***
Около час по-късно пътуваха през Ню Йорк и наближаваха автогарата.
Никой от тях не беше говорил толкова много след спирката за почивка. Кейлин все още се съвземаше от преживяването, което беше преживяла, когато Илайджа ѝ беше задал онзи прост въпрос кога е яла за последен път, който беше предизвикал онези ужасни спомени и емоции.
Чудеше се колко ли време ще мине, преди да може да си спомни за вчерашната нощ с нещо по-малко от чист ужас. Може би това щеше да ѝ отнеме остатъка от живота.
Вместо да говори, Илайджа беше пуснал сателитното радио на някакво радиошоу. Името на предаването беше „Geeks and Gear“ или нещо подобно. Това бяха няколко момчета, които говореха за компютри и други технически неща. Беше изненадана, че Илайджа слуша такива неща – той изглеждаше по-скоро като човек, който слуша спортно радио или ядосан рап.
Независимо от това, гласовете в предаването и се сториха успокояващи и въпреки че не я интересуваше за какво говорят, беше някак приятно просто да седиш и да не се съсредоточаваш върху нищо.
Илайджа се задоволи да прави същото дълго време. Тя оценяваше, че той сякаш разбираше и уважаваше, когато тя беше твърде претоварена, за да общува много.
Но накрая той отново заговори.
– Навлизаме в Китайския квартал – каза той, като посочи улицата напред. Надписите по сградите вече бяха предимно на китайски език и, разбира се, много от хората също бяха от китайски произход.
– Там ли е гарата? – Попита тя.
Той кимна.
– Те имат най-добрите и най-евтини тарифи тук – каза и той.
– О. – Тя погледна през прозореца и наблюдаваше как се движат по улиците на града. Сега в нея започна да се прокрадва чувството за загуба. Осъзна, че Илайджа и този джип се бяха превърнали в сигурно убежище за нея през последните няколко часа. По някакъв начин беше започнала наистина да му се доверява.
Това нямаше смисъл.
Нищо вече нямаше смисъл.
Минутите минаваха твърде бързо за вкуса на Кейлин. Изведнъж и се прииска да задържи времето си с Илайджа, да го забави, да го направи някак си по-дълго. Но преди да се усети, той беше отбил на малък паркинг и беше спрял, а лицето му беше мрачно.
– Ето ни – каза той тихо.
Тя го погледна и се усмихна.
– Ето ни.
– Можем да поседим няколко минути, ако искаш. Автобусът няма да тръгне още малко.
– Не, не искам да те задържам – каза тя и се опита да се усмихне. – Ти вече си направил толкова много за мен, Илайджа. Оценявам го.
– Исках да го направя – каза той и очите му се втренчиха в нейните.
Тогава тя искаше да каже нещо. Искаше да каже, че трябва да поддържат връзка, да си разменят номера, каквото и да било. Но сякаш не успя да намери думите. Гърлото ѝ блокира.
– Още веднъж благодаря – успя да каже тя, след което отвори вратата и излезе, като се увери, че той не е видял влагата в очите ѝ.
Кейлин тръгна към вратата на гарата, с чанта и портмоне в ръка. Каза си да не поглежда назад и успя да се придържа към решението си.
Щом влезе вътре, тя отиде до прозореца и каза, че иска еднопосочен билет до Орландо, Флорида.
Билетът струваше малко над деветдесет долара с данъците. Това бяха около една трета от парите ѝ, които бяха изхарчени с един удар.
Касиерката посочи един автобус, който седеше отпред, паркиран на улицата, и ѝ каза, че може да се качи в него сега.
Силин отиде до автобуса отвън и показа билета си на шофьора, който стоеше до автобуса.
– Продължавайте – каза той, без да се усмихва. Очите му бяха скучни, мустаците му – сиви и повехнали.
Докато се качваше по стъпалата, за да се качи в автобуса, тя погледна бързо през рамо към паркинга и не видя джипа на Илайджа. Той беше изчезнал.
Автобусът беше по-малко от наполовина празен и Кейлин зае място близо до задната врата, седнала до прозореца. Тя пъхна пътната си чанта под седалката и сложи чантата в скута си. Седалките не бяха точно просторни и удобни, но поне щеше да е в безопасност през останалата част от пътуването.
Искаше да мисли за Флорида и да бъде щастлива. Сега свободата беше само на един скок разстояние. На едно много дълго пътуване с кола разстояние се намираше мястото, за което беше мечтала – място, където можеше да започне отначало. Щеше да има слънце, плажове и ново начало.
Но точно в тази секунда и се струваше, че това е празно обещание.
Мислеше само за Илайджа – за тъмните му очи, за лукавата му усмивка, за усещането на ръката му, която покриваше ръката ѝ, за начина, по който я беше нарекъл „бейби“ по онзи саркастичен начин, когато му беше направила забележка, че носи толкова много пари със себе си.
Тя не искаше Илайджа да си тръгне по този начин – не искаше да си тръгне без нито един телефонен номер или адрес. Имаше чувството, че за много кратко време някак си бяха създали връзка, а сега тази връзка никога нямаше да стане това, което трябваше да бъде.
А какво трябваше да бъде, Кейлин? Попита се тя. Наистина ли мислиш, че човек, който използва фалшиво име пред полицията, носи стотици и стотици долари в брой в задния си джоб и признава, че е избягал от нещо лошо – наистина ли мислиш, че имаш бъдеще с такъв човек?
Но въпреки цялата си логика, тя усещаше загубата му остро и болезнено.
В някои отношения загубата му толкова скоро беше по-лоша от това, което ѝ се беше случило снощи.
Сега това е просто глупаво, каза си тя.
Може би беше. Но така се чувстваше.
Няколко минути по-късно шофьорът се качи на автобуса и седна, като запали двигателя.
Тя чу как хидравликата изсвистя и двигателят тъпо изръмжа, когато се приготвиха за движение.
В последния момент шофьорът спря. Той отвори вратите на автобуса и извика на някого.
– Да, какво става? Имаш ли билет?
Чуха се стъпки и тогава Илайджа се качи в автобуса, оглеждайки се за нещо – някого. Погледът му се спря на нея.
– Кейлин – каза той гръмко, без капка притеснение.
Тя преглътна. Цялото ѝ тяло беше топло и странно изтръпнало. Може би беше сънувала. Може би щеше да припадне.
– Илайджа, какво правиш?
Той и направи знак, махайки и към себе си.
– Хайде – каза той. – Да се измъкнем оттук.
– Не мога, отивам във Флорида, помниш ли?
– Позволи ми да те заведа – каза той.
Тя се почувства така, сякаш я е връхлетял ураган. Силата на думите му почти превърна краката ѝ в желе. Флорида с Илайджа?
Умът ѝ се забърза.
Шофьорът се обърна към нея.
– Извинете, госпожо. Трябва да тръгваме, имам график, който трябва да спазвам.
– Знам, просто… – Тя се запъна в думите си. – Аз просто…
– Ако мъж, който изглежда по този начин, ме помоли да отида с него във Флорида, не бих губила и секунда – каза една по-възрастна чернокожа жена от другата страна на пътеката.
Кейлин се усмихна.
– Майната му – каза тя. Грабна пътната си чанта, преметна през рамо портмонето си и се изправи.
Илайджа вече се смееше, както и тя.
– Предполагам, че съм луда като теб – каза му тя, докато слизаха заедно от автобуса.
– Ето защо трябва да направим това пътуване заедно – каза той. – А сега да отидем да ти върнем парите за билета.
Кейлин последва Илайджа от автобуса към гарата. Автобусът бързо потегли и когато тя погледна към прозорците, забеляза, че всички хора сякаш се взираха в нея, докато си тръгваха.
Е, помисли си тя, кой би могъл да ги вини след тази сцена?
Колкото и да се смущаваше, тя се чувстваше щастлива. Беше облекчена, че Илайджа се е върнал за нея. Това означаваше, че и той го е почувствал – връзката между тях. Това означаваше нещо и за него.
Минута по-късно тя вече стоеше срещу касиерката на прозореца и плъзгаше билета си под преградата от плексиглас.
– Трябва да ми върнете парите – каза тя.
Илайджа стоеше точно зад нея и правеше нещо на телефона си. Може би пишеше SMS.
Касиерката погледна билета със съмнение, после вдигна поглед към нея.
– Възстановяване?
– Да. Купих този билет преди пет минути, но в крайна сметка не пътувах. Мога ли да си върна парите, моля?
Касиерката поклати глава.
– О, не. Прочетете дребния шрифт. Ние не възстановяваме суми.
– Но това беше само преди минута…
Касиерката поклати още по-яростно глава напред-назад.
– Не ме интересува дали е било преди десет секунди или преди десет дни – НЕ СЕ ВЪЗСТАНОВЯВА. Можете ли да четете? Прочетете този билет, ако не ми вярвате. – Тя плъзна билета обратно към мен.
Изведнъж Илайджа се притисна към нея, лицето му беше близо до стъклото.
– Просто ти харесва да си груба с хората ли? – Каза той, като повиши глас. – А?
– Илайджа – каза Кейлин, изненадана от гнева му. – Всичко е наред.
– Не, не е наред. Те се възползват от теб.
– Такива са правилата.
– Правилата са глупости. – Той посочи към касиерката. – Къде е мениджърът ти, а? Искам да говоря с някой, който има мозък в проклетата си глава.
– Илайджа. – Тя докосна ръката му и той се отдръпна.
– Майната му – каза той и удари по купчина брошури на близкия плот.
Те се разхвърчаха лудо и някои от тях паднаха на пода.
Илайджа излезе, без да поглежда назад.
Кейлин грабна чантата си и го последва колкото се може по-бързо.