Глава 32
Не.
Емери стисна гърдите си, преглъщайки надигащата се в гърлото ѝ жлъчка.
Челси не можеше да е мъртва. Не и тази сладка и жизнена жена, която говореше с милион мили в минута. Онази, която Емери наблюдаваше как разцъфтява в жена с мечти отвъд Съревнованието. Която беше станала нейна сестра. Челси обеща, че ще се ориентират заедно в света на вампирите.
Тя не можеше да си тръгне.
Срещна очите на Огъст – море от спокойствие. Ако не беше лекото стягане на челюстта му, тя никога нямаше да разбере, че току-що са получили ужасната новина.
Спокойствието му беше изнервящо.
Челси беше мъртва.
Тя беше в неговото “ Съревнованието“. Той трябваше да се погрижи за нея. Да я пази в безопасност. Да пази всички тях в безопасност. Но две от тях бяха мъртви. И двете, които тя смяташе за свои сестри.
Огъст направи крачка към нея, но тя се отдръпна няколко крачки назад.
Емери се обърна, за да се разхожда, тъй като трябваше да направи нещо, за да успокои бушуващия си ум. Това обаче не я успокои. То само я накара да се тревожи още повече. Тя многократно свиваше и отпускаше ръцете си, докато в мислите ѝ се появяваха образи на Челси, която умира в огнена експлозия. Дали някоя от другите жени от „Съревнованието“ също е пострадала?
Въздухът напусна дробовете ѝ, когато я обзе паника. Емери, Флора и Челси имаха традиция да остават заедно през нощта след елиминациите. Дали и Флора беше мъртва?
Без да каже и дума, тя се измъкна от стаята и побягна толкова бързо, колкото я носеха краката. Босите ѝ крака се удряха в каменния под в унисон с мантрата в главата ѝ.
Челси е мъртва.
Изчезнала е.
Никога няма да се върне.
Флора може би също.
Нямаше значение колко пъти щеше да си го повтори, нямаше да повярва напълно, докато не види тялото със собствените си очи.
Може би човекът по телефона е сбъркал.
Може би е оцеляла.
Това беше почти невъзможна мисъл. Експлозията разтърси целия замък. Все пак Емери се придържаше към надеждата, че ще намери най-добрите си приятелки живи.
И двете.
Беше стигнала до входа на кралската резиденция, когато две силни ръце я вдигнаха нагоре.
Обгърна я сандалово дърво и бор. Обикновено ароматът я успокояваше, но този път беше точно обратното. Огъст вероятно щеше да я затвори в опит да я предпази, а не от това имаше нужда точно сега.
Емери сви ръце и няколко пъти удари гърдите му.
– Пусни ме, Огъст. Ако си мислиш, че ще ме спреш да отида да намеря Челси, значи ти предстои да се разочароваш.
Той я придърпа по-силно към гърдите си и тя искаше да се разтопи в него, но и да го отблъсне на един дъх. Знаеше, че трябва да го пусне да отиде, но нямаше как да чака сама и безпомощна завръщането му. Той нямаше да я разколебае с прегръдката си или със загрижеността, която се носеше от него на вълни, тя трябваше да види истината със собствените си очи.
– Ще те заведа при нея, Ем – прошепна той срещу слепоочието ѝ. – Но нямам представа в какво се впускаме. Моля те, остани близо. Трябва да знам, че си в безопасност.
Тя кимна срещу него и се вдигна нагоре, обвивайки ръце около врата му, попивайки утехата, която и предложи.
Каменните стени се размиваха, докато Огъст умело ги насочваше през залите на замъка. Служителите се бяха сгушили в нишите, а обичайната суетня в сутрешните часове не съществуваше.
Когато стигна до етажа на Избраниците, Огъст забави ход. В противоположния край на залата зад краля се бе събрала тълпа от делегати, служители на замъка и останалите жени от Съревнованието. Единственото, върху което Емери можеше да се съсредоточи, беше отворената врата.
Погледът ѝ бе привлечен от блестяща лилава утайка около вратата. Огъст я притисна, но тя не можеше да откъсне очи от нея. Начинът, по който танцуваше по дъбовите ръбове, я примамваше. Призова я. Искаше от нея да обърне внимание. Като връзката между нея и Огъст.
– Слоун?
Името на сестра ѝ я извади от транса, в който беше изпаднала, и тя се обърна, за да погледне в лицето на Малкълм. Веждите му бяха свъсени, а челюстта му беше стегната.
– Ела с мен, за да може Огъст да говори с баща ни.
Емери изкриви врат, за да погледне към Огъст, в чиито набръчкани вежди се виждаше скръб. Той се наведе и я целуна по челото.
– Няма да се бавя дълго. Дръж се близо до Малкълм.
В момента, в който той се отдръпна от нея, тя потръпна, липсваше ѝ уюта на прегръдката му. Но разбираше, че той има дълг както към семейството си, така и към всички, за които се грижи.
Малкълм постави ръка на гърба ѝ и я поведе към мястото, където стояха другите жени.
Емери застана на ръба на групата, което ѝ осигури поглед към стаята на Челси. Сърцето ѝ потъна в стомаха и всички рационални мисли спряха, когато видя разрушенията.
Всичко в стаята беше овъглено и оставяше фин черен слой върху всяка повърхност. Отвътре саждите проблясваше същата пурпурна мъгла, която обливаше вратата, придавайки вид на аметист, попаднал в капана на въглен. Тя проследи саждите до мястото, където те спряха до рамката на вратата. Не се виждаше нищо обаче. Експлозиите не действаха по този начин. Поне никоя от тези, които беше виждала. Често беше гледала новините и няколко пъти преди това беше виждала касапницата от експлозия. Те се излъчваха от една-единствена точка и дори каменната стена на замъка не би трябвало да е в състояние да спре разширяването ѝ. Почти изглеждаше овладяна.
Но това не би трябвало да е възможно.
Колкото по-дълго изучаваше сцената, толкова повече изпитваше желание да се втурне в стаята. Да се постави сред касапницата. Може би тогава щеше да разбере защо нищо не изглеждаше наред.
Без да може да откъсне очи, тя заговори тихо, знаейки, че Малкълм ще я чуе.
– Защо е само в нейната стая? Трябваше да унищожи целия етаж.
– Магия.
Тя вдигна глава, за да погледне към Малкълм, а тъжният му поглед говореше много.
Майната му.
Това обясняваше защо нищо нямаше смисъл. Защото това не беше обикновена експлозия. Магията не трябваше да има смисъл. Не беше нужно да действа като нещо друго.
Това не беше добре.
Изобщо не беше добро.
Ако това беше поредната атака на вещиците, войната беше неизбежна.
А тя се намираше в центъра на лов на вещици, който можеше да засенчи вековния Салем. Знаеше, че резултатът ще бъде същият. Не задавайте въпроси, просто унищожете всеки, който прилича на вещица.
Нейните хора го направиха. Не че тя се смяташе за една от тях, но кралското семейство нямаше да види разликата. Нямаше да се интересува, че е изгнаник без собствена магия.
Дали щеше да се интересува Огъст?
Емери се върна към оглеждането на стаята, наблюдавайки лилавата магия, която полепваше по всяка повърхност. Когато погледът ѝ стигна до леглото, тя забеляза червени пръсти, които надничаха изпод купчината овъглени одеяла.
Тя поднесе ръка към треперещите си устни, докато сълзите замъгляваха зрението ѝ.
– Не.
Емери се отдръпна от Малкълм и пресече прага, като се съсредоточи единствено върху това да стигне до Челси. Кръвта нахлу в главата ѝ и всяка клетка по повърхността на кожата ѝ започна да вибрира. Звезди избухнаха в зрението ѝ, закривайки гледката ѝ, но тя ги пренебрегна, препъвайки се по овъглените отломки до леглото. Падна на колене и внимателно повдигна почернялото одеяло.
Челси, или онова, което беше останало от нея, лежеше под купчина сажди, кожата ѝ беше силно обгоряла, а на някои места изобщо не съществуваше. Това, което беше останало от любимата ѝ розова рокля, беше впито в тялото ѝ. Лицето ѝ едва се разпознаваше, а парчета от косата ѝ липсваха. Красивата ѝ червена коса.
Устните на Емери потрепериха и тя се задави от ридание, докато протягаше ръка и затваряше клепачите на Челси, прикривайки застиналия в очите ѝ поглед на чист ужас. Тя взе овъглената ръка на Челси в своята, усещайки всеки мехур и оголен мускул, и наведе глава. Тя наистина беше мъртва. Изчезнала завинаги. Сияйната ѝ светлина никога повече нямаше да украси света. Беше отишла да бъде със Слоун.
Мразеше сестра си, но поне Челси нямаше да е сама. Но я чакаше адска изненада.
Вълна от облекчение заля Емери, когато осъзна, че Флора не е под одеялото. Загубата на Челси вече беше достатъчно тежка, не можеше да си представи да загуби и Флора. Надяваше се, че Флора вече е на път към новото си кралство, далеч от мъката в замъка.
Емери се наведе напред и прошепна тихо довиждане на приятелката си, а когато отдръпна ръката си, на пода падна златно-син амулет. Емери веднага разпозна, че е на Слоун. Челси беше попитала дали може да го задържи и тъй като Емери нямаше никаква привързаност към него, не виждаше проблем.
Амулетът имаше същото лилаво сияние като останалата част от стаята, но то пулсираше около предмета, вместо да остане в застой. Емери протегна ръка и докосна златната верижка. Беше гореща, но не и изгаряща, и вибрираше в унисон с тялото ѝ.
– Емери! – Извика откъм вратата Огъст. – Не пипай нищо!
Тя завъртя глава, за да види широко отворените му от ужас очи. Лилавият блясък, който преди това покриваше стаята, се беше сгъстил в гъста мъгла и пълзеше към нея.
– Какво става? – Прошепна тя, колкото на себе си, толкова и на Огъст.
Лилавата мъгла я заобиколи. Змиите и се измъкнаха, облизвайки кожата и. В момента, в който я докосна, Емери замръзна, неспособна да помръдне или да протестира срещу магическата атака. Отначало беше меко, почти приятно. Облизванията се превърнаха в ласки и Емери не можа да спре тихия стон, който се изтръгна от разтворените ѝ устни. Магията бръмчеше възбудено около нея, а тя я наблюдаваше със страхопочитание.
После по ръката ѝ се образуваха първите капки роса и се просмукаха в нея.
От Емери се изтръгна смразяващ кръвта писък. Болката беше непоносима. Сякаш игли пронизваха кожата ѝ там, където всяка капка проникваше в нея. Ако не беше магията, която държеше крайниците ѝ, тя щеше да се свие на кълбо на земята.
Тя премести поглед към вратата, където сега стоеше Огъст и я наблюдаваше с широко отворени очи. Той изглеждаше също толкова ужасен, колкото и тя, и под болката, която избухваше по цялото ѝ тяло, тя усещаше тревогата му чрез връзката им. Той направи крачка към нея, когато една ръка хвана рамото му и го спря.
На устните на краля се появи злобна усмивка.
– Не можеш да я спасиш.
Огъст вдигна рамене на баща си и се опита да премине през магическата мъгла, като внимаваше да не я докосне.
– Няма да се откажа от нея, така че или ще я спася, или ще умра с нея.
Той избягваше отклоняващата се магия, докато не застана на няколко крачки от нея. Емери разбра в момента, в който регистрира какво се случва. Очите му станаха още по-широки от преди, а лицето му се изкриви, сякаш той беше този, който се бореше срещу магията.
– Не може да е така. Не можеш да бъдеш… – Изявлението му се превърна в изпълнен с болка шепот.
– Огъст, моля те, позволи ми да ти обясня. – Това не беше начинът, по който той трябваше да разбере. Тя трябваше да му каже. Трябваше да поговорят за това и да работят за разбирането заедно. Калъм я предупреди, че ще бъде лошо, ако тя не е тази, която ще му каже, но нищо не можеше да я подготви за омразата, която усещаше да се търкаля от него.
Той направи крачка назад и тя можеше да се закълне, че видя сълзи в очите му.
– Какво има да обясняваш? – Изплю се той. – Ти си вещица.
Тя се молеше да я изслуша, да чуе думите, с които защитаваше тезата си.
– Нямам достъп до магията си. Всъщност не съм вещица. Кълна ти се, че не съм това, което си мислиш. Родена съм с вещерска кръв, но не съм вещица.
Гняв заля връзката и Огъст загуби стоическото си спокойствие. Обърна се и обърна овъгленото бюро зад себе си, разпръсквайки сажди навсякъде.
– За бога, Емери, магията се просмуква в теб. Тя прави това само за да се върне към източник на магия. Което би означавало, че си проклета шибана вещица. – Очите му се стесниха, потъмняха, докато тя вече не можеше да различи океанското синьо, което обичаше. – Претендирах за теб. Нима всичко това беше само игра?
– Не, не беше. Знаеш, че не беше, защото ме усещаш, както и аз теб. – Искаше ѝ се да може да се движи. Да тича към него и да падне в краката му. Да го моли да разбере. – Огъст, опитах се да ти кажа.
– Кога? Преди или след като ме накара да те обичам? – Той изплю думите, сякаш бяха отрова.
Думите му бяха поредният нож в сърцето ѝ. Той я обичаше. Думи, които беше чувала само веднъж, а сега бяха примесени с отвращение и омраза.
– Аз все още съм твоя. Все още те обичам. Не съм по-различна, отколкото бях преди един час.
– Не си? – Той отметна глава назад и се засмя. – Жената, която обичах, беше честна с мен и аз ѝ повярвах, когато твърдеше, че ще се справим с всичко, заедно. Тя не поглъщаше магии и не криеше самоличността си. Най-важното е, че жената, която обичах, не беше вещица.
– Моля те. Огъст. – Тя не знаеше какво да иска от него, той беше прав. Беше направила всички тези неща. Нямаше да има значение защо или че е имала намерение да му каже.
Движение до вратата привлече погледа ѝ и Джеси пристъпи във вратата.
– Обзалагам се, че тя е тази, която е убила Челси. Видях как очите ѝ светеха снощи и сега магията се просмуква в нея.
Огъст се завъртя към вратата.
– Махай се оттук. Никой не е поискал коментара ти. – Когато върна погледа си към Емери, той повдигна вежди. – Ти ли я уби?
Болката се засили, а стаята се завъртя около нея, когато последните капки магия навлязоха в тялото ѝ. Беше твърде много. Тя не можеше да побере всичко и се чувстваше така, сякаш е готова да изригне.
Когато и последната частица се абсорбира в нея, тя се освободи от властта ѝ. Емери падна на колене, без да може да се задържи. Кожата ѝ продължаваше да вибрира, пулсирайки, сякаш беше готова да се разкъса по шевовете. Магията бълбукаше в нея, търсейки изход. Тя нямаше представа как да я контролира и дали няма да нарани някого, ако избяга, но я накара да се подчини на желанията ѝ. Огъст можеше да не ѝ повярва, но тя все пак щеше да направи каквото може, за да защити хората в замъка.
Използвайки последната си сила, тя предупреди стражите.
– Махнете се от мен. Не мога да го задържа.
Единият от тримата я издърпа на крака и я запрати към другите двама.
– Не приемаме заповеди от теб, затворнико.
– Моля ви, спрете – помоли ги тя, притеснена какво ще стане, ако я пуснат. Беше толкова близо до това да се отпусне. Не беше достатъчно силна. Нямаше достатъчно познания за магията, за да си представи дори какво да прави с нея.
Те продължиха да я дърпат към вратата, където тя се изправи лице в лице с Огъст. Опита се да се сдържи, но натискът, че е принудена да се движи, беше твърде силен. Тя го погледна в очите и прошепна:
– Обичам те.
И после се отпусна.
Последното нещо, което видя, бяха разширените от страх очи на Огъст, когато златните лъчи избухнаха от тялото ѝ.
След това всичко стана черно.
Назад към част 32 Напред към част 34
