Глава 40
– Над стаите се носеше синкав дим от цигари. Лицата се насочиха към мен, сякаш бях обектив на фотоапарат. Всички бяха красиви. Всички бяха несъвършени. Гласовете бяха безсмислено и оглушително бърборене, мислите на толкова много умове – хаотична глъчка. Изгубих чувството си за равновесие. Исках да се оттегля, но продължих напред.
– Миризмата на храната беше отблъскваща, миризмата на алкохола – странно остра и чужда, сякаш тялото ми никога не го е пило. Ароматът на кръв се издигаше от всеки сантиметър плът, притиснат към мен, докато си проправях път през лабиринта.
– Видях булката под тежко натоварената пергола. Тънък рейнджър. Хубава. Булчинската ѝ рокля беше с дълги бели дантелени ръкави, пушеше цигара, която държеше в лявата си ръка, и когато ме видя, ми махна настоятелно с ръка, сякаш ме познаваше, и аз видях в ума ѝ: покана, но какво искаше?
– Не можех да откъсна очи от нея, докато се тласках към нея, а свободната ѝ ръка се закачи за лявата ми ръка, когато се събрахме, и долових аромата на кръвта ѝ, силна и помпаща жива под маслиновата ѝ кожа.
– Тя ме вкара в една голяма спалня и затвори и заключи вратата след себе си. Големите ѝ ниско поставени черни очи ме гледаха умолително. Размазана спирала. Надута червена уста.
– „Ти го видя, това копеле“ – изсъска тя, проклинайки. „В сватбената ми нощ той прави това с мен!“ Лицето ѝ беше спиращо дъха хъркане на ярост. Тя разкъса палтото ми и ме дръпна към леглото. Черната ѝ коса се беше разпиляла от гребените с диаманти. „Хайде, сега, да го направим, бързай, искам да се опита да разбие вратата, проклет да е, свинята.“
– Хванах брадичката ѝ в дясната си ръка и обърнах лицето ѝ към мен. Целунах я по устата ѝ. Какво беше това за мен? Ароматът на кръв ме заля. Посегнах към гърлото ѝ. Захапах силно и артерията експлодира, кръвта бликна по сватбената ѝ рокля, докато се опитвах да се отдръпна; беше изключителен фонтан, извиращ от нея. Тя издъхна. Затворих устата си над нея, проклинайки себе си, своята несръчност, своя глад, своя късмет. О, Боже на небето. Пиех и пиех. Тя беше безсилна, в клеймо на екстаз, от нея гърмеше лития от банална невинност, никакво зло, никакъв замисъл, никаква злоба, никакво знание, никаква болка.
– Продължавах и продължавах да пия солената кръв. Принадлежах ѝ, бях неин роб. Не исках нищо повече от нея. Освен да не умре по някакъв начин, да няма кръв по бялата ѝ рокля, по великолепната ѝ бяла рокля.
– Сърцето ѝ угасна като запалка или свещ. Нямаше как да го върне обратно. Държах я, разтърсвах я. Върни се. Грешка. Ужасна грешка. Пих отново като глупак, докато нямаше какво да пия. Изплаках. Стенех. В нея нямаше повече живот, нямаше повече кръв, която да даде. Захвърлих я като кукла. Счупена кукла на булка. Беше толкова мъртва! Вижте диамантите в съсипаната ѝ коса.
– Някой ме хвана за косата на главата ми и ме завъртя назад към стената. Ударих се толкова силно, че за миг ослепях и загубих съзнание, а после в мигащата светлина я видях мъртва там, свлякла се от леглото на пода, кръвта по роклята ѝ, хубавата ѝ дантелена рокля, прекрасната ѝ бяла дантелена рокля с паяжини и кръгове от лъскави перли, косата ѝ, паднала от диамантените гребени, лицето ѝ толкова мило, вече нямаше гняв, нямаше омраза.
– Петрония беше тази, която ме беше отхвърлила назад, а сега ме измъкна през прозореца под перголата и отново ме хвърли към стената. Този път усетих как кръвта потече от задната част на главата ми. Бях в шок от болката. Тя ме хвърли през парапета. Паднах надолу, надолу към морето. Усещах, че умирам. Бях пълен с невинна кръв и умирах. Плачех и умирах, а булката, бедната булка, беше мъртва, а аз я бях оставил покрита със собствената ѝ кръв, всички булки от фермата Блекууд предадени, Офелия Безсмъртна никога да не бъде моя булка предадена, кръв по бялата ѝ рокля, Ребека никога да не бъде булка на Манфред смееща се.
– Върнахме се в двореца и Петрония ме удряше отново и отново, проклинайки мен и себе си, че ме е създала.
– „Имбециле, ти я уби. Имбециле, тя не беше нищо друго освен тарикат и за това я уби! В една пустиня от убийци ти я уби. Тя не беше нищо друго, освен псувня. Глупак.“ Отново и отново удари по лицето ми – болка, но болката не е смърт, след това ритници в ребрата. Придържах се към пода. „Спрете я“ – изръмжа Старецът. „Спри я, спри я, спри я.“
– „Водя те на лов на сватба, пълна с убийци, а ти убиваш булката!“ – Изригна тя. Тя ме ритна в лицето. Претърколих се по гръб. Тя ме ритна в слабините. „Глупак, несръчен, беглец, идиот, несръчен!“
– „Старецът изръмжа: „Накарай я да спре!“
– „А кръвта по роклята ѝ, как си го направил! Глупак, идиот, глупак! Къде си мислиш, че си? Какво си мислеше, че си?“
– Накрая Арион я откъсна от мен.
– „Това беше наша работа“ – каза той. „Ние го оставихме сам. Беше твърде млад. Трябваше да бъдем с него.“
– Тя се разплака. Беше в прегръдките на Арион и наистина плачеше. Старецът се разплака. Лежах там и сънувах смъртта.
– О, Господи, как можах да стигна дотук? Как можаха сетивата ми да ме заблудят толкова много? Как можа моята алчност да ме доведе до този бездънен проход? Намирам се в място на мрак отвъд паниката и отвъд тревогата. Господи, това е мъка. И все пак аз се придържам към това, което съм. Придържам се към всичко, което съм.
– А някъде много далеч други ме търсеха. Ребека беше права. И сигурно са си казвали: „Алигаторите са го хванали, трябваше да е така. Бедният Куин. Той е мъртъв.“
– И аз бях.
Назад към част 40 Напред към част 42
