Глава 39
– През целия си живот вярвах в рая и ада. Дали Небето гледаше отвисоко на тази метаморфоза?
– Бях пиян човек на върха на глупостта си, който не съжалява за нищо. Лежах във ваната, гол, докато тъмните течности се изливаха от мен. Най-сетне болката спря и потоците прясна вода потекоха чисти. Човешката смърт беше приключила.
– Погледнах към тримата слуги – Адонис и двете млади момичета с остри форми. Те бяха или ужасени, или съвършено изумени.
– Докато се миех в чистата вода, докато търках с гъбата, младият Адонис беше този, който ми донесе сапуна и кърпата и ми помогна да изляза от банята и да се облека в чисти дрехи – същите модни дрехи, които носеха другите – черно сако, панталони и бял сатенен тюрбан, така че да приличам на новите си спътници, към които сега щях да се присъединя, или поне така си представях.
– Изпитвах остър безсъвестен глад за кръвта на тези млади слуги, породен от самата гледка на кръвта, която се движеше под плътта им, и от силната миризма на кръв във въздуха около нас. Аз не бях един от тях. Не бях техен брат. Те не можеха да почувстват това, което чувствах аз. Не можеха да знаят това, което аз знаех.
– Напътствията на Арион се върнаха към мен. Злодеи. Осъзнах, че гледам в очите на най-грубото от момичетата, което със сигурност очакваше да бъде убита, и докато го правех, можех да видя в ума ѝ: Можех да видя гнева ѝ, да видя горчивината ѝ, да видя разгорещения ѝ нрав. И докато се взирах в нея, с нежния Адонис, който оправяше дрехите ми, откъм нея се разнесе най-противният глас.
– „Защо ти?“ – Поиска тя. „Защо ти, вместо някой от нас? Кой си ти, че трябва да си ти?“
– „Тихо, не…“ – каза бързо момчето. „Не бъди толкова глупава.“
– Другото момиче се държа студено и цинично, но изпитваше същите чувства. Чувстваше се измамена и ядосана. От двете жени лъхаше омраза и аз осъзнах, че тя ме разгневява, и ги намразих, намразих ги, че биха изхвърлили тялото ми още тази нощ, без да мислят повече от това, че това е тромава задача за тях.
– „Работим, чакаме“ – каза нахалната, – „а после те довеждат тук и тя те избира. Защо!“
– „Не, тихо“ – каза отново момчето. Беше приключил с оправянето на ролс-ройса и реверите на палтото ми. Погледна ме умолително в очите, учудени, обожаващи. Изглежда изпитваше някакво мамещо съчувствие към мен, че не съм умрял. Струваше му се, че това е чудесно.
– „Колко други хора е довела тук?“ – Попитах го аз.
– Той нямаше време да отговори. Двете врати към банята се затвориха с трясък. И преди двете момичета или момчето да успеят да се обърнат, други две врати също бяха затворени. Сега не оставаше никакъв друг изход освен терасата, а аз знаех капката, която съществуваше под нея.
– Обърнах се. Намерих Петрония срещу вратите зад мен.
– „Много добре тогава“ – каза тя, – „значи си приключил с умирането и никога повече няма да го познаеш, освен ако не решиш да го познаеш. Сега ще направиш друг избор. Ще избереш първото си убийство. И това ще бъде едно от тези. Бъди бърз в това отношение. Не ме интересува кой е той. Не, интересува ме. Любопитен съм. Продължавай!“
– Момичетата се задъхаха и изкрещяха и, протягайки се една към друга, се отдръпнаха до стената с мраморни плочки. Момчето само погледна Петрония и не направи нищо. Изглежда, че изпитваше дълбоко разочарование, но така и не издаде нито звук.
– „Не мога да го направя“ – казах аз.
– „Можеш и ще го направиш“ – каза Петрония. „Избери едно от тези неща или аз ще избера вместо теб. Те са Злосторници par excellence. Ако умреш, щяха да те отвлекат още тази вечер, обикновен труп за тях“.
– Тя се приближи до мен. Лицето ѝ омекна и тя вдигна ръка над моето рамото и ме погледна нежно. Говореше с нежен глас, докато момичетата все още се тресяха и хленчеха в паника, а момчето стоеше на мястото си, замръзнало. „Куин, Куин, ученико мой“ – каза тя с любящия си глас, глас, който бях чувал преди толкова рядко от нея. „Искам да излезеш силен и самостоятелен. Затова приеми суровите ми уроци. Прочети мислите им. Използвай дарбата на заклинанието, за да очароваш. Ти си гладен за тях. Да, да, ето, ученико мой. Използвай дарбите си и приеми аромата на кръвта им за свой ръководен гений“.
– Открих, че се взирам в трудно говорещата. В съзнанието ѝ наистина надникнах. Видях злобата ѝ, нейното непринудено и порочно откъсване от човешкото стадо, нейния крехък, евтин егоцентризъм. И когато се приближих до нея, лицето ѝ беше гладко, очите ѝ – големи и празни, сякаш бях протегнал ръка към нея и я бях затиснал. Партньорът ѝ в престъплението се беше измъкнал и заедно с момчето се бяха преместили през стаята. Тя беше изцяло моя, изоставена, завладяна, непротестираща. Сега в нея имаше само мир.
– „Поглъщай злото“ – каза Петрония, близо до мен като моя Лош ангел. „Изяж го и го превърни в своя чиста и вечна кръв.“
– Момичето беше издъхнало. Тя падна, копринена и гореща в ръцете ми. Главата ѝ се отметна на една страна. Съзнанието ѝ беше пречупено като стъбло на бодлива роза. Целунах я по гърлото. А после впих зъби и усетих как се излива богатата ѝ вкусна кръв, по-солена от тази на моите учители вампири, някак по-остра, и се появи жалкият разказ за живота ѝ, гнилостен, обикновен, неприличен. Търсех само сочния вкус на кръвта. Търсех само богатата и гъста струя на кръвта. Отхвърлих образите. Отвърнах сърцето си от нейното сърце. Обърнах сетивата си само към гъстата подправена кръв и тогава Петрония ме дърпаше назад, а момичето лежеше в краката ми, смачкан труп с големи празни черни очи, такива прекрасни очи, и кръв по шията, а Петрония каза: „Ти си разлял кръвта, погледни я. Наведи се сега и я хвани цялата с езика си. Почиствай раната, докато не остане нищо.“
– Аз клекнах и я вдигнах. Направих каквото ми беше казано.
– „Направи разрез на езика си“ – каза Петрония, – „и с капка от собствената си кръв запечатайте раната, докато тя не изчезне“.
– Бях замислен, докато правех това. Гледах как малките пробождания изчезват, а после момичето, с бледо лице и мургава кожа, падна безсилно на плочките, когато я пуснах.
– Изправих се уморено. Отново бях пияният човек. Най-обикновеният предмет или повърхност сякаш се помпаха от живот.
– В захлас протегнах ръка към Адонис. Казах: „Благодаря ти за добрините, които прояви към мен“. Той беше твърде уплашен, за да отговори. Направи пауза, просто ме гледаше, сякаш го бях накарал да го направи, и тогава се обърнах.
– Дали съм излизал от банята с Петрония? Дали се изкачвахме по голямо стълбище? Вечерта изглеждаше по-скоро мъгла, отколкото нещо светло. Звездите сякаш се движеха в нощното небе, докато вървяхме по покритата тераса. Чувах и усещах мириса на морето.
– Влязохме в стаята, където Манфред седеше на шахматната си дъска все още с Арион, и двамата ми се сториха великолепни, безкрайно по-величествени от двете момичета и момчето.
– „И така, имам това заредено зрение“ – промърморих аз. „Виждам всички неща така, сякаш те спокойно горят във всичките си части.“
– „Знаех, че ще разбереш“ – отвърна Петрония. „Харесват ми думите ти. Никога не се страхувай да ми говориш открито. Наблюдавах те години наред, преди да те избера – теб и твоите духове. Езикът беше това, което ме привлече толкова истински, колкото и красотата.“
– „Обичам те“ – казах аз. „Не е ли това, което искаше?“
– Тя се засмя с лек безпомощен смях. Топлата ѝ ръка беше около кръста ми и за миг красотата ѝ можеше да докосне сърцето ми. В нея дори имаше нежно величие. Почувствах, че я обожавам.
– Излязохме на терасата и погледнахме надолу към морето. Отдолу то беше прозрачно зелено и синьо. Можех да видя това в тъмното, да видя как то отнема цвета си от осветеното от луната небе. И да виждам как звездите горе се движат, сякаш искаха да ни прегърнат. Далеч от нас, по склона, вървеше град с бели сгради, толкова опасно кацнал, че изглеждаше нереален, а отвъд него – заснежената планина.
– „Искаш ли да ме обичаш?“ – Отговори тя на въпроса ми. „Не знам“, каза тя. „Може би съм искала да ме обичаш за известно време. Може би все още го искам. Откъде да знам какво искам? Ако някога знаех, може би щях да съм доволна. Но защо казвам такива лъжи? Или по-скоро, защо им вярвам? Исках те от първия миг, в който те видях. Отбелязах те за себе си. И то само за тази нощ или за няколко нощи след това. И реших да те оставя силен, казах ти го, и така се връщаме при Арион, а той отново ще те остави гладен, нали? Мили господине?“
– „Смея ли да говоря за нещата, които видях в кръвта?“ Попитах я.
– „Опитай ме“ – каза тя с новия си любезен маниер, – „и ако отвратя това, което казваш, кой знае какво ще направя? Дори аз не знам. Какво видя в кръвта?“
– „Когато се биеше на арената, до смърт ли беше?“
– „О, винаги“ – отвърна тя. „А сега не бях ли ученик на стария Рим? Там е имало безброй жени гладиатори. Аз бях само една от най-добрите и винаги бях любимка на тълпата. Бях такава, каквато ме познаваш сега, порочна. В онези години останах жива благодарение на жестокостта. Това беше естествено. Беше очаквано. И аз го приех с бурна простота.“
– Тя грееше, докато ме гледаше.
– „Арион беше този, който укроти сърцето ми“ – продължи тя. „Арион беше този, който ме отклони от порочните занимания, от подигравките и подлостта към правенето на камеи. О, ти никога не си виждал прекрасните неща, които направих за Арион. Арион ми даваше рубини и изумруди, а аз изработвах за Арион цели истории от черупки – за победите на императорите, за напредъка на легионите. Работата ми беше известна в цялата империя. По цял ден се навеждах над работния си плот, облечена небрежно като момче, с коса, вързана на опашка от сурова кожа, и пред мен не стоеше нищо друго освен тази работа, тази изключително важна работа, каквато и да беше тя. После идваше нощта, а с нея и Арион. Тогава аз станах жената за него. Станах нещо меко, нещо прилично, нещо хубаво за Арион.“
– „Какво е прилично?“ Попитах.
– „Знаеш, винаги си знаел.“
– „Но какво е сега?“ Попитах. „Преди знаех какво е, да, но сега не знам какво е. Аз убих онова нещастно момиче, онова момиче-убиец. Това не беше достойно. Кажи ми.“
– „О, хайде сега, много е рано за такива въпроси. Имаме лов да ловуваме. Нощта ти ще бъде дълга. Както ти казах, няма да правя мрънкащи бегълци. Ще бъдеш много силен, когато приключа с теб.“
– „Ще бъда ли приличен?“ Попитах. „Ще бъда ли почтен?“
– „Гледай да си такъв“ – каза тя. Лицето ѝ стана тъжно. „Използвай интелекта си за това“ – каза тя тихо. „Не ме имитирай. Подражавай на онези, които са по-добри от мен. Подражавай на Арион.“
– Влязохме отново в голямата стая, където Манфред се изправи, за да ни посрещне, да ме погледне и да ме прегърне и да бъде отделен от мен само от любящите ръце на Арион, чието изящно черно лице напълно ме очарова. Колко мършав и грижовен изглеждаше той, същество с такива чудодейни контури и изразителност.
– „Изцеди го, господарю“ – каза Петрония с тон на молба и сега господарят ме взе в прегръдките си и като притисна зъбите си към гърлото ми, направи това, което Петрония бе поискала.
– Отново усетих как образите на живота ми преминават заедно с кръвта. Усещах скръбта, която познавах, неизказаната скръб, че съм изгубен завинаги за Мона, от сина ми Джером, от леля Куин, от Наш, от Жасмин, от любимата ми Жасмин с цвят на млечен шоколад, от любимия ми малък Томи, усещах как всичко това преминава от мен с кръвта, но не ме напуска завинаги, а само се разкрива, отваря се като свирепа и ужасна рана в мен – ти умря, Куин – и усетих как Арион я поема в себе си, сякаш ще ме облекчи, и ме обзе припадък на слабост.
– Събудих се, седнал на един стол, и за миг болката беше повече, отколкото можех да понеса. Беше толкова ужасна, че ми се струваше, че най-правилното нещо, което трябва да направя, е да отида до парапета и да се хвърля върху скалите там, за да бъда разбит и наистина мъртъв. Но аз се запитах, и то мъдро, дали такова нещо би довело до смъртта ми?
– Тогава ме погълна чист глад. Никога не бях гладувал толкова силно и кръвта беше единственото ми желание. Исках кръвта на Арион. Исках кръвта на Петрония. Взирах се в Манфред, който ме поглеждаше внимателно.
– „И така, за нашите уроци“ – каза Арион. Той протегна ръце към мен. „А сега ела до гърлото ми и вземи от мен Малкото питие, само една част от това, което искаш, и не разливай нищо, когато го правиш. Научиш ли се да правиш Малкото питие, ще можеш да се храниш от невинните. Можеш да се храниш от тях леко, без да отхапваш душа. Можеш да ги оставиш само замаяни след целувката си.“
– Отидох директно и се подчиних. Кръвта беше толкова гъста! И пак там, светкавицата на слънчева Атина! Беше агония, но се отдръпнах в подходящия момент, както ми беше наредил, и с език оставих няколкото капки, които застрашаваха белотата на сатенената му риза. Той ме държеше, докато не стъпих стабилно на краката си, и след това, покривайки устните ми със своите, ме целуна. Вкара езика си в устата ми. Притисна го към зъбите ми. Кръвта отново се появи. Завъртях се. Затанцувах назад.
– „Какъв ще бъде животът ми сега?“ Прошепнах, след като той се оттегли. „Екстаз?“
– „Екстаз и контрол“, каза ми той тихо. „Сега пий от Манфред по същия начин. Призови сина си при себе си, Манфред.“
– Старецът разпери ръце. Аз отидох при него.
– „Ела, дете на моя дом, дете на моето наследство“, каза той с дълбокия си глас. „Любимо дете на моето наследство. Изпий от мен кръвта. Именно Петрония в своята нечестивост построи имението Блекууд със своето злато, със своето мизерно злато. Давам ти любовта си, нещастно момче! Давам ти кръвта си. Вземи от мен образа на единственото чисто нещо, което някога съм обичал!“
– „Кратко и спретнато“ – каза Петрония близо до мен.
– Забих зъби в бичия му врат, докато голямата му ръка държеше рамото ми. Но не Вирджиния Лий беше тази, която видях, а Ребека, Ребека, която висеше отвратително на ръждясалата кука, и Манфред, който проклинаше Петрония, докато тя виеше от смях, и Ребека, която също се измъчваше, тъмната кръв, която означава смърт, се изливаше от голото ѝ туловище, куката дълбоко в тялото ѝ, дълбоко, пронизана през самото ѝ сърце, доколкото знаех.
– Изведнъж Ребека се разсмя! Тя стоеше сама, сочеше към мен и се кикотеше. Смееше се.
– „Добри Боже!“ Изкрещях. Отдръпнаха ме назад. Запътих се. Старецът беше притиснал кърпичка към врата си и колко жалък изглеждаше. Арион беше хванал раменете ми.
– „О, такава болка“ – каза Старецът. „И защо посегна към нея, Куин, защо тази сврака? Защо посегна към такова нещо?“
– „Контролирай се, дете мое“ – каза Арион. „Контрол. За да можеш да се движиш из стая, претъпкана със смъртни, да избираш тези, които искаш, да даваш фаталната целувка и да си тръгваш, без никой да е по-мъдър.“
– „Но защо видях Ребека?“ – Изпъшках аз. „Каква беше причината“? Поисках. „Ти искаше да се видя с Вирджиния Лий.“
– „Да, но как да скрия вината в душата си?“ – Попита Старецът. „Ти си я потърсил, намерил си я, притежаваш я.“
– „Чух съскащия ѝ шепот: И те вият и плачат за теб в твоята скъпоценна ферма Блекууд. Кога ще поставят името ти на надгробен камък?“
– „Махай се от мен, нещастен дух“ – казах аз. „Значи в мен имаш живот за твоя живот. Остави ме.“
– Не дойде никакъв отговор. И така ученето ми продължи с часове сред тях.
– Учеха ме, докато не можех да приемам Малкото питие, но никога не се насищах, а те се смееха на глада ми, когато се оплаквах от болката, и ако Петрония станеше мрачна или нетърпелива, Арион я засрамваше с добротата си.
– „Сега отиваме на лов, четиримата“ – каза Арион. „Ти пък ще търсиш Злодея, като използваш силата да четеш мисли, а ние ще те пазим.“
– „Това е сватба“ – каза Старецът с басовия си глас. „Един богат американец идва в Неапол за годежа на дъщеря си. Навсякъде, където се обърнеш, ще намериш Злодея. Примамваш го, вземаш го по такъв начин, че никой да не разбере, а от езика ти капки от собствената ти кръв ще запечатат раната. Готов ли си, сине, да бъдеш един от нас? Наистина един от нас?“
– „Представете си го, преди да си тръгнем оттук“ – каза Арион. „Те пият от часове. Искаш да се движиш сред тях тихо. Анонимно. Искаш да оставиш жертвите си така, сякаш са пияни. Искаш да вземеш Малкото питие от невинните, както го желаеш.“
– Аз кимнах с глава. „Да“ – заявих аз. Бях жаден. И сърцето ми се беше разпалило. Аз исках с цялата си нещастна душа да бъда един от тях. Аз бях един от тях!
– Изведнъж Петрония ме вдигна и ме изхвърли от себе си, отвъд отворените врати на терасата и в нощта, и аз паднах надолу, надолу чак до плажа долу, и се приземих спокойно на скалите, стоях, точно на ръба на разпененото зелено море, неподвижен и тих, загледан наоколо.
– Погледнах нагоре. Колко много далеч беше, а от терасата едва виждах как ме подканя. Чух я да шепне, сякаш беше близо до ухото ми: „Ела при мен, Куин“.
– Поисках тялото ми да се издигне и наистина се издигнах, и все по-бързо и по-бързо се движех, докато не се понесох близо до нея и над парапета на терасата, а после застанах до нея.
– Тя плъзна ръката си около мен, тъмните ѝ очи проблясваха, докато ме гледаше, и прошепна в ухото ми. „И така, виждаш“ – каза тя, – „ние се движим със скорост, а не с магия. Аз те държа в прегръдката си. И да не разлееш и капка, когато пиеш. Ние очакваме от теб съвършенство.“
– „Но убиваме ли?“ – Попитах аз.
– Арион сви рамене. „Ако пожелаеш“ – отвърна той. „Ако злото е узряло за това, а ти си грациозен и хитър“.
Назад към част 39 Напред към част 41
