***
Наближаваше вечерта, когато Скарлет отиде в книжарницата. Беше само на около пет пресечки от хотела ѝ, а и беше по-добре, отколкото да отиде в някой мръсен бар. Не ѝ се искаше да я нападне някой гаден барман или да се чувства толкова самотна, колкото би се чувствала на подобно място.
Обмисляше да пише на Кали и да види дали Хънтър е готов за посещение, но истината беше, че Скарлет вече не се чувстваше комфортно да го посещава. Беше започнала да се възприема като много нежелано трето колело, а сега, когато Кали се бе доказала като единствената му истинска любов или каквото и да е друго… Скарлет не искаше да се озърта за това.
Нещата между нея и Хънтър така или иначе никога нямаше да се получат и тя знаеше това отдавна. Но по някакъв начин, виждайки как той може да бъде с Кали, Скарлет се чувстваше като провал, като по-малко жена.
Причината, поради която Хънтър не беше показал тази своя страна със Скарлет, беше, че тя не си струваше за него.
Опитвайки се да потисне тези негативни, мрачни чувства, тя отиде до книжарницата и се поразходи известно време. Беше една от онези уникални, еклектични книжарници – не обичайната верига със Старбъкс вътре и едни и същи проклети книги на масите отпред.
Това място имаше кътчета и вратички. Имаше характер.
Скарлет обичаше да чете, а още повече, когато беше в криза. Днес тя определено беше в състояние на умора. Докато се разхождаше по лавиците, тя не спираше да мисли какво да прави в Ню Йорк.
Как мога да изкарам пари? Как да си намеря самостоятелно жилище?
Знаеше, че е грешно да няма тези отговори на този етап от живота си. Но тъжният факт беше, че беше пропиляла твърде много години, и това я застигаше точно сега, когато се чувстваше най-подготвена да се промени.
Детски глас я извади от меланхолията ѝ.
– Моля те, мамо. Моля те. – Момиченцето молеше някъде в близката детска секция.
– Казах не, Делия.
– Защо не?
– Защото. – Майката имаше онзи остър, пренебрежителен тон, който напомни на Скарлет за някой друг. Някой от нейното минало.
Тя не можа да се сдържи и се опита да ги погледне и двете. Чувствайки се като воайор, Скарлет виновно се запъти към детския отдел, където сладко момиченце с кестенява коса, която се спускаше почти до кръста, гледаше с копнеж книга на един от рафтовете.
Майка ѝ, много висока, слаба жена с къса коса с подобен цвят, разглеждаше в раздела за най-малките с момченце, което не можеше да е на повече от пет години.
– Искаш ли тази, Тоби? – Попита го тя, като се наведе и му показа нещо.
Тоби издаде някакви звуци на интерес и майката започна да му показва някои от страниците.
Скарлет се престори, че гледа нещо, но погледът ѝ се върна към момиченцето Делия. Момиченцето все още се взираше в същата книга. Тя я дръпна от рафта и започна да я чете. Малката ѝ уста се изви в омагьосана усмивка.
Скарлет усети дълбока тъга и копнеж в стомаха си. Искаше ѝ се да може да се свърже с момичето по някакъв начин. Нещо в нея беше толкова познато.
Майката се връщаше сега с малкия си син на ръце.
– Хайде, Делия. Време е да тръгваме.
Делия стискаше книгата.
– Моля?
– Не. Върни я обратно. Казах ти, че не можем да си позволим повече книги за теб този месец. Следващия месец ще ти я вземем.
– Но това е толкова далеч и…
– Остави. Сега. – Майка ѝ посочи рафта. Момичето върна книгата на първоначалното ѝ място със сълзи на очи.
Скарлет беше видяла достатъчно. Щом се отдалечиха от пътеката и тръгнаха към входа, тя бързо отиде и взе книгата. Бягайки с висока скорост, тя стигна до касата и бързо я купи, използвайки пари в брой, за да ускори транзакцията.
Искаше да свърши, преди да си тръгнат и да изчезнат. За щастие мъжът на касата беше бърз. Няколко минути по-късно той беше опаковал книгата и ѝ благодари, че е пазарувала там.
Скарлет излезе навън и забеляза жената да поставя най-малкия си син в столчето за кола, докато Делия търпеливо чакаше наблизо.
– Извинете ме – каза Скарлет. – Извинете ме – каза тя отново, когато жената не я забеляза.
– Мамо, тук една дама говори на теб – каза Делия и дръпна майка си за ризата.
Жената стоеше права, изглеждаше сурова на слънчевата светлина, по-висока от Скарлет с добри няколко сантиметра.
– Мога ли да ви помогна? – Каза тя.
Скарлет и подаде чантата.
– Не можех да не чуя разговора ви там – каза тя. – За книгата.
Жената се намръщи, колебливо прие чантата и я отвори, за да погледне вътре. Очите ѝ се стесниха.
– Не мога да взема това.
– Моля. За мен е удоволствие, наистина. Не е проблем.
Устните на жената се свиха.
– Ние не сме толкова бедни – каза тя. – Просто трябва да внимаваме какво харчим. Това е всичко.
– Всичко е наред. Аз не… аз не съдя. – Скарлет вдигна ръце. – Просто ми се стори, че е нещо хубаво, това е всичко.
Жената кимна, като че ли някак си се сгърчи.
– Добре. Делия, благодари на милата дама за подаръка. – Тя подаде на момиченцето чантата и когато то погледна вътре и видя книгата си, Делия изпищя развълнувано.
– О, благодаря ви! Благодаря ти! О! – Тя я придърпа към гърдите си и засия.
Скарлет почувства изблик на щастие, който беше пронизващ в своята острота. Заедно с това и се прииска някой да беше направил това за нея, когато беше на същата възраст като това момиче.
– Много се радвам, че ти харесва – усмихна се Скарлет. – Наслаждавай се.
Майката явно се дразнеше, но това нямаше значение. Докато Скарлет се отдалечаваше от книжарницата, тя чуваше възторженото бърборене на момичето.
По средата на разходката си обратно към хотела тя получи обаждане на мобилния си телефон. Когато видя, че е Кали, Скарлет се изненада, но и малко се изнерви. Беше щастлива, че Кали ѝ се е обадила. Откри, че ѝ се иска Кали да я хареса.
– Ало?
– Здравей, Скарлет. Удобно ли е да поговорим?
– Да. Да, просто се разхождам. – Тя го намираше за забавен и очарователно, че Кали си мисли, че може би има нещо важно. Беше прекарала последния ден, без да прави нищо.
– Заета ли си утре? – Попита Кали.
Скарлет отново трябваше да потисне смеха си.
– Не, мисля, че съм доста свободна. Защо?
– Надявах се да ми направиш услуга и да дойдеш на една среща с мен. – Скарлет спря да върви.
– Среща…
– Знам, че звучи странно. По принцип няма да ти се налага да правиш нищо, освен да седиш там и да изглеждаш добре.
Скарлет се изчерви малко.
– Да изглеждаш добре за кого?
– За хората от киното. Имаме среща с някакви продуценти и не искам да отида сама. Хънтър ще се обади по телефона, но ми трябва подкрепление.
Тя не беше сигурна какво има предвид Кали, но ѝ хрумна, че не се интересува от подробностите. Достатъчно ѝ беше просто да бъде включена, да прави нещо.
– Разбира се, че ще го направя – каза тя.
– Страхотно. Единственото нещо, което трябва да направиш, е да се облечеш малко, сякаш отиваш на хубав ресторант. Това е бизнес среща на много високо ниво, така че трябва да изглеждаме остро.
– Разбирам. – За щастие Скарлет беше взела със себе си един хубав костюм, за всеки случай. Така че това потвърди това решение.
– Можеш ли да бъдеш в хотела ми до два часа утре? – Попита Кали.
– Разбира се. – Скарлет се опита да вдъхне ентусиазъм в гласа си. Искаше Кали да разбере, че се вълнува от поканата.
– Благодаря. Длъжница съм ти! – Каза Кали, преди да прекъснат разговора.
Скарлет затвори слушалката и продължи да върви с пружинираща крачка и усмивка на лицето. Всъщност беше започнала да се чуди дали късметът ѝ не се променя.
Назад към част 7 Напред към част 9