***
Когато по-късно същия ден пресякоха Вашингтон, тя забеляза, че Илайджа започва да се изморява.
Трафикът по магистралата започна да се увеличава и бавното шофиране му дотегна. Беше неспокоен, движеше се на седалката, преместваше тежестта си, бъркаше в радиото.
Тя виждаше това по лицето му, ясно като бял ден. Беше изтощен.
Въпреки факта, че не бяха говорили много след спора, тя се притесняваше за него. Беше шофирал часове наред. Не бяха правили много почивки и това явно започваше да го изморява.
И въпреки че беше подремнала за кратко, тя също беше напълно изморена. Умът и тялото ѝ бяха натоварени до краен предел.
– Може би трябва да спрем скоро – каза Кейлин, когато движението се забави още повече. – Започва час пик, а трафикът само ще се влошава.
– Това не е много позитивно отношение.
– Ти шофираш от часове и часове. Поне ме остави да те сменя.
Той я погледна така, сякаш е луда.
– Няма да те оставя да караш. Видях какво направи с колата си, помниш ли?
– Нищо не съм направила. Тя просто се счупи.
– Разбира се, че е така.
Тя завъртя очи.
– Планираш ли да караш без да спреш до Флорида?
– Разбира се. – Той провери часа. – Остават само… колко… още четиринайсет или петнайсет часа. Мога да го направя, като стоя на главата си.
– На практика заспиваш зад волана, Илайджа.
– Просто трябва да спра за кафе. Добре съм.
Продължиха да пътуват още около час. Движението се забавяше до пълзене. Кейлин установи, че собствените ѝ очи се затварят, отварят и затварят и тя задрямва. Периодично се събуждаше, за да открие, че Илайджа се взира в безкрайната опашка от коли пред тях.
Няколко пъти отвори уста, за да каже нещо, а после се замисли.
Трафикът се разкъса, когато навлязоха по-дълбоко във Вирджиния. Илайджа спря на една бензиностанция, за да зареди гориво, и взе кафе и за двамата.
Когато си тръгваха, Кейлин се опита да му даде двайсет долара.
– Махни ги от мен – каза той, отказвайки да вземе парите ѝ.
– Добре, просто ще ги сложа в жабката.
– Аз имам много пари – каза ѝ той, – а съм сигурен, че ти нямаш. Трябва да ги запазиш за Флорида.
– Не мога да те оставя да продължаваш да плащаш за мен.
– Какво учиш? – Попита той, докато излизаха от бензиностанцията. Той ѝ подаде кафе и се протегна, като тениската му се вдигна и разкри плосък, извиващ се корем с шесторка.
Тя се опита да отклони погледа си, но не можеше да се сдържи да не се вгледа.
– Хей? – Попита той.
– А?
– Какво учиш в Кеймбридж? Щеше да станеш лекар ли или нещо подобно?
– Учех социология.
– За какво е добра тя? – Каза той.
– Какво имаш предвид?
– Като например, какво ще правиш за работа след колежа?
Тя сви рамене и отпи малка глътка от кафето си. Беше горещо и добро.
– Не знам. Предполага се, че ФБР обича да наема хора от тази област. Може би ще проследявам серийни убийци или нещо подобно. – Тя се усмихна, за да покаже, че се шегува.
– Е, когато някой ден си намериш работа във ФБР, ще можеш да ми се отблагодариш. Но засега просто мисли за това като за дългосрочен заем.
– Не мога…
– Хей – каза той тихо и сложи ръка на рамото ѝ. – Знам, че невинаги съм най-лесният човек, с когото да се разбираш. Просто ми позволи да платя за пътуването, добре?
Тя кимна бавно, наслаждавайки се на начина, по който ръката му се усещаше на рамото ѝ, доволна, че вече не се карат. Искаше ѝ се той да остане така още малко – и вероятно би се съгласила на всичко, за да го накара да го направи.
– Добре.
– Винаги можеш да си платиш напред – каза той. – Да помогнеш на някой друг, който има нужда от това.
Миг по-късно той отдръпна ръката си.
След като се върнаха в джипа, Илайджа се канеше да потегли от паркинга, когато мобилният му телефон започна да звъни. Той нетърпеливо го грабна от джоба на панталона си и се вгледа в него. На лицето му имаше израз на загриженост, а може би и на гняв.
– По дяволите – промълви той. Започна яростно да пише текстови съобщения.
– Всичко наред ли е? – Попита тя.
Той не отговори. Завърши писането и тогава телефонът му започна да звъни.
Изражението на Илайджа потъмня. Най-накрая, след като изчака няколко звънения, той отговори.
– Да. – Тонът на гласа му беше различен от този, който тя беше свикнала да чува от него – по-дълбок, по-агресивен. Той се вслуша в това, което казваше човекът от другата страна на телефона.
– Знаеш, че не мога да го направя – каза той. – Защото. – Пауза. – Защото съм приключил, ето защо. – Още една дълга пауза. Той гледаше надолу, очите му бяха отдалечени, докато слушаше каквото и да се говореше. Челюстта му се сви и мускулът потрепна, като пулс. – Слушай ме – каза той, гласът му беше напрегнат шепот. – Не, слушайте ме. Ако те видя отново, няма да е хубаво. Разбираш ли? Просто се върни при останалите момчета и им предай съобщението ми. Свърших. Престани да ми се обаждаш, престани да ми пишеш съобщения, не ме търси. Ако ме откриеш, мога да ти гарантирам, че ще съжаляваш, че си го направил. – И тогава той дръпна телефона от ухото си и натисна бутона за край.
Когато се върнаха на магистралата, Кейлин усети как напрежението се излъчва от Илайджа като топлина. Цялото му тяло излъчваше някаква тъмна, насилствена енергия – и все пак по някаква причина това не я плашеше.
Тя знаеше, че това, което той изпитва, изобщо не е свързано с нея. И все пак. Знаеше, че е по-добре да не го пита за какво е било това обаждане.
След като караха отново няколко минути, раменете му видимо се отпуснаха.
Той я погледна.
– Не исках да чуваш това – каза той.
– Всичко е наред, нямам нищо против – каза му тя.
Той се усмихна.
– Съмнявам се, че момчетата, около които си свикнала да се въртиш, водят такива разговори.
Тя си помисли за Джейсън и вътрешно се поколеба. Този разговор беше нищо в сравнение с това, с което трябваше да се справи от момчето, с което се мотаеше.
– Мисля, че имаш странна представа за хората, с които прекарвам време. Изглежда си мислиш, че всички, които ходят в някое училище, са просто охранени, богати и щастливи. Всъщност не е така.
– Не е така? – Усмихна се той.
– Много от тях са, сигурно – призна тя – но някои от тях са депресирани и нещастни. Някои от тях са злобни. Някои от тях са по-лоши от това.
– Предполагам, че в това има смисъл – каза Илайджа. – Но повярвай ми, ако вземеш най-отвратителните от твоята група и ги сложиш в моя край – те не издържат и двайсет и четири часа.
– Може би не. Но ти не си толкова лош, колкото изглежда, че си мислиш, Илайджа.
– Ти не ме познаваш.
– Започвам да те познавам.
Това го успокои. Изглеждаше, че се замисля за известно време.
– Казах ти, че и аз бягам от нещо – каза той.
Тя кимна.
– Този човек по телефона преди малко – от него ли бягаш?
– Отчасти. Да кажем, че попаднах в лоша компания. – Той се засмя, сякаш това го забавляваше.
– Какво е толкова смешно?
– Това са пълни глупости. Не съм попаднал сред тях. Аз израснах с тях. Те бяха най-добрите ми приятели. Единият от тях ми е по-малък брат.
Назад към част 7 Напред към част 9