ГЛАВА 11
Името на касиерката на летището беше Кристин. Подадох ѝ две празни хартиени квитанции и купчина също толкова празни страници от Post-it, като се надявах да не изглеждам толкова виновна, колкото се чувствах.
– Един двупосочен билет до Дуранго, Мексико, моля – казах аз.
Кристин погледна празните квитанции и страници. Опитах се да се усмихна, но лицето ми замръзна. Ейдриън се кълнеше, че тя и всички останали ще видят шофьорска книжка, паспорт и много пари в купчината пощенски квитанции. Всичко, което виждах, беше предстоящият ми арест, ако блясъкът на архонта не издържи.
След нещо, което можеше да е пет секунди, но ми се стори като десет години, касиерката измъкна двете бележки от купчината и започна да пише с безумна бързина на клавиатурата си.
– Имате ли нещо за деклариране? – Попита тя.
Да. В момента съм пълен престъпник.
– Е, не.
Следващият полет до Дуранго имаше две междинни кацания и свободни места само в първа класа. Погледнах листовете с пощенски квитанции. Проклета да съм, ако знаех какви парични знаци трябваше да бъдат те.
– Вземи го – каза тихо Ейдриън зад гърба ми.
– Взимам го – казах на касиерката, като бутнах купчината към нея. Ако нямах достатъчно преструващи се пари в нея, щях да взема още от Ейдриън или да изиграя стереотипа на глупавата блондинка като оправдание, че не мога да смятам.
След още по-бързо писане касиерката ми подаде двете празни страници, по-голямата част от празните квитанции – предполагах, че това са моите дребни пари – и един билет с фалшивото име, което бях избрала за себе си. Ейдриън си купи билет, след което си взехме багажа и се отправихме към изхода.
Тогава се откъсна и последният ми къс отричане. Някаква малка част от мен сигурно все още се придържаше към идеята, че всичко, което бях видяла, е било халюцинация, точно както ме уверяваха безбройните лекари през годините. Но след като служителят на TSA прекара празните ни листове през компютър, който ги удостовери като валидни документи за самоличност, истината беше неоспорима.
Не бях преживяла психотичен срив с друг също толкова луд спътник. Фактът, че дори компютърните системи бяха заблудени от архонтския блясък, доказваше, че това не е нищо друго освен свръхестествено явление. Архонтите – ангелите – бяха истински. Демоните също бяха такива и аз щях да навляза в техния свят, за да намеря оръжие, с което да можем да ги убием с Ейдриън.
Да кажа, че бях затънала в проблеми, беше меко казано.
Този път аз бях тази, която се замисли в мълчание през следващите няколко дни на прекачвания и дълги полети. Когато самолетът най-накрая кацна в Дуранго, бях стигнала до същото осъзнаване, което бях направила в Бенингтън преди повече от две седмици.
Вече нямах какво да губя. Цялото ми семейство ми беше отнето, а в колежа не ме чакаше някой специален човек. Истината е, че никога не е имало някой специален. Бях свикнала да обвинявам за липсата на романтичен ентусиазъм лекарствата, които пиех, но сега, когато знаех, че хапчетата са плацебо, трябваше да призная, че проблемът е в мен. Дори държах съквартирантката ми и другите ми приятели на разстояние, така че макар да им липсвах, ако никога не се върнех, това нямаше да остави голяма дупка в живота им. Разбира се, забавлявахме се да излизаме, но без значение на колко партита сме ходили или колко нощи сме оставали да си говорим, част от мен всъщност не беше там. Мисля, че сигурно са усетили това, защото макар да не ми липсваха приятели, никога не съм била най-добрата приятелка на никого. Това изискваше доверие и честност, които бях споделяла само с Жасмин. С всички останали бях твърде заета да се преструвам, че не забелязвам неща, които само аз виждах, или да се притеснявам дали живея колежанския живот така, както всички очакват от мен. През повечето дни се стараех повече да се преструвам на „нормална“, отколкото да се справям с оценките си, приятелствата си или с малкото и незначителни връзки, които имах. Така че, макар да се страхувах до смърт, единственият човек, на когото наистина му пукаше, ако не се справях, беше Жасмин, а това, което правех, беше единствената ѝ надежда да оцелее.
Беше някак гадно да виждам колко малко значение има животът ми в общия план на нещата, но от друга страна, това беше и най-голямото ми предимство. Хората, които нямат какво да губят, са опасни, а тъй като се захващах с демони, трябваше да бъда колкото се може по-опасна.
Когато слязохме, Ейдриън ме хвана за ръката, а допирът предизвика позната тръпка в мен. Той беше единственият човек, който ме накара да почувствам всичко, което ми липсваше през всичките тези години, и по причини, които отказваше да обсъжда, не искаше да има нищо общо с мен. Разбрах.
– Знам, че го заслужавах, но приключи ли с това да ми се отплащаш за всички пъти, когато съм те третирал с мълчание? – Попита той.
Погледнах го, разглеждайки височината му, мускулестото му телосложение и опустошителната му външност, която беше невидима за всички, освен за мен. След това изрекох първите думи, които ми се наложи да кажа от повече от хиляда мили насам.
– Да, свършила съм и по-важното е, че съм готова.
* * *
Прекарахме нощта в хотел в Себалос, едно от по-малките градчета на Дуранго. Ейдриън говореше свободно испански, което му помогна при настаняването и получаването на вечерята. Квитанциите и новата ми решителност гарантираха, че ще спя добре, а на сутринта разбрах, че няма да пътуваме сами до входа на демоничното царство. Две момчета се приближиха до нас веднага щом влязохме на паркинга на хотела, разменяйки си с Ейдриън потупвания по гърба.
– Айви, това е моят приятел Томас – каза Ейдриън, посочвайки твърдия на вид латиноамериканец с белег, извиващ се от врата до горната част на ръката му.
– Ола – казах аз, като ми се искаше да бях учила испански повече от две години в гимназията. Томас прие протегнатата ми ръка и я разтърси здраво.
– Hola, senorita.(Здравейте, госпожице.) – След това стоическите му черти се пропукаха и той се усмихна широко на Ейдриън. – La rubia es caliente! Hora de que empieces a salir de nuevo, mi amigo.(Блондинката е гореща! Време е да започнеш да се срещаш отново, приятелю.)
– Не е така – каза Ейдриън на английски, макар че аз бях превела достатъчно, за да разбера погрешното предположение. – Айви и аз не се срещаме. Ние сме… приятели.
Спрях се на паузата му. Не, не бяхме най-добри приятели, но трябваше ли той да дава да се разбере, че съм нежелана позната? Нещо безразсъдно се раздвижи в мен. Ейдриън може и да не ме искаше наоколо, но искаше някои неща от мен. Освен това можех да умра преди залез слънце, а не бях сигурна, че наистина съм живяла през последните двайсет години. Време е да променя това.
Подарих на Томас широка усмивка, докато обгръщах с ръце кръста на Ейдриън.
– Не му обръщай внимание, той отрича колко е луд по мен – казах гладко. – Трябваше да го видиш как търка задника ми онази вечер. Сякаш се опитваше да го излъска до блясък.
Ейдриън ме погледна невярващо. Томас се задави от смях, а момчето, с което все още не се бях запознала, издаде тих кикот.
– Изглежда, че имаш не само демони, Ейдриън – изрече той, а акцентът му звучеше средиземноморски.
Ръцете на Ейдриън се свиха на гърба ми, сякаш се затрудняваше да реши дали да ме отблъсне, или да ме доближи. Погледът му също се беше променил. Недоверието се превърна в нещо по-тъмно и безкрайно примамливо в тези сребристи сапфирени дълбини.
– Нямаш представа с какво си играеш – каза той, като ръмжащите думи едва се чуваха.
– Ами ако искам да знам? – Отговорих и потреперих, когато хватката му върху мен започна да се затяга.
Бях започнала това като игра, но сега се чувствах много сериозно. Погледът му изгаряше в очите ми с нещо повече от похотта, с която го бях предизвикала да блъфира. Тайните, обещанията и лъжите сякаш се въртяха заедно, привличайки ме и едновременно с това предупреждавайки ме. Когато ме придърпа по-близо, тези предупреждения рухнаха под експлозията от усещания, когато се притисна към мен, а когато ръката му се уви в косата ми и дръпна главата ми назад със силна, притежателна хватка, не просто потреперих. Изтръпнах.
– Искате ли с приятелката ти да отложите пътуването ни за утре? – Попита развеселен глас.
Ейдриън ме пусна така внезапно, сякаш се беше опарил. Може би беше така. Цялото ми тяло беше трескаво и ако сърцето ми биеше още по-бързо, можеше да ме застраши коронарна криза.
– Тръгваме си сега – каза той с напрегнат глас. – Качи се в черния джип, Айви. Аз ще дойда.
Щях да споря, ако не чувствах, че имам нужда от момент, за да се успокоя. Тръгнах към черния, открит джип „Вранглер“, който имаше четири картечници отзад. Нямаше обаче седалки, а предните сигурно бяха за Томас и за нашия все още неназован спътник. Изглеждаше, че ние с Ейдриън ще стоим.
Ейдриън. Мисълта колко близо беше до това да ме целуне, накара онази трескавост да ме обхване отново. Защо все се отдръпваше в последния момент? Дали това беше тайната, която смяташе, че е твърде страшна, за да я разкрие? Той не беше демон или слуга и работеше с ангел, така че колко лошо можеше да бъде това?
Пристигането на Ейдриън с двамата мъже прекъсна размишленията ми. Той скочи в задната част на „Вранглер“-а, хващайки се за щангата, към която бяха прикрепени картечниците.
– Това е Коста – каза Ейдриън, посочвайки красивия млад мъж с вълнообразна черна коса и тъмнокафяви очи. – Качвай се, Айви.
Качих се отзад, като приех ръката на Ейдриън отгоре. Той задържа моята за секунда по-дълго, сякаш не искаше да ме пусне. Чувствах се по същия начин, макар че се хванах за металния парапет между седалките, когато Ейдриън го направи. На мен ли ми се стори, или нещо се случи, когато се докоснахме? Нещо повече от похот, макар че и това ми беше неприятно. Може би това беше свръхестествената връзка, за която Деметрий беше говорил? Ако е така, той е бил прав. Тя ставаше все по-силна.
– Здравей, Коста – казах аз, опитвайки се да пренасоча вниманието си. – Споменахте за демони, така че предполагам, че знаете какво ще правим?
Коста изхърка.
– Да, макар че ми се иска да не ти се налагаше. Никой не напуска тъмните царства по същия начин, по който е влязъл в тях.
Томас запали джипа, а за да остана изправена, почти пропуснах изражението на лицето на Ейдриън. От начина, по който се стегнаха чертите му, Коста не говореше за различни изходи. Ейдриън ми беше казал, че светът на демоните е ужасен, сякаш не можех да разбера това сама. От изражението му и от думите на Коста може би не се бях подготвила достатъчно. Поех си дълбоко дъх. Помисли за Жасмин – напомних си аз. Ако тя можеше да преживее да попадне в един капан, аз можех да преживея претърсването на колкото и много места да ми се наложи, за да я спася.
– Аз съм по-силна, отколкото изглеждам – казах аз.
Ръката на Ейдриън докосна гърба ми, а кратката ласка без думи обеща, че не правя това сама. После кимна на Коста, подкрепяйки твърдението ми. Държах се за това толкова здраво, колкото и за металната щанга, която ме пазеше да не бъда изхвърлена от колата от лудото шофиране на Томас. Жасмин се нуждаеше от мен, а Ейдриън вярваше в мен. Нямаше да подведа нито един от тях.
Не можех.
Назад към част 11 Напред към част 13
