Глава 36
– Клем и Жасмин ни посрещнаха на летището и аз се разплаках, прегръщайки ги, толкова се радвах, че ги виждам. Никога досега Клем не беше изглеждал толкова красив в черния си костюм на шофьор и официалната си шапка, а Жасмин никога не беше изглеждала толкова прекрасна в костюма си от сива вълна и блузата си от бяла коприна с волани, русото ѝ афро беше пълно и оформено, а сълзите ѝ течаха свободно.
– Веселият стар Алън също беше дошъл да прибере багажа в пикапа и аз паднах да го прегръщам и целувам, но тогава дойде моментът на истината, когато Тери Сю се появи в бонбонено розов костюм, много подобен на последния, в който я бях виждал преди повече от три години, с ново бебе на бедрото (последното не беше от татко); и Томи се затича към нея, прегърна я и я целуна.
– Трябваше ми миг, за да разпозная стройната и красива тийнейджърка до нея, и тогава разбрах, че това е Британи.
– Томи ни погледна как да постъпим, а аз, като го дръпнах настрани, попитах това, което трябваше да попитам, преди да стигнем до този момент: „Какво искаш?“
– „Да остана с теб“, беше неговият отговор.
– След това отидох при Тери Сю и й казах, че Томи иска да завършим пътуването с едно заклинание в имението Блекууд, ако само тя го позволи, и казах на нея и на Британи колко е прекрасно, че са дошли на летището. Подхвърлих на Тери Сю всичките двайсет долара, които имах в портфейла си, и това беше напълно достатъчно.
– Добре, дръж се прилично, Томи Харисън – каза тя. И му даде голяма целувка.
– „Британи, ще ти се обадя довечера“ – каза той на сестра си.
– „Израснала си като красиво момиче“ – казах ѝ аз.
– Разбира се, леля Куин я обсипваше с комплименти и дори беше свалила камеята си – една от новите от градчето Торе дел Греко – и ѝ я подари.
– Тези нежни емоции ги бях очаквал и, колкото и да бях уморен, им позволих да ме завладеят и им се радвах, но когато потеглихме с голямата кола на леля Куин, когато седях назад, изтощен от дългия ни полет, и гледах през прозореца, бях напълно неподготвен за огромното чувство, което ме обзе при вида на зелените треви, растящи неподдържано покрай магистралата, и поклащащите се олеандри в пълен цъфтеж и от време на време дъбови дървета, което означаваше, че наистина сме си у дома.
– Усещах Луизиана навсякъде около себе си и това ми харесваше. И когато стигнахме до алеята с пекановите дървета преди къщата, бях толкова захласнат, че едва успях да говоря по интеркома, за да помоля Клем да спре колата.
– Излязох и погледнах надолу по дългата гледка към къщата. Чувството в мен беше необяснимо. Не беше щастие. Не беше и тъга. И все пак ме правеше безпомощен и ми докарваше само най-сладките сълзи.
– Наш помогна на леля Куин да слезе от колата и тя застана до мен. И двамата гледахме към далечните бели колони.
– „Това е твоят дом“ – каза тя. „Той ще бъде твой завинаги“ – продължи тя. „Трябва да се грижиш за него, след като аз си отида“.
– Обгърнах я с ръка и се наведох да я целуна, осъзнавайки може би за първи път колко много съм висок и чувствайки се неловко в донякъде новото си тяло. След това я пуснах.
– Докато продължавахме нагоре по пътя, един аспект след друг ме връхлитаха същите чувства на любов и мъка, а може би беше тъга. Не можех да я идентифицирам. Докато измиването на спомените от детството ме парализираше и смиряваше, знаех само, че съм си у дома.
– Разбира се, че мислех за Гоблин, но не усещах нищо от неговото присъствие. И разбира се, че мислех за Патси и очаквах да я видя от време на време. Но самият пейзаж предизвикваше у мен тези титанични емоции – гледката на цветните лехи на Попс, на вълнообразните тревни площи, на дъбовете, навели тъмните си клони над гробището, пълзящото блато с неравната му стена от гризящи се дървета.
– След това нещата се случиха много бързо. И крайното ми изтощение направи събитията от деня откъслечни и несвързани, но ярки и ясни.
– Спомням си, че в къщата нямаше гости, защото Жасмин беше задържала всички спални за Томи, Наш и Патси.
– Спомням си, че изядох чудовищна закуска, приготвена от разплаканата Голяма Рамона, която наказа свирепо всички ни за това, че сме отсъствали три години и половина. Спомням си, че Томи яде с мен и че изглеждаше толкова впечатлен от имението Блекууд, колкото е бил впечатлен от замъците в Англия и палатите в Рим.
– Спомням си, че влезе едно мило момченце, очарователна англо-африканска смесица от сини очи, изразителни африкански черти и къдрава руса коса, което гордо ми каза, че се казва Джером и че е на три години, за което го поздравих и се зачудих кои, за бога, са родителите му. Обявих, че го намирам за много напреднал в словесно отношение.
– „Това е така, защото той живее в тази кухня така, както ти си живял“ – каза Голямата Рамона.
– Спомням си, че лекарят на леля Куин дойде и каза, че трябва да почива на легло поне една седмица, а сестрите трябва да са денонощно до нея. Това е старост – прошепна ми той. А щом се възстанови от прекалените си усилия, щяла да бъде добре. Кръвното ѝ налягане беше медицинско чудо.
– Спомням си, че прекарах един отчаян половин час на телефона, опитвайки се напразно да се свържа с Мона. От „Мейфеър Медикал“ дори не искаха да признаят, че е там. А служителите в къщата на Първа улица също нямаше да ми дадат никаква информация. Накрая се свързах с Майкъл, който ми каза само, че Мона е болна; да, моли се за нея, но за среща с нея не можеше да става и дума.
– Това ме накара да побеснея. Бях готов да отида директно в Мейфеър Медикъл и да я търся от стая в стая, когато Майкъл изведнъж каза, сякаш можеше да прочете мислите ми: „Куин, послушай ме. Мона помоли да не я виждаш. Тя многократно ни е карала да обещаваме, че няма да те пуснем вътре. Ще ѝ разбием сърцето, ако не удържим на думата си. Не можем да го направим. Би било егоистично да дойдеш. Не разбираш ли какво искам да кажа?“
– „Господи, искаш да кажеш, че изглежда болна, както и че се чувства болна? Тя се е влошила. Тя е…“Бях зашеметен.
– „Да, Куин. Но не се отказвай от надеждата. Ние сме далеч от това да го направим. Опитваме се да я изградим отново. Апетитът ѝ е добър. Тя се държи на краката си. Има си книги на касети. Има си филми. Тя спи много. Това може да се очаква.“
– „Знае ли, че съм се върнал?“
– „Да, знае и те обича.“
– „Мога ли да ѝ изпратя цветя?
– „Да, можеш да го направиш, но не забравяй да напишеш „Офелия Безсмъртна“ на картичката, нали?“
– „Защо не мога да говоря с нея по телефона? Защо не можем да използваме електронната поща?“ Настъпи дълга пауза и след това той каза,
– „Тя е твърде слаба за това, Куин. И тя не иска да го прави. Болно ѝ е на стомаха, сине. Но това няма да продължи вечно. Тя ще се оправи.“
– Веднага щом затворихме, поръчах тонове цветя, кошници и кошници с лилии от Казабланка, маргарити и цинии и всичко, за което се сетих. Надявах се, че те ще напълнят изолационната ѝ камера. На всяка картичка трябваше да пише с големи букви: „За моята Офелия Безсмъртна“.
– След това си спомням, че се запътих към кухнята, леко замаян от реактивното закъснение и скръбта, и видях Томи да играе „Скрабъл“ с малкия Джером и си помислих колко невероятно е, че малкият човек може да играе играта на крехката възраст от три години, докато не осъзнах, че Томи всъщност просто го учи на думи като „червен“ и „легло“ и „мрежа“ и „правя“ и „казвам“ и „отивам“.
– Спомням си как се унесох в килера и си помислих, че детето е една от малките племенници на Жасмин, и я попитах: „Кои са родителите му?“ и чух да казва: „Ние с теб сме“. Спомням си, че едва не припаднах. Но това е фигура на речта. Тя също така ми каза: „Второто му име е Тарквин“.
– Спомням си, че се върнах навън, имах чувството, че плувам, и се взирах в сина си и в осиновения си тринайсетгодишен чичо, и се чувствах напълно и изцяло привилегирован с тези две поколения, а когато Жасмин се появи, аз я прегърнах и я целунах, а тя ме отблъсна, като каза под носа си, че това е било достатъчно и аз трябва да го знам.
– Бях изключително омърлушен, когато се запътих към спалнята на леля Куин, а тя ме погледна от шезлонга си, където вече беше под едно от белите си сатенени одеяла, а перушинената ѝ неглиже се раздвижваше насам-натам от движението на горния вентилатор, и каза: „Скъпо момче, лягай да спиш. Ти си бял като чаршаф. Аз спах в самолета, но ти не. Ти си се замаял.“
– „Пиеш ли шампанско“? Възкликнах. „Трябва, защото имаме какво да празнуваме.“
– „Идваш тук при мен“! Жасмин извика, докато ме гонеше. Но аз не се оставих да бъда възпрян.
– „Шампанско е!“ Казах, като открих охладената бутилка в леда и една допълнителна чаша, и то такава, която леля Куин вече щастливо отпиваше.
– Колко беше часът? Кой се интересува? Изпих и после ѝ разказах всичко за Джером, дори докато Жасмин впиваше фино полираните си нокти в ръката ми и шепнеше в ушите ми проклятия, на които не отговорих нито сричка.
– Леля Куин беше обзета от щастие! „Прекрасно!“ – Заяви тя. „А аз през цялото време, Тарквин, си мислех, че си девствен! Доведи това дете при мен. А Жасмин, ти ме изумяваш. Защо, по дяволите, не ни писа и не ни каза! Това изисква издръжка за детето, наред с други неща“.
– И така, красивото малко бебе беше донесено в присъствието на леля Куин, а аз грозно и щастливо изпих още две чаши шампанско, преди да стана напълно несвързан. Дотогава синът ми беше казал, че съм негов баща. Томи също беше получил новината, като леля Куин го беше посъветвала, че в този дом не пазим тайни – факт, който щеше да е от полза за всички нас.
– Спомням си, че се запътих към леглото на леля Куин и някой, някакъв много благословен човек, измете многобройните ѝ модни одеяла и будоарни кукли, така че да мога да падна с лице надолу в безупречните възглавници, и същият този някой, без съмнение, ми събу обувките и скоро бях под небесната тежест на одеялата и в хладината на климатика, заспал бързо.
– Сънувах сън за Гоблин. Беше ужасен сън, в който той страдаше и не можеше да дойде при мен. Видях го непълен, газообразно и отвратително същество, което се мъчеше да стане твърдо, но без моята воля беше неясен, отпуснат и нещастен. В съня си се познавах като студен и жесток към него.
– Танцувах с Ребека. Тя каза: „Не бих те взела за свое отмъщение. Ти си бил твърде добър“. „Кого тогава ще вземеш“? Попитах, а тя ми отговори само със смях. Тя си тръгна и музиката тръгна с нея. Отворих очи.
– Леля Куин лежеше до мен. Тя носеше очилата си със сребърни рамки. Четеше книжката си „Старият магазин за любовници“, която ѝ бях подарил в самолета, и ми каза: „Куин, Дикенс е луд.“
– „О, сигурно“, казах аз. „Става все по-дива и по-дива, цялата тъмнина около Малката Нел; просто продължавай.“
– „О, ще продължа“, каза тя.
– Тя се притисна до мен. Перата на неглижето ѝ гъделичкаха носа ми, но на мен това ми хареса. Обичах крехката ѝ ръка да е толкова близо до моята. Ако исках, можех да прочета книгата в ръцете ѝ. Усещах сладкия ѝ парфюм. Тя можеше да си купи всичко на света и носеше Chantilly от аптеката, а по-сладък аромат на света няма.
– Спомням си, че виждах виолетовото небе през прозорците.
– „Господи, почти се стъмни“, казах аз. „Трябва да отида в Ермитажа! Трябва да видя моя петрички шедьовър“.
– „Тарквин Блекууд, няма да излезеш в това блато в този час“.
– „Глупости, трябва да го направя“ – казах аз, като я целунах по челото, а после по меката ѝ напудрена буза. „И Мона, и Гоблин са ми отказани, а за загубата на Гоблин няма за какво да плача, признавам си, но трябва да изляза там и да си поискам това, което съм направил.“
– Спомням си още един протест, но бях глух за него.
– Втурнах се нагоре по стълбите, в стаята си и в гардероба си и знаех, че все още ми се вие свят, докато навличах нов чифт дънки, нова риза и нови ботуши (всичко това беше купено за новия ми размер от Голямата Рамона веднага щом разбра, че се прибираме), а после взех от нощното шкафче пистолета си с номер трийсет и осем и тръгнах надолу и навън от къщата. От кухнята взех бутилка вода и голям нож, а от навеса – фенерче, след което се спуснах към блатото.
– Разбира се, че не се съобразявах с условията на моя дързък и див партньор, но аз никога не съм се съгласявал с тях, нали? Именно за себе си бях направил ремонта и обновяването на Ермитажа. За мен беше прекрасното обзавеждане, което скоро щях да видя. Не се страхувах от него, а ако не друго, изпитвах задушевно любопитство да го видя отново и да се преборя с него – може би да проведа един приличен разговор с него. Може би да обсъдя „нашата“ къщичка и да разбера дали наистина сме имали изгодна сделка, тъй като не той, а аз бях постигнал всички великолепни ремонти.
– Това, че Гоблинът не беше с мен, за да ми помогне, нямаше значение за мен. Аз щях да се справя с него. Ермитажът беше мой.
– Когато минавах покрай малкото гробище, спускащо се към площадката, спрях за миг край гроба на Ребека. Светнах с фенерчето върху надгробната ѝ плоча. Върна ми се трепетното усещане от съня и отново чух гласа ѝ в паметта си, сякаш беше близо до мен. „Не на твоя живот“, каза тя. „Чий живот тогава“? Попитах. И почувствах предчувствие, страшно предчувствие – сякаш самият живот е пълен само с нещастие.
– Не беше ли Мона болна до смърт, гадна и нещастна, а аз тук излизах в Ермитажа, без да мисля за нея? Мона толкова много искаше да види Ермитажа. Но какво можех да направя, освен да се моля за Мона?
– Небето потъмняваше. Трябваше да тръгвам.
– Когато се върнех, щях да отида в Мейфеър Медикъл. Щях да претърся отделенията. В коя болнична стая няма прозорец, през който сестрите да надникнат вътре? Щях да се доближа до Мона колкото се може повече. Никой нямаше да ме спре, но засега Ермитажът ме примамваше. Трябваше да отида.
– В пирогата натоварих екипировката си и, като проверих два пъти пистолета си за патрони, тръгнах. От червенеещото се небе имаше достатъчно светлина, за да виждам ясно дърветата и вече знаех пътя, а скоро стана ясно, че многото пируети на обновяването ясно са маркирали пътеката. Може да се каже, че те бяха прокарали пътя. И скоро вече се движех със скорост.
– След по-малко от половин час видях светлините на Ермитажа! И когато спрях на новата му площадка и завързах пирога, видях блестящо осветените прозорци и блясъка на белите мраморни стълби. Навсякъде около къщичката имаше спретнати лехи с цветя, а по високия покрив великолепно пълзеше лозата глициния. Малката сграда приличаше на малка коптска църква с многобройните си арки.
– На вратата, с лице към мен, всъщност гледайки ме, стоеше непознатият в мъжкото си облекло, с разпуснати коси, без да ме подкани да се приближа, нито да вдигне ръка, за да ми забрани да сляза на брега.
– Откъде можех да знам, че това е последният ден от смъртния ми живот? Как трябваше да знам, че всички онези случайни дреболии, които ти описах, ще бележат края на моята история – че бащата на Джером, племенникът на Томи, момченцето на леля Куин, малкият шеф на Жасмин и благородният Абелар на Мона са на път да умрат?
Назад към част 36 Напред към част 38
