Глава 47
Патси беше в предната спалня срещу моята и веднага щом стигнахме вкъщи, Синди, любимата ни медицинска сестра, се качи при нея, за да се увери, че си е взела лекарствата, и да ѝ даде някакъв лек транквилизатор. Скоро тя беше в официалната фланелена нощница на имението Блекууд и нямаше намерение да ходи никъде, макар че когато ме видя да минавам през вратата на стаята ми, ми изкрещя, че съм я накарал да ѝ стане лошо, като съм ни повлякъл всички на гробището „в полунощ“.
Още не беше полунощ.
Що се отнася до Гоблин, всички знаеха за опасността. Не се налагаше да казвам на Жасмин и Клем да се грижат за Джером, нито да казвам на Наш да държи под око Томи. Всички знаеха какво беше направил Гоблин на леля Куин. Дори Патси повярва и Голямата Рамона сега беше нейна спътница и пазителка.
Никой не биваше да се изкачва сам по стълбището. Никой не трябваше да реагира панически на счупването на стъклото. Всички трябваше да останат в къщата по двойки или тройки, включително и аз, която имах „двама приятели“ на гости в личния си салон.
И те ме чакаха точно както бяха обещали. Скупчихме се около централната маса, Мерик, Лестат и аз, и Мерик, висока, много слаба жена с бадемова кожа и гъста тъмна коса, която беше свалила белия си шал и големите си очила, веднага започна да говори.
– Това същество, този призрак, който те преследва, е свързан с теб по кръвна линия и връзката е повече от важна.
– Но как е възможно това? – Отговорих. – Винаги съм вярвал, че той е дух. Призраци са ме преследвали. Те заявяват кои са. Те имат история, имат модели.
– Той също има история и модел, повярвай ми.
– Но какъв е той? – Попитах.
– Нямаш представа? – Изпита тя, като ме гледаше в очите, сякаш може би криех нещо от себе си.
– Нямам никаква представа – отвърнах аз. Беше ми лесно да говоря с нея. Чувствах, че тя ще ме разбере. – Той винаги е бил с мен – казах аз, – от самото начало. Мислех, че съм го създал почти сам. Че съм го привлякъл към себе си от празнотата и съм го развил по свой образ и подобие. О, знам, че той е направен от нещо. Етер. Астрални частици – някаква форма на материя. Нещо, да, нещо, което се подчинява на природните закони. Мона Мейфеър веднъж ми обясни, че такива духове имат ядро, нещо като сърце, и кръвоносна система, и аз разбирам, че моята кръв захранва тази система сега и че той става все по-силен, тъй като черпи кръв от мен, след като се нахраня. Но никога не съм имал представа, че той е духът на някого.
– Видях го в гробището – отвърна тя. – Също като теб.
– Видяла си го пред нашата крипта? Когато отидох да взема розите?
– Видях го и преди това – каза тя. – Той беше много силен там. Тарквин, той е твой близнак.
– Да, знам, моят абсолютен двойник.
– Не, Тарквин, искам да кажа, че той е духът на твоя брат близнак, твоя еднояйчен брат близнак.
– Това е невъзможно, Мерик, – казах аз. – Повярвай ми, оценявам желанието ти да атакуваш този проблем с главата напред, но има една много проста причина, поради която това не може да бъде така. Всъщност има две причини.
– Кои са те? – Попита тя.
– Ами, първо, ако имах близнак, щях да знам. Някой щеше да ми каже. Но много по-важно е, че Гоблинът пише с дясната си ръка. А аз винаги съм бил левичар.
– Тарквин – каза тя, – той е огледален близнак. Не си ли чувал за тях? Те се отразяват точно един на друг. И има една стара легенда, която твърди, че всеки левичар е оцелял от огледални близнаци, единият от които е загинал в утробата на майката, но твоят близнак не е загинал по този начин. Тарквин, мисля, че трябва да поговорим с Патси. Мисля, че Патси иска да знаеш. Тя е уморена от мълчанието.
Бях твърде шокиран, за да говоря.
Направих малък жест за търпение, а после се изправих и им направих знак да дойдат с мен.
Пресякохме коридора. Вратата на Патси беше отворена. Стаята ѝ нямаше салон като моята, но беше просторна и красива, с царствено легло, облечено в синьо-бели волани, и синьо копринено канапе и столове пред него. Тя седеше на дивана заедно със Синди, нашата медицинска сестра, и гледаше телевизия, докато Голямата Рамона седеше с пръстена си за бродиране на един от столовете. Силата на звука на телевизора беше толкова ниска, че изглеждаше маловажна. Когато влязохме, Голямата Рамона стана, за да си тръгне. Синди също го направи.
– Каква инвазия е това? – Попита Патси. – Хей, Синди, не си тръгвай, без да ми дадеш още един шанс. Болна съм. А ти, Тарквин Блекууд, през половината време не знаеше, че съм жива. Когато умра, ще влачиш ли всички на гробището в Метери в дванайсет часа?
– Не знам, Патси, – казах аз. – Може би просто ще те удуша и ще те захвърля в блатото. Понякога си мечтая за това – да те убия и да те хвърля в блатото. Сънувам, че съм го направил. Имаше вкус на захарен памук и бонбонени ябълки и потъна дълбоко в зелената вода.
Тя се засмя и поклати глава, като погледна към мен и към двамата ми приятели. В дългата си бяла фланелена нощница тя изглеждаше особено слаба, което ме притесняваше за нея. А русата ѝ коса, толкова често дразнена, беше изрусена и висеше на вълни, което я правеше да изглежда млада. Очите ѝ бяха големи и твърди.
– Ти си толкова луд, Тарквин Блекууд – изсмя се тя. – Трябвало е да те удавят, когато си се родил. Не знаеш колко много те мразя.
– Сега, Патси, не искаш да кажеш това – каза Синди, медицинската сестра. – След час ще стана, за да ти направя още една инжекция.
– В момента ми е лошо, – каза Патси.
– Ти си зарязана точно сега, ето каква си, – каза Голямата Рамона.
– Можем ли да поговорим с теб за малко? – Попита Лестат. Той направи лек жест и тя го помоли да седне до нея. Той се настани там и всъщност сложи ръка покрай облегалката на дивана зад нея.
– Разбира се, радвам се да поговоря с приятелите на Куин – каза Патси. – Седнете всички. Никога досега не се е случвало. Наш е толкова надменен, че през повечето време ме нарича мис Блекууд. Жасмин не може да понася гледката ми. Тя си мисли, че не знам, че това черно копеле е твое дете. Като че ли не знам. Всички в енорията знаят. И тя тича наоколо и казва: „Той е мой син“, сякаш е дошъл от девствено раждане, представяш ли си? Казвам ти, че ако бащата на това дете беше някой друг, но не и ти, Куин, то щеше да бъде изхвърлено на боклука, но именно малкият Куин се е вмъкнала в гащите на Жасмин и затова е съвсем нормално, според леля Куин, съвсем нормално, нека малкият гадняр да се разпорежда в къщата, просто…
– Хайде, Патси, престани, – казах аз. – Ако някой нарани чувствата на това дете, ти ще бъдеш първата, която ще се застъпи за него.
– Не се опитвам да го нараня, Куин, опитвам се да нараня теб, защото те мразя.
– Е, ще ти дам няколко наистина добри възможности да ме нараниш. Просто трябва да говориш с мен и моите приятели.
– Е, това ще бъде удоволствие.
Мерик зае стола, на който седеше Голямата Рамона, и през цялото време изучаваше Патси, а сега с тих глас се представи с първото си име и представи и Лестат.
Аз седнах до Мерик.
Патси кимна на тези представяния и каза с изпепеляващо злобна усмивка:
– Аз съм майката на Тарквин.
– Патси, той имаше ли близнак? – Попита Мерик. – Близнак, който се е родил по същото време като него или миг след това?
В Патси настъпи пълна тишина. Никога не бях виждал такова изражение на лицето ѝ. То бе безизразно, да, с комбинация от оглупяване и ужас, а после тя извика Синди.
– Синди, имам нужда от теб, Синди, паникьосана съм! Синди!
Тя се завъртя насам-натам, докато Лестат не постави здраво ръка на рамото ѝ. Той изрече името ѝ шепнешком. Тя сякаш погледна в очите му и изгуби истерията си, сякаш тя се изцеждаше от нея.
Синди се появи на вратата с готова спринцовка.
– Сега, Патси, ти просто се дръж – каза тя, след което излезе напред и, седнала от лявата страна на Патси, много скромно повдигна халата и даде на Патси инжекция с успокоителното в лявото бедро, а после застана и зачака.
Патси все още гледаше в очите на Лестат.
– Разбираш ли – каза Патси. – Това беше най-жалкото, най-ужасното нещо. – Тя потръпна. – Не можеш да си представиш.
Без да откъсва очи от Патси, Лестат каза на Синди, че Патси вече е добре.
Патси обърна очи към ориенталския килим и сякаш проследяваше шарките му. После вдигна поглед към мен.
– Толкова много те мразех – каза тя. – Мразя те и сега. Винаги съм те мразила. Ти го уби.
– Убих го! Как…? – Бях зашеметен.
– Да, – каза тя. – Ти го направи.
– Какво искаш да кажеш? – Попитах. – Как го направих? – Исках да изследвам съзнанието ѝ, но никога не бях използвал тази сила с нея и някаква дълбока закостеняла неприязън ми пречеше да го направя.
– Ти беше толкова голям, – каза тя. – Беше толкова здрав, толкова нормален. Десет килограма и единадесет унции. Дори костите ти бяха големи. А после онова другото мъниче, моят малък Гарвайн, само три килограма, и казаха, че той ти е дал цялата си кръв в утробата ми, цялата си кръв. Ти беше като бебе вампир, което изпива цялата му кръв! Беше толкова ужасно, а той беше толкова малък. Само три килограма. О, той беше най-ужасното, най-жалкото същество, което някога си виждал през живота си.
Бях твърде изумен, за да говоря.
Сълзите се търкаляха по бузите ѝ. Синди извади чиста кърпичка и ги избърса.
– Толкова много исках да го прегърна, но не ми позволиха, – продължи Патси. – Казаха, че той е близнакът донор, така го наричаха. Близнакът донор. Той е дал всичко. И ето го там, твърде мъничък, едва ли не за да живее. Сложиха го в инкубатор. Дори не ми позволиха да го докосна. Седях там в болницата ден и нощ, ден и нощ. А леля Куин все ми се обаждаше и ми казваше: „Това бебе у дома има нужда от теб!“ Какво нещо ми каза! Сякаш това мъничко бебе в болницата нямаше нужда от мен! Сякаш това малко жалко създание в болницата нямаше нужда от мен! Тя искаше да се прибера вкъщи и да дам млякото си на едно десеткилограмово бебе чудовище. Дори не можех да те погледна! Не исках да съм в една къща с теб! Затова се изнесох.
Тя избърса гневно сълзите си. Гласът ѝ беше толкова мек. Не мисля, че човешките същества можеха да я чуят. Не съм сигурен, че Синди, която седеше точно до нея, можеше да я чуе.
– Седях там, в онази болница, ден и нощ – каза тя. – Умолявах ги да ми позволят да докосна онова мъничко бебе и не знаеш ли, че то умря в онази машина с всички онези тръбички и жички, с мониторите и щракащите цифри. Той умря! Това малко бебе, този беден малък Гарвайн, моят Малък рицар, така го наричах, Гарвайн, моят Малък рицар, и тогава ми позволиха да го държа, когато беше мъртъв, това бедно мъничко бебе, държах го в ръцете си.
Никога не бях я виждал такава, никога не бях я виждал да плаче с такива сълзи, никога не бях я виждал в такава отвратителна тъга. Тя продължи:
– И имахме мъничък ковчег за него, бял ковчег, с него в бяла кръщелна туника, целият сгушен в него, бедното мъниче, и отидохме на гробището в Метери, всички, и леля Куин, за Бога, защо, за Бога, те доведе там, а ти крещеше, викаш и се носиш, и аз я мразя, че те е доведе, а тя продължаваше да повтаря, че ти си знаел, че близнакът ти е умрял, усещал си го, че трябва да те прегърна, представяш ли си, че трябва да те прегърна, а там беше моят малък Гарвайн в мъничкото бяло ковчеже, сложиха го в гроба и аз поръчах да издълбаят на камъка: „Гарвайн, моят малък рицар“, и той сега е там, на своето малко място.
Сълзите се стичат по бузите ѝ. Тя поклати глава.
– Нали не мислиш, че са го преместили за ковчега на татко и Сладураната, или за ковчега на леля Куин. Не, сър. Не са го направили. – Тя решително поклати глава. – Има осем места в този мавзолей и те не са го преместили. Аз се погрижих за това. И никога, никога не съм се връщала в тази крипта от деня, в който го погребахме, до тази вечер и то само защото леля Куин остави в ръцете на Грейди Брин, че ще получа бонус чек, ако присъствам на жалкото ѝ глупаво погребение. И Грейди Брин ме предупреди. Той ми даде фотокопие на завещанието снощи, както ти казах, защото леля Куин каза, че може да го направи.
– Сега говорим за подкуп. Ако това не е пределът. И тя знаеше какво чувствам към това място, знаеше, именно тя ме накара да се закълна, че никога няма да ти промълвя и дума, че никой никога няма да ти каже, че си изсмукал цялата кръв от онова дете, малкото трикилограмово дете донор. Сякаш ти беше този, който трябваше да бъде защитен. Бедният Куин. Бог да ти е на помощ, че си го направил, проклет кучи син. Не знаеш какво е омраза, освен ако не знаеш как те мразя.
Тя изхлипа в хартиената си кърпичка. Синди беше разстроена. Тя се надигна, за да си тръгне, но Патси я дръпна надолу. Треперещите пръсти на Патси се вкопчиха в нея. Ръката на Лестат се сключи върху лявото рамо на Патси и нежно го придържаше.
– Гарвайн – каза Лестат. – А когато Гоблинът започна да се появява, не ти ли се е струвало, че това може да е духът на Гарвайн?
– Не, – каза тя мрачно. – Ако беше духът на Гарвайн, щеше да дойде при мен, защото го обичах! Никога не би отишъл при Куин! Куин го е убил! Куин взе цялата кръв на Гарвайн. Гоблинът беше просто Тарквин, който искаше да има близнак, защото знаеше, че е трябвало да има такъв, а той го уби, и затова измисли Гоблина от нищото и използва цялата си лудост, за да го направи. Беше луд от самото начало.
– Никой не си е помислил, че това може да е духът на малкия? – Попита Мерик много нежно.
– Не – каза Патси със същия мрачен глас. – Гарвайн, моят малък рицар – това е написано на камъка. – Тя вдигна поглед към мен. – А как крещя на онова погребение! Как крещя и крещя! Цяла година дори не те погледнах. Не можех да издържа. Накрая го направих само защото леля Куин ми плати да го направя. Татко не ми даде и петаче. Леля Куин ми плащаше през цялото време, докато ти растеше. Това беше чиста сделка. Не ти казваше за близнака, не те караше да се чувстваш виновен за близнака, не ти казваше, че си убил малкия близнак, а тя щеше да се погрижи за мен, и го направи.
Тя сви рамене. Вдигна вежди и после лицето ѝ се отпусна малко, но сълзите все още падаха.
– Леля Куин ми даде петдесет хиляди долара, – каза тя. – Не беше това, което исках, но тя ми ги даде, за да започна и да те задържа, и така и направих. Само един път. И тя привлече на своя страна татко, Сладураната и всички. Ти беше единственият, за когото се грижеха. Никога не казвай на Куин, че е имал братче, което е умряло. Като че ли не съм имала син? Никога не казвай на Куин за малкия Гарвайн. Никога не му казвай, че е изцедил цялата кръв от това безпомощно малко бебе. Никога не разказвай на Куин тази ужасна история, сякаш е била твоя история. И така, сега идваш тук и ме питаш дали си имал близнак. Искаш да знаеш, а леля Куин е мъртва и благодарение на това, че Грейди ми подсказа за бонуса и какво е имало в завещанието ѝ, знам, че няма нищо общо с това да ти кажа каквото и да било. Така че ето го. И предполагам, че вече знаеш. Знаеш защо съм те мразила през всичките тези години. Предполагам, че най-накрая можеш да го разбереш.
Изправих се на крака. Що се отнася до мен, бяхме открили това, което искахме да знаем. И бях твърде шокиран и изтощен, за да кажа и дума на Патси. Мразех я толкова, колкото тя мразеше мен. Толкова я мразех, че не можех да я погледна.
Мисля, че изрекох благодарностите си и заедно с двамата си приятели започнах да излизам от стаята.
– Нямаш ли нещо да ми кажеш? – Попита Патси, когато стигнах до вратата.
Синди изглеждаше толкова нещастна.
– Какво? – Попитах.
– Можеш ли да си представиш през какво съм минала? – Попита Паси. – Бях на шестнайсет години, когато това се случи.
– Ах – отвърнах, – но сега не си на шестнайсет години, това е важното.
– И аз умирам – каза Пасти. – И никой през целия ми живот не ме е обичал никой така, както обичат теб.
– Знаеш ли, това наистина е вярно – отвърнах аз, – но се страхувам, че те мразя по начина, по който ти ме мразиш.
– О, не, Куин, не, – каза Синди.
– Махай се от мен, – каза Патси.
– Точно това правех, когато ме спряхте – отвърнах аз.
Назад към част 47 Напред към част 49
