***
– Джими ДеЛука ли ръководи голямата игра?
Очите на Дийн се разшириха само при споменаването на името му.
– Не говори толкова силно – каза той и се обърна, за да види дали някой не е чул.
– И параноик – промълви Истън.
Кенеди прошепна.
– Бъди мил.
– И ти щеше да си параноик, ако Джими ДеЛука ти беше в задника като мен – каза Дийн. След това се засмя, високо, дрезгаво. – На една крачка съм от това да ме бутнат от скала. Буквално.
– Разкажи ми останалото – каза Истън нетърпеливо. – Хайде.
– Отивам на големия мач и седя с моите петдесет хиляди – каза Дийн. – Играех с едни истински големец. Няколко бяха други момчета от мафията, а после имаше един голям пластичен хирург, няколко успешни борсови посредници и дори един известен актьор. Играта беше забавна и започнах да се справям добре, мисля, че в пика си бях спечелил двайсет хиляди долара.
– Да, ама това не продължи дълго, нали? – Каза Истън.
– Не, не издържа. – Дийн се почеса по брадата на челюстта си. – При мен никога не е така. Аз съм шибан неудачник.
– Кажи ми за щетите – настоя Истън. – Трябва да чуя числото.
Устните на Дийн се отдръпнаха, сякаш само споменът за това предизвикваше ужас.
– Играх цяла нощ и продължавах да губя. Изпаднах в безсъзнание и помолих за маркер, за да мога да опитам да играя нататък и да го спечеля обратно. Самият Джими ДеЛука ми обясни, че залага парите си от мое име. Аз щях да дължа директно на него и той очакваше незабавно плащане на следващия ден, независимо от всичко.
– Колко още загуби, Дийн?
Дийн облиза устните си.
– Преминах през още четири входа, преди да приключа.
– По петдесет хиляди на парче?
– Да. Двеста хиляди. И не забравяй лихвата, която Джими прибави към главницата. Разбира се, не можех да му платя на следващия ден. Бях напълно разорен и затова известно време се опитвах да го избягвам, но това не се получи. Когато всичко приключи, той твърдеше, че му дължа над триста хиляди, а единственият начин да започна да ги изплащам е да му позволя да поеме бара ми.
Истън дори не реагира. Седеше неподвижно и наблюдаваше брат си.
– Ето защо Джими и момчетата му изнасяха неща от бара ти – каза той и погледна Кенеди. – Те ще го изпият докрай и ще те оставят с неплатените сметки.
– Да, тотално съм прецакан – засмя се безнадеждно Дийн. – Джими и екипът му дойдоха и просто превзеха бизнеса ми. Пият и ядат в бара ми и никога не плащат и стотинка. Поръчват си и си доставят неща, а екипът на Джими ги натоварва на един от камионите си и аз никога повече не ги виждам. Всичко е за моя сметка – така че сега дължа не само на Джими, но и на всички останали компании, от които те поръчват стоки и услуги чрез моята бизнес сметка. Докато всичко свърши, барът ми ще дължи още двеста-триста хиляди на всички места за хранене и напитки, които са изнудили.
– О, Боже мой – каза Кенеди, неспособна да замълчи, когато я порази мащабът на загубите на Дийн.
– Точно така – каза Дийн и срещна погледа ѝ. Изглеждаше призрачен. – Сега го разбираш, скъпа.
Истън вдигна парчето си тост, но после сякаш се замисли и върна тоста обратно в чинията, недояден.
– Колко според Джими си платил по първоначалния дълг към този момент?
– Той е свалил петдесет хиляди – каза Дийн. – Така че той твърди, че все още му дължа двеста и петдесет хиляди долара, въпреки всички пари, които са измъкнали от бизнеса ми. На Джими не му пука. Кой съм аз, че да кажа друго? Аз съм идиотът, който го пусна през вратата, и сега той просто ще ме изсмуче докрай и вероятно ще ме убие, когато всичко свърши. Един свободен край по-малко, с който да се занимава.
Кенеди се почувства замаяна от всичко, което току-що беше чула. Дийн беше задлъжнял със стотици хиляди долари към мафията, а също и към реномирани фирми. Щеше да му се наложи да обяви фалит, а след това щеше да намери начин да накара мафиотите да го оставят на мира, за да може отново да изгради живота си.
– Трябва да се погрижим за това веднага – каза Истън. – Ще трябва да поговоря с Джими ДеЛука и да видя какво мога да измисля с него.
– Не – каза Дийн, като се развълнува. – В никакъв случай, Истън. Не можеш да се забъркваш с този човек. Той е убиец.
– Аз знам кой, по дяволите, е той – каза Истън, а гласът му бе грапав от гняв. – Не искам да се занимавам с него, но ти не ми даде друг избор.
– Просто ме остави да го изплатя – помоли Дийн.
– Кажи му, че искам да си уговорим среща, Дийн. Не те моля, а ти давам заповед. – Истън се изправи. – Хайде, Кенеди. Тръгваме.
– Истън – каза Дийн. – Моля те, недей да правиш това.
Кенеди се изправи.
– Сигурен ли си…
– Да вървим – заповяда ѝ Истън. Той се обърна към брат си. – Искам да чуя нещо от теб днес – каза той. – Днес, Дийн… чуваш ли ме?
Дийн кимна мрачно.
– Добре.
– След като не можеш да се справиш с делата си, предполагам, че ще те спася за пореден път – измърмори Истън, а после тръгна към вратата на закусвалнята, като повлече Кенеди със себе си.
Ръката му леко я стискаше за ръката, но натискът от върховете на пръстите му я възбуждаше по същия начин. Удивително е, помисли си Кенеди, че всеки път, когато Истън я докоснеше, тя изпадаше в екстаз. Дори когато ситуацията и причината за докосването му бяха съвсем не секси или положителни, тя все още реагираше по същия начин на физическия контакт с Истън.
Когато излязоха пред закусвалнята, Истън пусна ръката ѝ.
– Къде отиваш сега? – Попита тя.
Той се обърна с лице към нея.
– Мисля, че имаш предвид къде отиваме?
Тя усети как бузите ѝ леко се изчервяват.
– Предполагам.
– Ще трябва да останеш с мен, докато се разреши тази каша с брат ми и Джими ДеЛука. Сама не си в безопасност.
– И също не можеш да ми се довериш – пошегува се тя. Веднага съжали, че го е казала. Очите на Истън се присвиха.
– Това е вярно – каза той. – Не мога. – И тогава той тръгна към колата си.
Кенеди го последва, като се качи на пътническата седалка, докато Истън се качи на шофьорската. Той хлопна вратата и запали колата.
– Трябваше да знам, че ще се стигне дотук – каза той. – Дийн винаги е бил твърдо решен да доведе всичко до крайност. Очевидно нищо не се е променило.
– Истън, сигурен ли си, че е правилно да постъпиш така? Да се срещнеш с известен мафиотски бос? С убиец?
– Кенеди, в света на бизнеса човек като Джими ДеЛука е пич. В моя свят всеки ден се сблъсквам с убийци, но те са десет пъти по-умни от клоун като ДеЛука.
Тя кимна, сякаш беше съгласна с него, но всъщност не беше толкова сигурна.
Истън се държеше твърде пренебрежително, помисли си тя. След като бе погледнала в маниакалните очи на Джими ДеЛука от първа ръка, Кенеди бе напълно сигурна, че Истън не се е сблъсквал с много толкова опасни хора, независимо от интелигентността им.
Известно време караха в мълчание и нямаше нищо друго освен бученето на двигателя на колата и звуците на градския трафик, докато се движеха към целта си.
– Къде отиваме сега? – Попита тя накрая.
Истън не си направи труда да я погледне, докато говореше.
– Къщата ми – беше всичко, което каза.
Кенеди си пое дълбоко дъх, но се опита да се държи така, сякаш този отговор е бил точно това, което е очаквала от него.
– О – прошепна тя.
Той ме води в дома си. Истън Ратър ме води в дома си.
Първо рискува здравето си, за да се пребори с група бандити, а след това рискува работата си, като се изправя срещу Ред Джеймисън. Сега ме въвежда в най-личното си пространство – дома си – и ми позволява да прекарам още повече време с него, въпреки всичко, което се е случило.
Това трябва да означава, че наистина го е грижа за мен.
Може би все пак се влюбва в мен.
Назад към част 10 Напред към част 12