РАЙДЪР
– Мисля, че ти си го убила, Виола – изсъска Ръсел. – Минаха векове.
– Той не е мъртъв – изпъшка тя.
– Кожата му е студена – промълви Ръсел, а пръстите му се притиснаха към врата ми, докато сетивата ми бавно се изостряха.
– Той е базилиск, идиот, кожата му винаги е студена – каза Брайс отдясно на мен и усетих как болката от него избликва. Беше дълбока, пулсираща агония, която се забиваше дълбоко и аз я разпознах инстинктивно. Отрова.
Една ръка ме удари по бузата със силата на камион и главата ми се завъртя, докато усещах вкуса на кръвта в устата си, а болката галеше гърдите ми. Лош шибан ход.
Магическите ми резерви започнаха да се хранят от болката, но ръцете ми бяха заключени зад мен в твърда ледена топка, така че не можех да използвам малкото, с което разполагах, за да се освободя.
Отворих очи и открих, че Брайс е там и разтърсва ръката си от удара, а на лицето му се появи самодоволна усмивка, докато гледаше към останалите за одобрение.
– Току-що зашлеви шамар на Лунния крал – изръмжа Виола, а Ръсел се засмя нервно, но щом погледът му попадна върху мен, той изпищя и отскочи метър назад.
– Събудил се е – прошепна сценично, сякаш нямаше да го чуя.
Предположих, че дупките, където някога са били ушите му, му позволяват все още да чува добре, но се зачудих колко добре ще може да чува, когато главата му бъде отрязана и заровена на петдесет метра под земята.
Огледах обстановката и се озовах в някаква прашна стара каменна сграда, в която нямаше нищо друго освен дървения стол, на който седях. Подът беше покрит с пласт пясък, а квадратната дупка в едната стена, където беше прозорецът, позволяваше на следобедната слънчева светлина да нахлува в пространството и да оцветява всичко в златисто. Но цялото това място щеше да бъде червено, когато приключа с него.
Дръпнах се срещу белезниците си и Ръсел вдигна ръка, за да задържи леда на място, а аз му хвърлих смъртоносен поглед и той се разтрепери като лист. Виола притисна ръка към ръката му, предлагайки му повече магия за тази работа, и ледът стана по-студен и по-твърд към ръцете ми, като ме задържаше. Не можех да се преместя с така държани ръце, щях да ги откъсна изцяло.
Майната му.
Брайс се усмихна, когато не се освободих, пристъпвайки по-близо до мен, а очите ми се насочиха към черно-синьото петно над дясното му рамо, където го беше ухапало призрачното куче. Усмивка се отскубна от устните ми, когато разбрах, че кучето го е отровило. И очевидно това не беше рана, която можеше лесно да се излекува.
– Това е краят на твоето царуване, Райдър – обяви Брайс, вдигнал брадичка, сякаш беше някакъв всемогъщ задник. Изглеждаше някак потен и очите му бяха леко кръвясали. Каквото и да имаше в отровата на призрачния пес, то не беше хубаво, но и не действаше достатъчно бързо за моя вкус.
– Ще видим за това – казах мрачно, докато Брайс изковаваше ледено острие в ръката си. Той не бързаше да се приближава към мен, сякаш беше голям, лош човек, а аз просто чаках с отегчено изражение, докато той се опитваше да ме сплаши. Болката беше моето оръжие, но той сякаш беше забравил това, когато притисна острия връх на острието към гърлото ми и натисна, докато не пусна кръв.
Той намокри устни при тази гледка, кътниците му се удължиха, а очите му се присвиха от някакво порочно желание.
– Ти си предател, Райдър – изръмжа той. – Сприятелил си се с Данте Оскура. Сключил си шибана мирна сделка, без дори да попиташ останалите какво мислим за това. – Той се изплю на пода при името ми, а аз продължих да го гледам без реакция. – Нямаш ли какво да кажеш в своя защита?
– Нямам. Мисля, че единственото нещо, което постигаш с това малко пътуване към властта, Брус, е да убедиш приятелите си, че имаш малък член – казах спокойно и той заби острието на леда в рамото ми.
Засмях се през болката, която проникна дълбоко в тялото ми и ми даде сила.
Виола се ухили, а Брайс я стрелна с поглед през рамо.
– Замълчи – изръмжа той. – Това не е вярно.
– Защо тогава винаги се къпеш в общежитието след уроците по борба с елементите? – Замислих се и той заби леденото острие в корема ми, като ме накара да се изкашлям тежко, докато кръвта се изливаше в някакво жизнено пространство в мен.
Той прободе отново, уцелвайки белия дроб, и кръвта се надигна в устата ми, а вкусът на смъртта ме заобиколи. Така ли наистина умира Лунният крал? От ръцете на някакъв плъх и неговите приятели мишки? Със сигурност бях заслужил по-добра смърт от тази от звездите.
Помислих си за Елис с онази болка в гърдите, която караше магическите ми резерви да набъбват. Да не я видя никога повече беше много по-страшно мъчение от това да бъда прободен от това копеле. Ако трябваше да умра, не можех ли поне да я погледна, докато го правя? Да погледна в дълбините на очите на моя сладък спасител, когато ме хвърляха в проклятие заради адския живот, който бях водил?
– Аз нямам малък член, ти, парче говно. – Започна да удря с ножа отново и отново Брайс, за да докаже, че е така. А аз кашлях смях, който звучеше все по-задушаващо, докато той удряше орган след орган.
– Спри или ще умре, преди да сме се забавлявали! – Оплака се Виола.
Брайс се отдръпна и аз примигнах през мъглата от мрак около очите си, магическите ми резерви бяха почти пълни. Борех се да се освободя, ледът се пропукваше, докато принуждавах земната си магия да се бори със замръзналия блок, сковаващ ръцете ми.
Кръвта капеше от устата ми върху гърдите, а гласовете им достигаха до мен през мъглата в главата ми.
– …трябва да го довършим сега, преди да се е измъкнал. Не мога да го задържа вечно – изсъска Ръсел.
– Ти можеш, използвай силата ни и го задръж на място – заповяда Брайс.
– Искам да си поиграя с него следващия път – настоя Виола и усетих топлите ѝ пръсти да се допират до бузата ми.
Лечебна магия премина през тялото ми и раните ми започнаха да зарастват, макар и не напълно, тъй като тя отново се отдръпна. Тя хвана брадичката ми и дръпна главата ми нагоре, за да ме накара да я погледна. Явно беше на гребена на властта, сините ѝ очи бръмчаха от възбуда, докато ме държеше на милостта си.
Тя прокара върховете на пръстите си до гърлото ми и блокира притока на въздух със силата си, а усмивка се откърти на устните ѝ, докато държеше очите си върху моите. Гледах я безразлично, без да показвам неудобството си, докато дробовете ми се свиваха от нуждата за въздух.
Ледът започна да се пропуква около пръстите ми, но шибаното безухо чудо се справи с Брайс, за да го запечата отново, като водната им магия се съчетаваше, за да образува мощно запечатване.
– Дай ми ножа, Ръсел – поиска Виола. – Искам да му отрежа езика, когато стане син.
– Ти си психопат – засмя се Брайс, когато Ръсел пристъпи напред и ѝ подаде ледено острие. Тя ми се усмихна, като притисна върха му към ъгъла на устата ми.
– Усмихни се, сладурче. – Тя прокара линия по бузата ми от едната страна, след което го направи и от другата, като усмивката на клоуна се изписа с кръв по лицето ми. Все пак бях преживял много по-лоши неща от това жалко извинение за мъчение. Бях прекарал месеци в ръцете на Мариела, която използваше острие от слънчева стомана, за да бележи тялото ми постоянно.
Това беше детска игра – шепа слаби феи, които се стремяха към власт и не познаваха тънкостите на причиняването на истинска болка.
Когато белите ми дробове щяха да се пръснат, тя ми върна въздуха и аз изгълтах кислорода, от който отчаяно се нуждаех.
– Две минус за мъчението – изплюх се аз. – Слабо усилие.
Очите ѝ пламнаха от ярост и тя заби пръсти в устата ми, за да се опита да хване езика ми. Шибана идиотка. Захапах силно, зъбите ми се изостриха в точката на съприкосновение и отприщих вълна от отрова във вените ѝ. Тя изкрещя, опитвайки се да изтръгне пръстите си от хватката ми, но аз захапах по-силно и тя започна да ме боде, за да се опита да ме накара да я пусна. Но аз хапех през плът и кости, докато не ги изтръгнах от ръката ѝ и не ги изплюх обратно към нея. Тя се отдръпна със стенание, докато бързаше да заздрави раните, а Ръсел скочи напред, за да ѝ помогне. Не можеше обаче да си отгледа отново пръсти. Те бяха едно от трите З-та. Главата, сърцето и ръцете не можеха да се възстановят, тъй като те бяха източникът на нашата магия. Колко жалко.
Засмях се, като изплюх кръвта от устата си и болката, която опустошаваше тялото ми.
– Жалко – подиграх ѝ се аз.
– Ще умра, о, мои звезди, ще умра! – Изрева тя.
– Успокой се. Мисля, че той отряза пръстите ти и попречи на отровата да навлезе в организма ти – успокоително каза Ръсел.
– О, страхотно! – Изпищя тя. – Но какво става с шибаните ми пръсти, Ръсел?!
– Може би можем да ги свържем отново – предложи Брайс слабо и Виола започна да му крещи, че никога повече няма да може да владее магия с тях.
Борех се с белезниците си, усещайки как ледът отново се пропуква и докато всички бяха разсеяни, имах реален шанс да се освободя. При задълбочаването на пукнатината се чу трошлив звук и главата на Брайс се завъртя, за да ме погледне.
Сърдечният ми ритъм се ускори, докато се надпреварвах да се освободя, преди той да е успял да действа. Но вече беше твърде късно. Брайс се изстреля напред с ръмжене, оголил кътници, които заби във врата ми и ме изпи. Проклех, докато той изсмукваше магията ми, поемайки глътка след глътка, изтръгвайки от мен натрупаната сила. Той ме излекува от пораженията, които Виола ми беше нанесла, докато аз се опитвах да се насладя на болката, идваща от ухапванията по рамото му, но това не беше достатъчно.
Надеждата ми започна да избледнява, когато той открадна единствения ми шанс за свобода, преди да се отдръпне и да ми се усмихне триумфално, а от ъгълчето на устните му се разля линия кръв. Той я избърса с пръст и я изсмука, стенейки похотливо.
– Сега вече знам защо тази твоя курва е толкова обсебена от теб – каза той с въздишка. – Никога не ми се е струвало логично поради това, че нямаш никаква индивидуалност, шефе. Но пък имаш вкус на дъга.
– Обидите ти са толкова ефективни, колкото и малкият ти член, Брус – казах леко.
– Аз нямам малък член и не се казвам Брус! – Изръмжа той, а ушите му се зачервиха. Той разтриваше прокапалото петно на рамото си, където го беше ухапало призрачното куче, а под дланта му проблясваше зелена лечебна светлина.
– Шибано чудовище. Как лекуваш отровата от тези твари? – Поиска той от мен, а аз се намръщих замислено, преструвайки се на запознат. Можех просто да му дам противоотровата си и да му спася задника, но щях да умра, преди да я дам на този мръсник.
– Не можеш – отвърнах с усмивка. – Ще изгниеш първо рамото ти, после ръката ти ще падне. – Можеше да е глупост, можеше да е истина. Кръвта, която се стичаше от лицето му, така или иначе си заслужаваше.
– Трябва да има начин да го излекувам – настоя той, а в гласа му се долавяше нотка на страх.
– Не – казах просто.
– Той лъже, Брайс – каза Виола, докато се придвижваше до него, пръстите ѝ вече бяха заздравели до кокалчета, а в очите ѝ се четеше пълна, жестока ярост.
– Аз ли? – Попитах сухо.
– Замълчи. Омръзна ми от отношението ти – изръмжа Виола и погледна към Брайс. – Да го довършим, той така или иначе само се наслаждава на мъченията.
Брайс се замисли, после кимна и пристъпи напред.
– Предателите се режат на десет парчета, нали така, шефе? – Усмихна се той.
– Ще започна с пръстите – каза с горчивина Виола.
– След това ще взема пениса му. – Усмихна се Брайс.
– Заповядай, но те предупреждавам, че това само ще ти напомни за собствените ти недостатъци на пенис – казах сухо.
– Замълчи! – Изкрещя Брайс.
– Или това е истинската цел, Брайс? Начинът, по който винаги си жадувал за члена ми като гладна за власт курва, която иска да си пробие път към върха?
Брайс се изчерви в цвекло, но не можа да го отрече достатъчно бързо. Предполагах, че е предположил, че не знам за малкото му увлечение по мен, но начинът, по който се задъхваше като разгонена кучка около мен, отдавна ме беше подсетил. Жалко за него, че никога не ме бяха привличали малки кучки с фетиш към почитане на герои, нали?
– Замълчи – изсъска Брайс.
– Това ли се случи наистина между теб и Дийпър? – Добавих с любопитство. – Двамата започнахте да се закачате, но след това той забеляза микропениса ти и ти каза, че иска да сте само приятели?
– Ти ми каза, че просто обичаш да прегризваш бедрената артерия – каза Ръсел, свеждайки подозрително очи към Брайс. – Знаех си, че си се канел за члена на Дийпър!
– Не, не бях! – Изпищя Брайс. – Не мога да си помогна, ако най-добрият приток на кръв е в слабините. Не ме интересуваше шибаният му член.
Започнах да се смея, а Брайс изглеждаше готов да ми пререже гърлото за това, очите му пламтяха от ярост.
Една сянка заличи за половин секунда светлината, струяща през прозореца, и тримата ми безполезни похитители се обърнаха да погледнат през него.
– Какво беше това? – Изсъска Ръсел и трябваше да призная, че самият аз бях адски любопитен.
– Нищо – промълви Брайс. – Просто облак, който закрива слънцето. Хайде.
– Дай ми още едно острие, Ръсел – поиска Виола, но Ръсел се премести към прозореца, взирайки се навън и се местеше от крак на крак.
– Там има нещо – промърмори той и в небето далеч над него се чу гръмотевица, сякаш за да прекъсне тези думи.
Слънчевата светлина се разтвори, сякаш се спускаше нощ, и дъждът започна да се сипе по ламаринения покрив, а звукът, подобен на куршуми, които се отбиват от метала, ме заобиколи. Умът ми се насочи към един човек, способен на такива неща, но ако той беше тук, какво означаваше това изобщо? Че е дошъл да си дръпне стол и да наблюдава смъртта ми?
Статичното електричество накара косъмчетата по ръцете ми да настръхнат, а от устните на Ръсел се разнесе мърморене на страх. Той започна да се отдръпва от прозореца, клатейки глава в знак на несъгласие с това, което беше видял там.
– Трябва да вървим. Убий го и бягай – поиска Ръсел и се втурна към вратата.
Брайс и Виола си поделиха погледи, но вратата бе изтръгната от пантите си от експлозия на електричество, която изпрати Ръсел да лети през стаята, преди да успеят да измислят следващия си ход. Той се блъсна в стената до мен, костите му се счупиха от удара и той падна на пода в смачкана купчина. Магическите ми запаси набъбнаха, докато той стенеше в пълна агония, и аз изпих всичко, преди да изпусне дрънчащ дъх и да умре.
Ебати да.
Магията му отслабна за миг, а аз разпръснах леда, който държеше ръцете ми, и два огромни лозови камшика го разбиха. Брайс тичаше със скоростта на своя вампирски орден, избягвайки първия ми камшик, докато вторият захапа Виола за гърлото. Изправих се от мястото си с ръмжене, вдигнах я над главата си на лозата и наблюдавах как краката ѝ започнаха да ритат, попивайки болката ѝ, за да подхранвам магията си още повече.
Тя вдигна ръце, прекъсвайки кислорода ми, и държеше ръка на гърдите си, за да напълни дробовете си с въздух и да се поддържа жива. Засмях се маниакално, размахвах лианата настрани и откъснах главата от раменете ѝ. Ужасеното ѝ изражение се запечата завинаги в чертите ѝ, докато кръвта се изливаше върху мен.
Огромният рев на Дракона накара стените да се разтресат и аз отделих миг, за да се излекувам напълно, докато се насочвах към вратата, през която беше избягал Брайс.
Излязох навън, а дъждът ме блъскаше, когато се озовах в основата на огромна пясъчна кариера. Над главата ми се издигаше тъмносиният корем на Данте, а опашката му се развяваше зад него и рисуваше електрическа линия в небето. Той летеше след едно петно в далечината, което се разкъсваше по огромната пясъчна долина в опит да избяга. Брус.
От небето избухнаха мълнии, които превърнаха пясъка в кристализирани стъклени стълбове, докато се удряха в земята, и докато той изстрелваше огромен полукръг от електричество пред Брайс, разбрах, че е заловил задника. И независимо дали беше мой враг, или не, нямаше да пропусна възможността да накарам Брайс да си плати за стореното.
Използвах земната си магия, за да овладея земята под себе си, издигнах се на стена от пръст и я раздвижих като вълна, насочваща се към брега, докато яздех към жертвата си. Брайс беше заловен в стъклото, хвърляйки се срещу него, докато аз блокирах единствения изход със земята под краката си, след което го загледах в нашия капан. Той ме гледаше уплашено, а юмруците му бяха окървавени от ударите по стъклото и истински ужас изпълваше очите му.
Данте се приземи до мен с трясък, който разтърси земята под краката ми, и изръмжа към Брайс с цялата сила на дробовете си. Погледнах към Инферно до мен, докато вятърът се раздираше около нас и дъждът биеше по окървавената ми плът, а сърцето ми туптеше от някаква странна, силна връзка с него.
Застанах на стълба от земя, която се появи по мое желание, спуснах се в ямата и със спокойно и отмерено темпо тръгнах към Брайс, като се усмихнах. Той се сви назад към стената от блестящо стъкло, а в очите му пламна ужас. После падна на колене пред мен, наведе глава и се разплака като дете.
– Моля те, не ме убивай! – Проплака той, докато аз хвърлях лиани от земята. Те се захванаха за краката, ръцете и шията му, след което го придърпаха здраво, така че той беше принуден да легне по гръб на пясъка, разстлан като храна за лешоядите.
– Моля те! – Изкрещя той, докато принуждавах лианите да се стягат, дърпайки и дърпайки, докато се хранех с болката му и издърпвах крайниците му в противоположни посоки. Усетих вкуса на дъжда по устните си и смъртта във въздуха. Отмъщението винаги е било сладко, но днес то беше по-сладко от всички бонбони на света.
– Аз съм Лунният крал! – Изревах срещу него, а той крещеше към звездите за помощ, но никоя сила на този свят не можеше да го спаси от мен.
Направих го бавно, оставих го да боли толкова силно, че магическите ми резерви отново набъбнаха до краен предел. И когато най-накрая се уморих от писъците му, които се впиваха в черепа ми, принудих лианите да го разкъсат на десет парчета, кръвта му да попие в пясъка, а коварният му език да замлъкне завинаги.
Сърцето ми биеше свирепа мелодия, която сякаш барабанеше в самата сърцевина на тялото ми. Обърнах се, за да открия, че Инферно го няма, и се зачудих дали изобщо ще признае, че някога е бил тук.
Благодарността ми към него надделя над голяма част от омразата, която изпитвах към него.
Той беше спасил живота ми. Беше до мен. Повече отколкото повечето хора някога са били за мен.
Излязох обратно от ямата, дъждът започна да стихва, а облаците над мен се разкъсваха. Но не слънцето се появи, а звездите.
Намръщих се на небето, където краищата на деня се срещаха с най-тъмната нощ точно в центъра на небето. Опитах се да примижа от илюзията, тъй като шокът ме прониза, но тя остана там и в центъра на всичко това блестяха две ярки и горящи съзвездия. Серпенте и Драко. Змията и драконът. Тези, които са свързани с моя орден и този на Инферно.
Потърсих Данте, тъй като биенето на сърцето в гърдите ми сякаш звучеше и извън мен. Светът се размиваше в краищата на нощта, слънчевата светлина се превръщаше в млечна мъгла отвъд кръга на мрака, в който бях хвърлен.
– Какво, по дяволите, се случва? – Въздъхнах, когато една фигура се приближи към мен през светещата мъгла.
Данте се появи по анцуг, устните му се разтвориха в страхопочитание, докато той обръщаше глава към небето, за да се наслади на красивата и откровено странна като срана гледка на нощното небе над него.
Биенето в ушите ми ставаше все по-силно и по-силно, после се превърна в неземен шепот. Звездите примигваха и искряха и аз знаех на някакво дълбоко, инстинктивно място в мен, че чувам именно тях.
– Противниците са родени и израснали – говореха те. – Вашето предизвикателство беше чуто. Връзката ви с кръвта и смъртта виси на косъм.
Дълбоко дръпване в гърдите ми ме привлече към Данте и се оказа, че вървя към него, исках да бъда по-близо. Исках да бъда с него.
Той стоеше пред мен като огледален образ, принц на мрака, роден да управлява противоположната страна на една и съща война. Когато очите му се втренчиха в моите, пронизващ звън разкъса черепа ми и аз паднах на колене, притиснал ръце към ушите си, докато силата му разкъсваше главата ми.
– Безброй души са били хвърлени в небето заради омразата, която живее между вас двамата – проклинаха ни звездите, а яростта им заради този факт караше всички части на тялото ми да ме болят. И това беше онзи вид болка, която не ми предлагаше никаква магия. Това беше мъчение в най-чистата му, най-изтънчена форма.
Бях наказан от сила, която владееше всяка клетка в тялото ми. Тя можеше да ме стрие на прах или да ме превърне в бог. Усещах източника на цялата си магия в тази сила, усещах дара на живота, който ми предлагаше, съдбата, която ми беше нарисувала. Тя се взираше в оголената ми душа, преценяваше я и я претегляше, отделяше доброто от лошото и броеше всяка частица, сякаш бяха монети, които съставляваха общата ми стойност.
– Дадени са много шансове да се сложи край на страданията в тази земя. Но вие и вашите бащи ги пренебрегнахте в полза на ослепителната си омраза. – Звездите съскаха и плющяха като буен огън под плътта ми. – Връзката ви подложи на изпитание и двамата се оказахте недостойни. Но сега вие стоите като съюзници на този хълм и ние не можем да пренебрегнем въпроса, който ни задавате.
– Какъв въпрос? – Изсумтя Данте и аз успях отново да вдигна очи, откривайки го точно пред себе си, на колене, с преклонен гръб, тъй като бе изправен пред същия гняв като мен.
– Искаш връзката да бъде променена – отговориха звездите, а гневът им сякаш малко поутихна, когато болката в тялото ми отслабна.
Знаех, че казаното от тях е вярно, но не бях сигурен как. Никога не бях искал нещата да се променят, никога не бях мислил, че искам това. Но сега коленичих пред мъжа, който ме беше спасил, който обичаше жената, която аз обичах, който ме отразяваше по толкова много начини, че изведнъж стана невъзможно да ги пренебрегна.
– И какъв е отговорът ви на този въпрос? – Изтръгнах аз, усещайки погледа на Данте върху себе си, докато гледах към небето.
Звездите мълчаха, а болката се стичаше от тялото ми като вода от разрушена язовирна стена. Главата ми се наклони надолу, за да погледна към Инферно, и почти спрях да дишам, когато открих, че между нас се носят две проблясващи светлини, като малки звезди бяха паднали отгоре. Те пулсираха и трептяха, едната беше най-наситено синя, а другата – огненочервена.
– Синьото е омраза, а червеното – любов. Изберете. Но ако не изберете едно и също, отговорът ще бъде омраза – прошепнаха звездите, след което силата им ме освободи от хватката им.
Изведнъж не можех да видя Данте, стена от светлина ни разделяше и аз се взирах в избора пред мен. Червено или синьо. Любов или омраза. Животът, какъвто е бил, или животът, какъвто може да бъде.
Гърлото ми се сви, сърцето ми се разтуптя по-силно, отколкото обикновено. Омразата беше пътят, по който винаги съм вървял. Беше утеха, единственото нещо, което познавах. Това беше онова, което винаги бях чувствал правилно с Инферно. Да го мразя, докато не намери смъртта си в ръцете ми. Но сега…
Нещата се бяха променили. Елис беше причината за това, но не само тя. Бях виждал частици от Инферно, бях започнал да го харесвам и уважавам по някакъв начин, макар че никога не бих признал това на никого. Но как можех да стоя тук и да избера да го обичам? Още вчера идеята за това щеше да ми се стори отвратителна. Но тази сутрин бяхме сложили ръцете си една в друга и се бяхме заклели в мир. Мир за нашите хора, за града, за Елис. Така че как бих могъл да откажа това предложение от звездите, когато то можеше да спаси цяла Алестрия?
А може би беше нещо повече от това. Може би исках омразата да свърши, да започна живот, в който всеки ден да не е воден от желанието ми да ловувам и убивам. Елис ми беше показала, че в света има нещо повече от това. Данте познаваше вкуса му. И може би това беше моят шанс също да отхапя от него.
Вдигнах ръка, звездната светлина ме обгради, приближи се, сякаш ме наблюдаваше. След това протегнах ръка към червената звезда и натиснах пръсти в дълбините ѝ, а топлината се разля по ръката ми. Стената от светлина, която ме отделяше от Данте, се стопи и ръката ми срещна неговата в червената звезда.
Дланите ни се вкопчиха една в друга и топлината избухна в плътта ми, преминавайки през тялото ми на великолепна вълна, която ме накара да затая дъх. Тя отключи нещо в сърцето ми, освобождавайки ме от мощна връзка, под чиято тежест бях стоял през целия си живот. После светлината започна да се отдалечава, звездите се разтвориха пред нас, облаците започнаха да се затварят и отново да скриват неестествената нощ.
Слънчевата светлина проби, разливайки се върху нас, и ние се изправихме, застанали с ръце един в друг, шокирани до шибания си дъх.
Гледах мъжа, когото вече не мразех, в същността ми вече не се разкъсваше от изгарящата нужда да го унищожа. Той беше свързан с мен по някакъв нов начин, който ми се струваше напълно чужд и все пак свирепо добър.
– Dalle stelle – каза Данте тежко, а ръцете ни се разтвориха.
След това се хвърли към мен, обгръщайки ме с ръце, и аз изтръпнах от изненада, преди и аз да до обвия с ръце и да го притисна здраво. Забелязах, че на ръката ми има белег като половин осмица, докато се заключваше около рамото на Инферно. Когато той се отдръпна, аз посочих една и на неговата, сгушена между извивката на показалеца и палеца му, точно както беше моята.
– Какво е това? – Промълвих.
– Знак от звездите. – Той му се полюбува на светлината и той заблестя с някаква дълбока, непозната магия. Загледах се в него, когато той отново ме погледна и по лицето му се разцепи усмивка, която веднага върнах. Той протегна ръка към мен, за да я стисна, и там, където ръцете ми се съединиха, знаците създадоха символ на безкрайността, който ни свързваше един с друг.
– Свята работа, братче. Мисля, че звездите току-що ни направиха най-добри приятели.
Назад към част 17 Напред към част 19