***
Като се погледна в огледалото в банята, лицето ѝ беше твърде бледо и приличаше на уморен стар клоун с целия засъхнал грим и спиралата, която се беше стичала по бузите ѝ, когато беше плакала.
Изпита силна нужда да разкъса дрехите си. Смърдят, помисли си тя. Беше ги носила от ден и половина и беше отишла при Джейсън, облечена в тоалета. Беше достатъчно глупава, за да иска да се облече секси за него, без да си дава сметка какво може да означава това.
Никога не се беше замисляла, че това може да доведе дотам, докъдето доведе.
Кейлин свали горнището си, а след това излезе от полата си, когато парата започна да изпълва стаята. Топлината беше добра. Топлината беше пречистваща. Тя не носеше бикини, защото Джейсън ги беше скъсал по време на борбата.
Сега, гледайки собственото си голо тяло, беше принудена да види синините по горната част на ръката си от мястото, където я беше хванал, драскотината на корема, друга голяма пожълтяла синина на бедрото, раната на коляното.
Имаше и други синини и драскотини. Някои по-малки, други по-големи.
Той ме преби, осъзна тя. Преби ме и ме изнасили.
Мисълта се разнесе силно в главата ѝ – почти като вик. Кейлин усети как самоконтролът ѝ се изплъзва. Образите от снощи се връщаха сега, сякаш събличайки дрехите си, беше свалила и последните слоеве броня, които я бяха защитили от най-лошите спомени.
Видя лицето на Джейсън отблизо, който я зяпаше, докато я принуждаваше да легне на дивана.
– Не се съпротивлявай – предупреди той с горещ глас в ухото ѝ.
Кейлин влезе във ваната и започна яростно да накисва кърпата със сапун, а след това да търка тялото си от главата до петите. Прекара много време по лицето си заради грима, но още повече време прекара по гърдите и между краката си.
Стори ѝ се, че ридае, едва когато излезе от мъглата на спомена и се чу, сякаш отдалеч.
Плача, помисли си тя и спря мигновено.
Спомените избледняха, като сигнал, който заглъхва. По някакъв начин тя го изтласка обратно.
Изтласка всичко отново надолу.
Водата беше започнала да се охлажда, тъй като тя стоеше под душа и търкаше от доста време. Дори не беше сигурна колко време е била там, но сигурно е било достатъчно дълго, за да притесни Илайджа.
На вратата на банята се почука и след това гласът му, заговори, приглушен.
– …добре ли е там…?
Тя се обърна от разхлаждащата водна струя от душ-главата.
– Добре съм, ще изляза след секунда!
– …да се уверя…
Тя не чу останалата част от думите му.
Усмихвайки се леко на загрижеността му, Кейлин изключи душа и застана, капейки във ваната. Най-лошото от тревогата и паниката беше отминало. Чувстваше се малко по-добре, след като беше почистила изцяло тялото си. Кожата ѝ беше зачервена и сурова, сякаш беше остъргала горния слой.
Тази идея ѝ хареса. Да се отърве от старата си кожа.
Едва когато обгърна торса си с кърпа и излезе от ваната, осъзна, че в бързината си е забравила да занесе малката пътна чанта с дрехите си в банята.
– Илайджа? – Извика тя. Той не отговори. Телевизорът беше включен там и той беше увеличил звука достатъчно силно, за да не може да я чуе много лесно.
Майната му, помисли си тя. Просто ще избягам навън по хавлия, ще си взема чантата много бързо и ще се върна обратно.
Някак си идеята да избяга с кърпата си пред Илайджа не я плашеше така, както би трябвало. След случилото се с Джейсън тя би предположила, че самата идея да покаже миг кожа пред Илайджа щеше да я изплаши напълно. Но това не беше така.
На Илайджа можеше да се има доверие. По някакъв начин той беше безопасен. Разбира се, тя знаеше, че той не е наистина безопасен – всъщност усещаше, че в много отношения Илайджа е по-опасен от Джейсън – само не и за нея. Илайджа никога не би я наранил. Знаеше го по един дълбок начин, чувство, което дори не можеше да си обясни.
Затова отвори вратата на банята и изтича да вземе чантата си – и се сблъска директно с Илайджа, а кърпата ѝ започна да пада и тя я хвана, за да не разкрие всичко.
Илайджа я хвана, докато тя се препъваше напред, а силните му ръце обгърнаха кръста ѝ, докато тя държеше горната част на кърпата си.
– Ей, ей, спокойно – засмя се той. – Това не е Инди 500. Успокой се.
– Просто трябваше да си взема чантата – каза тя, а бузите ѝ пламнаха.
– Защо просто не отвори вратата и не ме помоли да ти я донеса?
– Ще ме пуснеш ли, за да мога да я взема вече? – Попита тя, разтревожена от близостта му и въпросите му.
Той обаче продължаваше да я гледа и не се отдалечаваше. Изражението на лицето му от добродушно и забавно се бе превърнало в тревожно.
– Какво, по дяволите… – Каза той, като погледна надолу към краката ѝ, а след това към ръцете и раменете ѝ. – Ти си цялата в шибани синини и прочие.
– Не ме гледай така – каза тя. Гласът ѝ беше дрезгав и задушен. Тя се промъкна покрай него и бързо грабна чантата си.
– Кейлин… – Започна той.
– Престани да ме гледаш! – Каза тя и изтича в банята, затваряйки вратата.
Дишаше тежко. Защо не се беше сетила, че той може да види нея и синините и драскотините? Разбира се, че щеше да се зачуди какво ѝ се е случило.
Тя отвори чантата си и потърси най-неоткрояващото се облекло, което можеше да намери.
Разбира се, нямаше много за избор, защото беше бясна по времето, когато я беше опаковала.
Имаше предимно къси панталони, малко бикини и сутиени, тениски, един суитчър и един чифт дънки. Наистина не искаше да и се налага да носи дънки точно тогава, затова Кейлин облече чифт къси панталони, тениска, а след това и суитчъра отгоре. Повечето от синините и драскотините по тялото ѝ вече бяха прикрити.
След като още няколко секунди се опитваше да се успокои, Кейлин отново излезе от банята.
Илайджа седеше на ръба на едно от леглата и гледаше телевизия. Той я погледна.
– Добре ли си?
– Добре съм – каза тя, но всъщност изобщо не се чувстваше добре. Тя се качи на отсрещното легло и влезе под завивките. Беше ѝ прекалено горещо в суитчъра, но не ѝ беше удобно да го свали.
– Слушай, не си длъжна да ми казваш нищо, ако не искаш – каза той тихо.
– Наясно съм с това.
– Какъв е проблемът ти? – Каза той. – Защо се отнасяш към мен като към враг?
– Защото трябва да се занимаваш със собствените си работи.
Илайджа я погледна право в очите.
– Хей, аз не съм човека, който ти е направил тези синини. И ако някога срещна това момче, ще му откъсна шибаната глава.
Кейлин се вгледа в него, изпитвайки вълна от противоречиви емоции. Беше му ядосана, че прави предположения и говори толкова откровено за това, което ѝ се е случило.
Но също така му беше и благодарна. Той наистина се интересуваше достатъчно, за да се разгневи заради нея.
И тогава, без предупреждение, се появиха сълзите.
Щом се появиха, тя не можеше да ги спре, затова зарови лице в ръцете си и просто се остави да плаче. Беше напълно смутена, чувстваше се като пълен психопат.
Чудеше се дали Илайджа не започва да съжалява за решението си да пътува с нея след цялата истерия и драматизъм.
Той не беше казал нито дума. Вероятно просто седеше и се чудеше какво, по дяволите, е направил, за да заслужи това лудо момиче в живота си.
Но тогава изненадващо усети ръката му върху гърба си.
– Всичко е наред – каза той и тя усети как тежестта на тялото му потъва в матрака до нея. Ръката му бавно разтриваше гърба ѝ и тя се учуди, че докосването на Илайджа не беше заплашително.
Вместо това той я успокояваше. Топлината от ръката му, докато нежно разтриваше гърба ѝ, сякаш отпускаше всички мускули в раменете ѝ. Кейлин бавно вдигна лице от ръцете си.
Той седеше на ръба на леглото, точно до нея. Гледаше я с мекота и загриженост. Очите му, осъзна тя, бяха невероятно мили. Как така никога преди не беше забелязала това?
– Не искам да се чувстваш така, сякаш трябва да се грижиш за мен – каза му тя. – Ще се оправя.
– Знам това – каза той.
– Просто се нуждая от време, за да разбера какво, по дяволите, се е случило с мен.
– Ти не знаеш ли? – Каза Илайджа.
Тя въздъхна.
– Знам. Но… това е объркващо. Ти не си момиче, така че не можеш да разбереш какво имам предвид.
– Мислиш, че понеже не съм момиче, не мога да си представя, че съм объркан от живота си? – Засмя се той. – По дяволите, аз съм объркан всеки шибан ден, Кейлин.
– Това обаче е различно.
– Как така?
И тогава, по някаква причина, тя просто го изрича. Истината.
– Защото бях изнасилена от гаджето си, ясно?
Илайджа я гледаше така, сякаш го беше зашлевила. Той облиза устните си.
– Добре – каза той бавно. – Коя част от това е объркваща?
Тя прокара ръце през все още мократа си, заплетена коса.
– Всичко това. Джейсън – това е името му… той беше толкова мил с мен през цялото време до снощи. – Тя помисли за всичко и поклати глава, все още напълно зашеметена от това колко бързо се беше променило всичко. – Аз бях първокурсничка, а Джейсън е младши. Той се приближи до мен в кафенето на втория учебен ден и беше просто… мил. Пълен джентълмен. Беше мил, забавен и напълно зрял, а аз някак си се възхищавах на него.
Назад към част 9 Напред към част 11