***
Беше рано на следващата сутрин, когато полетът ѝ кацна на летище „Логан“.
Кейлин се опита да заспи в самолета, но седеше пред едно малко момче, което обичаше да рита облегалката на седалката ѝ на всеки две-три секунди. Между ритането по седалката и това, че той питаше майка си как се казва всяко нещо в самолета, Кейлин остана много будна през целия полет.
Сега тя беше изтощена от това, че не се е наспала добре, и освен всичко друго се притесняваше да види родителите си. Но въпреки безпокойството си от завръщането у дома, тя все още не можеше да спре да мисли за него.
Въпреки че бяха прекарали сравнително малко време заедно, Кейлин можеше да си представи всяка черта от лицето на Илайджа толкова ясно – особено онази малка, подла усмивка, която използваше, когато ѝ се караше.
Самолетът спря на изхода и пътниците започнаха бавно да се изнасят и да влизат в летището.
Усмихнатите лица на стюардесите бяха нежелана гледка за Кейлин. Когато се сбогуваха и благодариха на всички пътници за това, че са летели с тях, единственото, за което си мислеше, беше, че никой не бива да е щастлив точно сега.
Това не изглеждаше реално. Навън небето в Бостън беше тежко и метално сиво, което беше в унисон с това, което чувстваше Кейлин. Светът ѝ беше станал мъглив, а хората около нея изглеждаха неосъществени като тези в съня.
Когато стигна до портата, те бяха там: мама и татко, лицата им бяха напрегнати и тревожни, сякаш кожата им беше дръпната назад, което ги принуждаваше да правят леки гримаси.
Тя вървеше бавно към тях, като се опитваше да не се срине и да не се разплаче.
Трябва да бъдеш силна точно сега – каза си тя. Трябва да си спомниш защо си се върнала. Бъди силна за Илайджа, така както той беше за теб.
Щом стигна до родителите си, майката на Кейлин се хвърли около нея и я прегърна, сякаш току-що бе възкръснала.
– О, Боже мой – каза майка ѝ в ухото. – Изплаши ни до смърт, Кейлин. – И след това започна да ридае, да се тресе, докато държеше Каелин все по-силно и по-силно.
– Всичко е наред, мамо – каза Кейлин, чудейки се как нещата са се обърнали така, че тя по някакъв начин да утешава майка си.
Баща ѝ не беше толкова емоционален. Той прегърна силно Кейлин и след това я погледна в очите.
– Добре ли си? – Каза той. Устните му бяха стиснати, а очите му бяха по-сериозни, отколкото тя беше свикнала.
Тя кимна.
– Добре съм.
– Искаш ли да поговорим за това? – Каза той.
Тя поклати глава.
– Не сега. По-късно.
Той се намръщи, едва доловимо. Кейлин знаеше, че отговорът ѝ не му харесва. По-добре да свикна с това, помисли си тя.
Тримата вървяха заедно, баща ѝ носеше чантите на Кейлин, а майка ѝ ги водеше към паркинга, където чакаше колата.
Служителят им махна с ръка и те излязоха от кратковременния паркинг и се включиха на магистралата.
Очите на баща ѝ я погледнаха в огледалото за обратно виждане.
Кейлин обърна лице към прозореца, наблюдавайки магистралата – всички коли, които се отправяха към неизвестни дестинации. Чудеше се къде ли е Илайджа точно в този момент? Мислеше ли за нея?
– Няма нищо страшно, ако ти се наложи да си вземеш няколко дни почивка – каза майка ѝ след дълго мълчание. – Разбираме, че натискът на образованието в Бръшляновата лига вероятно е много по-стресиращ, отколкото си свикнала.
– Всеки може да се претовари – добави баща ѝ.
Кейлин трябваше да потисне усмивката си. Значи предполагаха, че се е изплашила заради натоварването в училище или нещо подобно. Не можеше да ги вини – в края на краищата тя не им беше казала нищо, така че те бяха принудени сами да измислят възможности.
– Прави сте, беше много напрегнато – каза тя. Да ги накара да почувстват, че им дава отговори, без всъщност да им казва нищо – това беше ключът в момента. Разбира се, не ѝ харесваше да вярват, че трудно се справя с академичното напрежение, но все пак беше по-добре, отколкото да им каже истината.
***
След като се прибраха у дома, родителите на Кейлин ѝ позволиха да остане сама в спалнята си и тя я използва, за да влезе в интернет и да направи проучване за нарушенията на предсрочното освобождаване в Масачузетс и за някои от възможните последствия.
Това не бяха добри новини. Напускането на щата беше автоматично нарушение и само това лесно можеше да накара комисията по предсрочно освобождаване да реши да го върне в затвора. Още по-лошото беше, че връщането в затвора ставаше почти автоматично, ако бяхте осъден за престъпление, докато сте в предсрочно освобождаване.
Повдигането на обвинения срещу Илайджа от страна на Джейсън почти сигурно означаваше, че той щеше да си отиде за дълго време. Тя дори не искаше да си помисли, че няма да има възможност да прекарва време с Илайджа в продължение на две, три години – а може би и повече.
Как можеше връзката ѝ с Илайджа да оцелее, ако той прекара години в затвора, след като едва ли са били заедно във външния свят за повече от няколко дни? Никога нямаше да се получи. Тя щеше да учи, да се дипломира, да се опитва да направи кариера, а той все още щеше да седи в килията.
Но по-лошото е, че Илайджа нямаше да получи шанса да бъде мъжът, който тя знаеше, че е способен да бъде.
След като прочете всичко това, тя не искаше да излиза от стаята си.
Нищо не ѝ се струваше ценно, освен да се опитва да се скрие от това, в което се беше превърнал животът ѝ. Не искаше да вижда семейството си, да говори с никого или да мисли за трудните решения, които трябваше да вземе.
Но тогава на вратата ѝ се почука.
– Отиди си, моля те – каза тя. – Аз спя.
– Мама иска да дойдеш да хапнеш – обади се от коридора по-малката ѝ сестра Дина.
– Не съм гладна.
– Тя направи яйца и препечен хляб.
– Не ме интересува.
– По-добре е да дойдеш – отвърна Дина, а в гласа ѝ вече се долавяше нотка на предупреждение.
Силин въздъхна дълбоко, стана от леглото си и отвори вратата. Дина стоеше там със самодоволна усмивка на лицето си. Беше облечена с пуловер, дънки, а светлокафявата ѝ коса беше прибрана плътно назад на конска опашка. Млада ученичка в гимназията, тя изглеждаше по-възрастна от годините си.
– Можеш ли просто да кажеш на мама, че не се чувствам добре и че изглеждам ужасно?
– Наистина изглеждаш ужасно – каза Дина.
Кейлин се усмихна и кимна на по-малката си сестра.
– Благодаря.
– Ти първа го каза. – Тя погледна Кейлин нагоре-надолу. – Знаеш ли, ти наистина изплаши мама и татко. Снощи ги чух да си говорят цяла нощ, а мама плачеше.
– Не съм се опитвала да ги стресна.
– Направи ли си изобщо труда да помислиш за някого, освен за себе си?
Кейлин я погледна. Това приличаше точно на Дина – да се опита да превърне тази ситуация в нещо, което да я издигне и да превърне Кейлин в лошата сестра. По някаква причина Дина сякаш винаги бе изпитвала неприязън към Кейлин за това, че е отличничка, винаги бе търсила начини да я срине и да я надмине.
Кейлин не изпитваше съревнование със сестра си, но по някакъв начин Дина трябваше да е получила всички гени на съревнованието, защото то сякаш никога не спираше от нейна страна.
– Ди – каза тя, нарочно използвайки детския прякор на Дина, за който знаеше, че я дразни – не съм се опитвала да огорчавам всички. Имам си собствени проблеми и собствен живот, а и така или иначе това не е твоя работа. Това е между мен и мама и татко.
Дина сгъна ръце.
– Първо, името ми е Дина, а не Ди. Второ, това е моя работа, защото мама каза, че е така.
– Как така?
– Ще разбереш, ако слезеш долу и поговориш с мама.
– Добре. Както и да е. – Кейлийн взе мобилния си телефон от леглото и последва сестра си долу в кухнята.
Родителите ѝ се бяха преоблекли с работните си дрехи – баща ѝ носеше каки и риза с копчета. Той беше управител на голям офис за недвижими имоти на около четиридесет и пет минути от дома.
Майка ѝ беше облечена в официален костюм. Прическата и гримът ѝ бяха направени и тя изглеждаше красива, но бръчките ѝ се виждаха. Тя беше директор „Връзки с обществеността“ на „Бристол Фармс“ – компания за храни и напитки, в която работеше повече от десет години. Беше започнала в производствения завод и си беше проправила път до много висок пост, с което изключително много се гордееше.
Тя слагаше бъркани яйца и препечен хляб в чиния за Кейлин и я поставяше на обичайното ѝ място на масата.
– Тя не искаше да слиза, но аз ѝ казах, че трябва да го направи – обяви Дина, докато сядаше и вземаше вилица.
Кейлин погледна сестра си, но не се притесни да отговори. Тя седна.
– Радваме се, че можеш да се присъединиш към нас – каза баща ѝ, като я погледна преценяващо. Изглеждаше, че ще каже още нещо, но после се отказа и просто захапа тоста си.
Майка ѝ дори не я погледна.
Всички започнаха да се хранят и всичко беше твърде тихо и неловко.
Накрая Дина въздъхна.
– Мога ли да ѝ кажа?
– Какво да ми кажеш? – Каза Кейлин. Тя почти не беше докоснала храната си – апетитът ѝ не съществуваше.
– Че сега аз отговарям за теб – каза Дина и се усмихна.
– За какво говори? – Попита Кейлин, като погледна родителите си с надеждата, че ще отхвърлят коментара на Дина. Но те не го направиха.
Вместо това майка ѝ вдигна една салфетка и си поигра с нея бездейно.
– Двамата с баща ти трябва да отидем на работа, така че очевидно не можем да бъдем тук за теб. Но сестра ти…
– Малката ми сестра – поправи я Кейлин.
– Аз ще стана на седемнайсет години – каза Дина.
– След осем месеца.
Майката на Кейлин накара и двете да замълчат с поглед.
– Сестра ти се съгласи да си вземе няколко дни отпуск от училище, за да може да бъде с теб.
– Защо? Нямам нужда тя да е с мен.
– Защото се държиш като луда – каза Дина.
– Нямам нужда от детегледачка. Аз съм добре.
Баща ѝ оправи десния маншет на ризата си, избърсвайки парченце мъх от материала.
– Просто искаме да сме сигурни.
Кейлин се опита да не обръща внимание на грейналото лице на сестра си, която поглъщаше всичко това като шоколадов сладолед.
– Всички ние просто се притесняваме за психическото ти здраве – каза Дина, като оправи изражението си, за да изглежда истински загрижена.
Кейлин отвори уста, за да се опита да вразуми майка си и баща си, но точно преди думите да излязат, телефонът ѝ започна да звъни. Тя погледна към идентификатора на обаждащия се и видя същия номер, от който Илайджа се беше обадил снощи.
– По дяволите – каза тя.
– Кейлин, моля те, говори! – Извика майка ѝ.
Тя се изправи набързо.
– Съжалявам, но просто трябва да взема това.
Когато напусна масата, Кейлин видя как родителите ѝ си разменят притеснени погледи.
Тя ги пренебрегна, като излезе от кухнята и отиде в коридора. След това отговори на мобилния си телефон.
Първо се появи автоматичният запис, който я попита дали ще приеме обаждането от окръжния затвор, на което тя отговори с „да“.