поставила в готовност, щяха да сложат край на конфликта. Но моята работа беше друга. Имах една единствена цел и само една цел.
И нямаше да ми се наложи да чакам дълго, за да я намеря.
Напред все още се водеше последната битка. Група митици, чиито силуети се очертаваха от пращящите пламъци зад тях, се бореха с три демона – зверове, идентични с тези, които Ксанте бе призовала от своя инфернус, за да избягат от участъка. Когато един от демоните падна, обезглавен от митик със светещ меч, от групата се отдели фигура.
Разпознах тази тъмна конска опашка – Ксанте, която отново бягаше от битката, докато демонът ѝ прикриваше бягството ѝ.
Но този път щеше да е различно.
Тя ни забеляза в мрака в същия момент, в който моята деформация погълна съзнанието ѝ. Тя се спъна и спря по средата на улицата.
– Не!
Краткият ѝ вик трепереше от ужас. Краката ѝ се вкорениха на място, а ръцете ѝ се вдигнаха към главата. Тя стисна черепа си, а пръстите ѝ се вкопчиха в него.
Лиена се стрелна към „Врана и чук“, а бойните екипи се втурнаха след нея, профучавайки покрай мен от двете страни. Темпото ми не се промени, целият ми фокус беше насочен към Ксанте.
Гръмотевичните им стъпки избледняха и по улицата се прокрадна тишина.
Приближих се към нея, сложил ръце в джобовете си. Приглушен ридаещ глас се откъсна от гърлото ѝ и тя падна на колене. Широките ѝ очи се взираха сляпо напред.
– Не е ли забавно? – Попитах, вмъквайки гласа си в деформацията, поглъщаща всяка клетка на мозъка ѝ. – Да объркваш умовете на хората.
– Престани – изпъшка тя, все още стискайки главата си. – Накарай го да спре. Моля те.
Спрях на шест крачки от нея, наблюдавайки я. Първата ми версия на „Затъмнението“ беше потопила жертвата ми в празна бездна, която поглъщаше всичките ѝ сетива. Но тази версия беше малко по-различна. Специална само за Ксанте.
Вместо в зееща бездна от нищо, я бях затворил в постоянно свиващ се затвор. Всичките ѝ сетива бяха изчезнали, но тя усещаше как той се свива, свива, свива, все по-малък и по-малък, смазвайки я в безчувствения мрак.
Това беше най-доброто ми приближение до начина, по който малката, безпомощна част от съзнанието ми, която съзнаваше, че съм контролиран от нейните сили, се беше почувствала, когато бях забил този нож в Блайт. Когато бях вдигнал другия нож на Ксанте към гърлото си.
– Не е толкова забавно, когато се случва с теб, нали? – Попитах меко. Тя промълви:
– Моля те.
Чакълът заскърца под стъпките, тревожно близо. Появи се една жена – барманката Тори, окървавена и изцапана със сажди, сякаш беше изпълзяла от плажовете на Нормандия. Тя се приближи до коленичилата Ксанте, издърпа червен кристален артефакт върху главата си и промълви заклинание.
Притисна скъпоценния камък към врата на Ксанте и менталистката се срина на паважа. Тя не беше в безсъзнание – усещах съзнанието ѝ. И не бях никак доволен, че е платила за всичко, което беше направила, но Лиена не обичаше, когато измъчвах престъпници, дори когато бяха въплъщение на злото.
Така че с неохота пуснах „Затъмнението“ и свалих белезниците от колана си. Ксанте не помръдна и на сантиметър, докато ги закопчавах около китките ѝ, станали тромави и безпомощни от артефакта на Тори. Очите ѝ обаче бяха нащрек и когато улових погледа ѝ, в тях проблясна ужас.
Приклекнал над менталистката, погледнах към Тори.
– Добре ли си?
– Хм. – Тя отдели секунда, за да си поеме дъх, а крайниците ѝ видимо трепереха. – Повече или по-малко. Откъде идваш?
– От участъка?
– Вие… – Тя ме погледна въпросително. – Какво се случи с агент Сьозе и това с проклетата заповед?
Още един член на новия ми клуб „Нямам време за всички тези латински брътвежи“.
Да обяснявам каквото и да било за Сьозе беше лош избор, така че просто казах:
– Невежеството е блаженство, приятелко. Трябва да отидеш да намериш лечител. Аз ще се справя с нея.
Мърморейки съгласие, тя се обърна и хукна обратно към „Врана и чук“. Тишината се беше разнесла и вместо саундтрак на битката чувах само митиците, които си викаха един на друг, докато обграждаха бойците и помагаха на ранените.
Погледнах надолу към Ксанте и побутнах главата ѝ с крак, докато тя не видя лицето ми.
– Може и да не мога да те накарам да си прережеш гърлото – казах тихо – но мога да те съсипя по хиляди други начини и ти дори няма да разбереш, че съм там и че съм аз.
Наведох се по-близо, когато зениците ѝ се разшириха от страх.
– Така че по-добре се моли да те затворят за дълго, дълго време.
Назад към част 14 Напред към част 16
