***
Домът на Истън се оказа разкошна градска къща, разположена в Мъри Хил, много луксозен, романтичен квартал в Ийст Сайд.
Когато Истън я пусна вътре, тя беше поразена от великолепното фоайе и отворената концепция на целия дом, който беше пълен с тъмно дърво и компенсиран от невероятната светлина, която влизаше през щедрите, големи прозорци.
Цялото жилище беше произведение на изкуството, изискано и модерно, с високи тавани, най-елегантни арматури от гранит и мрамор, богато украсени шкафове и прекрасни произведения на изкуството, окачени по стените.
Всичко в него беше такова, каквото би очаквала от мъж като Истън Ратър.
Истън не ѝ направи голяма обиколка или нещо подобно. Той просто я въведе вътре и направи жест, сякаш искаше да каже: това е моето място.
– Чувствай се свободна да се разхождаш – каза и той.
– Това е странно – каза му Кенеди. – Не съм сигурна какво да правя.
Той я погледна продължително.
– Какво би направила обикновено?
Тя прокара ръка през косата си и се засмя нервно.
– Обикновено се прибирам вкъщи и ям нещо бързо и лесно за приготвяне. След това се преобличам от работните си дрехи в нещо удобно или си взимам вана или хубав горещ душ. След това се завивам и гледам телевизия или чета книга.
– Знаеш ли какво е, най-странното нещо в това, което току-що ми каза? – Попита я Истън.
– Какво?
– Случи се така, че имам всички тези неща тук, в тази къща. – Той вдигна четири пръста и ги преброи. – Имам и храна, и душ, и телевизия, и дори книги.
Кенеди отново се засмя.
– Знам, но това е твоят дом. Не мога просто да се мотая и да правя каквото си искам. Аз съм гост.
– Ти си ми гост и като твой домакин ти казвам да правиш всичко, което обикновено правиш в собствения си апартамент. Не искам да се чувстваш възпрепятствана.
Кенеди въздъхна.
– Освен това нямам нито една смяна на дрехите си, нито нищо от собствените си вещи тук.
Истън сложи ръка на рамото ѝ.
– Кенеди, трябва да ти кажа, че в Манхатън няма точно недостиг на универсални магазини.
– Нещата с брат ти и Джими ДеЛука може да отнемат много време, Истън. Колко време искаш да живея тук?
Той се вгледа в очите ѝ.
– Може би по-дълго, отколкото си мислиш – отвърна той тихо.
Тя преглътна тежко, ужасена, че Истън ще се засмее и ще каже, че се шегува, и още по-изплашена, че не се шегува. Защото, разбира се, искаше той да се чувства така, но не можеше да повярва, че наистина е така.
И някак си мисълта, че има вероятност Истън да поиска да остане в дома му за по-дълъг период от време, беше почти твърде болезнена, за да я понесе. Това ѝ даваше надежда за нещо повече, за нещо дълготрайно с Истън, а Кенеди знаеше, че подобна мечта може да завърши само с разбито сърце за нея.
Но все пак той беше казал думите.
Може би по-дълго, отколкото си мислиш.
Той се отдалечи от нея и започна да води разговор, сякаш току-що не беше хвърлил върху нея голяма бомба от реплики.
– Каква храна обичаш? – Каза той, отвори големия хладилник от неръждаема стомана в кухнята и погледна в него.
– Не съм придирчива – каза му Кенеди.
– Да видим… имаме пилешко, риба, пържола.
– Всичко е добре. Аз ще си взема каквото обикновено ядеш.
Истън я погледна.
– Обикновено бих изял само купа зърнени храни.
– Зърнени храни? Звучи идеално – отвърна тя, без да пропуска нито един момент.
Той се засмя невярващо.
– Надявам се, че разбираш, че се шегувам.
– Ами зависи какви видове зърнени закуски предлагаш – каза му тя. – Вероятно всички са съобразени със здравето, така че се съмнявам, че имаш някоя наистина забавна зърнена закуска.
– Ей, това ме възмущава – каза Истън, като се обърна към нея с ръце на хълбоците. – Опитваш се да ме обрисуваш като някакъв юпи пич със скучни зърнени храни. Това е обидно.
– Докажи, че греша. Кажи ми, че това не е нещо като мюсли, пшеничен зародиш или някакъв вид люспи от ленени трици.
Истън отиде и отвори голяма врата към килера.
– Имам овесени ядки, стафиди и корнфлейкс.
– Да, това са скучни неща.
– Добре. Хайде тогава. – Той тръгна право към нея, хвана я за ръка и започна да я влачи към входната врата.
– Какво правиш? – Изпищя тя, докато той продължаваше да я дърпа след себе си.
– Отиваме до магазина на ъгъла – каза ѝ той. – Дори ще те оставя сама да си избереш зърнени храни.
Кенеди се разсмя, а Истън продължаваше да я дърпа към вратата, докато тя се опитваше да го отблъсне. Ръцете му бяха силни и тя хареса начина, по който се чувстваше, когато я хващаше за ръцете. Нарочно се бореше по-силно, отколкото наистина трябваше, дори падна на пода, за да му попречи да я издърпа навън.
Истън се качи върху нея, притискайки я с тежестта си, докато се спускаше към пода.
Назад към част 11 Напред към част 13