***
Стомахът на Кенеди се чувстваше като изритан, но сърцето ѝ се издигаше от начина, по който Истън се беше изказал от нейно име. Никога не беше очаквала това от него и то далеч надхвърляше всичко, което можеше да поиска.
Ръцете на Ред се свиха в юмруци.
– Защитаваш незащитимото – изръмжа той на Истън. – Наистина ли това е страната, на която искаш да бъдеш в момента?
– Не защитавам това, че Кенеди е допуснал някои много сериозни грешки. Но и вярвам за това, че не се е обърнала към таблоидите. Няма нищо общо с това, че тя го е направила, Ред. Тя е разказала на грешния човек за личните си дела. Това можеше да се случи на всеки.
Ред поклати глава.
– Глупости. Тя лъже от момента, в който се появи тук, и продължава да лъже.
– Ами ако грешиш за нея?
– Това е шанс, който съм готов да поема. Семейството ми е на първо място, Истън. Запомни това.
– Разбирам – каза Истън. – Но ти грешиш за нея, Ред. Тя се грижи много за теб и Никол. И независимо дали ти харесва, или не, Кенеди е и твое семейство.
Кенеди сдържа сълзите си, но едва-едва.
За момент Ред сякаш преосмисли нещата. Може би, помисли си Кенеди, застъпничеството на Истън за нейния характер най-сетне го караше да поставя под въпрос предположенията си.
Раменете на Ред се отпуснаха и ръцете му се разтвориха.
– Може би ти си прав, а аз греша – каза той и изведнъж изглеждаше много по-възрастен. Почти като пребит човек.
– Мисля, че това може да се поправи – каза Истън тихо.
– И аз така мисля – кимна бавно Ред. После вдигна очи и срещна погледа на Кенеди. – Но тя не може да бъде повече тук. Не я искам в рамките на миля от жена ми, детето ми, мен или моите бизнес партньори.
– Не мога да се съглася с това – каза му Истън. – Твърде много ме е грижа за нея.
– Тогава можеш да се махнеш по дяволите от офиса ми и да не се връщаш. Уволнен си, Истън. – И с това Ред се обърна и влезе в онова, което някога е било кабинетът на Истън, като затвори вратата.
Истън се обърна към Кенеди с мъничка усмивка, която играеше на устните му, сякаш беше получил точно това, което искаше от ситуацията.
– Хайде, Кенеди. Не мисля, че присъствието ни тук вече се оценява.
Те напуснаха сградата заедно.
Когато излязоха навън, Истън вече говореше по телефона си. Той го сложи до ухото си.
– Здравей – каза той в слушалката. – Къде си в момента?
Имаше пауза, докато Истън слушаше.
– Ами трябва да тръгнеш веднага и да се срещнеш с мен в закусвалнята на Северната улица. – Поклати глава Истън. – Не, Дийн. Точно сега. Вдигни си задника и не казвай нито дума за това къде отиваш, разбираш ли? Нито дума.
Истън затвори слушалката и прибра телефона в джоба си, след което започна да върви по-бързо към колата.
Кенеди спря да върви и Истън се обърна, за да я погледне.
– Трябва да се прибера вкъщи – каза тя. – Очевидно имаш много работа и съм сигурна, че нямаш нужда да съм наоколо и да развалям нещата. Наистина мисля, че трябва да се върнеш и да кажеш на Ред, че си съгласен с него. Запази работата си, Истън. Аз съм изгубена кауза.
Истън просто я гледаше.
– Няма да ти се размине толкова лесно, Кенеди. – Той се върна на мястото, където тя стоеше. – Освен това в апартамента ти не е безопасно за теб. Те знаят къде живееш и няма да спрат да те търсят само защото съм нанесъл побой на няколко техни момчета.
Кенеди осъзна, че е прав за това, че апартаментът ѝ не е безопасен. Тя кимна бавно, а очите ѝ се взираха в далечината, докато се опитваше да разбере какво да прави по-нататък. През целия ѝ живот нищо не я беше подготвило за тези обстоятелства.
– Може би е време наистина да се прибера у дома. Не в апартамента ми, а в Бостън – в Масачузетския технологичен институт.
Истън сгъна ръце.
– Наистина ли това искаш да направиш?
– Разбира се, че не. Но всичко тук е разрушено. А сега дори започвам да съсипвам твоя живот, както и този на Никол и Ред. – Тя поклати глава. – Не мога да продължавам да правя това на всички. Ако напускането ще направи живота на всички по-добър, може би го дължа на теб…
– Престани, Кенеди. – Погледът на Истън се втвърди. – Престани да търсиш оправдания, за да избягаш от проблемите си.
Устата ѝ рязко се затвори. Той се взираше в нея и сякаш гледаше директно в душата ѝ. Имаше чувството, че той вижда всичко, всичките ѝ тайни страхове и надежди, желания и срам. Как можеше да я вижда толкова ясно?
Зачуди се тя.
Дали си го е представяла?
Истън протегна ръка и докосна бузата ѝ.
– Единственият начин да поправиш щетите е да започнеш да се бориш за себе си – каза той. – Трябва да оправиш нещата, а не да избягаш, за да оставиш другите хора да почистят бъркотията.
Кенеди кимна.
– Добре. – Тя си пое дълбоко дъх. – Ще опитам.
– Не, ще успееш. – Той отдръпна ръката си. – А сега хайде, трябва да стигнем до закусвалнята, за да мога да разбера какво общо има брат ми с всичко това.
Той отново тръгна към колата, но Кенеди го спря.
– Чакай, Истън. Трябва да те попитам още нещо.
Истън въздъхна, но вече се усмихваше.
– Ти наистина никога не си даваш почивка, нали?
– Просто трябва да знам защо си бил готов да те уволнят заради мен. Сам каза, че съм заслужила да загубя работата си – че не заслужавам доверие, че съм се прецакала, всичко това. Така че защо позволи на Ред да те уволни заради мен?
Истън продължи да се усмихва.
– Не съм сигурен – каза той. – Може би е, че от момента, в който те видях, не мога да спра да мисля за теб. А може би е защото си най-интелигентният човек, когото някога съм срещал. Въпреки зашеметяващата ти липса на здрав разум, ти не спираш да ме изумяваш и изненадваш.
Кенеди беше шокирана да го чуе да казва тези неща.
– Благодаря ти за това. – Отвърна тя, а гласът ѝ се сви от емоцията, която изпитваше.
– Сега не позволявай това да ми се стовари на главата – каза ѝ той. – Поставям врата си на карта, защото вярвам, че под всичко това намеренията ти са добри. Моля те, докажи ми, че съм прав, Кенеди.
И след това той тръгна, а Кенеди тичаше обратно към колата, за да не изостава от него.