***
Когато пристигнаха, братът на Истън – Дийн, вече беше в закусвалнята.
Заведението беше доста претъпкано, но той седеше в едно сепаре и отпиваше кафе в очакване. Изглеждаше измъчен и уморен, под очите му имаше тъмни торбички и изглеждаше така, сякаш не се е бръснал от седмица.
Когато Дийн ги видя да влизат, очите му се изостриха и той се изправи, за да поздрави Истън със силно ръкостискане.
– Здравей, братко – каза Дийн и се усмихна. Той обърна внимание на Кенеди. – А коя е прекрасната дама?
– Това е моята асистентка, Кенеди Сондърс – каза Истън. Той седна и се вмъкна в сепарето, така че Кенеди да може да седне до него.
– Асистентка – каза Дийн и ѝ кимна одобрително. – Трябва да е хубаво.
– Но я доведох днес, защото е замесена, за съжаление, в някои други събития, които станаха известни на вниманието ми.
Очите на Дийн отново се спряха на брат му.
– И за какво си ми ядосан този път? – Попита той.
– Ти ми кажи – каза Истън.
– Може да е всичко – каза Дийн и седна. – Тъй като напоследък всичко, което правя, изглежда те разочарова.
– Знаеш ли, че Шери дойде в офиса ми онзи ден?
Усмивката на Дийн избледня и се превърна в стегната гримаса.
– Не, не знаех. Тя го е направила, без да ми каже. – Очите му започнаха да се променят, сякаш бавно се изпаряваше отвътре, ядосан на жена си, но опитващ се да се преструва на спокоен.
– Имаше нужда от пари – каза Истън равномерно. – И аз и ги дадох.
– Е, това е новина за мен – отвърна Дийн. – Съжалявам, че е направила това. Ще поговоря с нея и ще направя така, че това никога повече да не се повтори, в това можеш да бъдеш сигурен.
– Но не затова сме тук – продължи Истън.
– Не?
В този момент се приближи една сервитьорка и ги попита дали искат нещо за ядене или пиене.
Истън си поръча кафе и тост. Кенеди си поръча кафе и багел, като си мислеше колко е странно да си поръчва обикновена закуска в тази закусвалня, сякаш всичко е нормално, докато в действителност животът се е изплъзнал от контрол.
Сервитьорката си тръгна, а Дийн прокара ръка през дългата си коса.
– Мисля, че знам за какво става дума – каза Дийн.
– Тогава кажи ми какво става – отвърна Истън.
– Забърках се в малка неприятност – каза му Дийн.
– Малка?
– Голяма – призна Дийн. Той въздъхна, въртейки разсеяно чашата си с кафе. – Знаеш, че винаги съм си падал по добрата игра на покер.
Истън погледна Кенеди, сякаш за да посочи, че брат му е малко характерен. Той отново насочи вниманието си към Дийн.
– Трябваше да ходиш на срещите на АП, Дийн. Увери ме, че няма да играеш хазарт след последното ти сблъскване с казината в Атлантик Сити.
– Знам, знам – каза Дийн. Той погледна надолу към масата, а изражението му беше дълбоко засрамено. – Обещах на мен, на теб, на Шери и на самия Бог, че съм приключил с хазарта. И държах на думата си дълго време. Но съм пристрастен. – Той отново погледна към брат си, а очите му бяха тъжни.
Той има най-тъжните очи, които мисля, че някога съм виждала, помисли си Кенеди.
– И кога започна отново и колко е лошо? – Попита го Истън. – Трябва ми истината, Дийн. Без повече глупости.
Дийн преглътна.
– Този път е наистина лошо. Мисля, че това е една от дупките, от които никога няма да успея да се изкопая. Това може да е дупката, в която ще бъда погребан.
Истън седна, докато сервитьорката дойде с храната и напитките, донасяйки всичко с бързи и ефикасни движения.
– Има ли още нещо? – Попита тя.
– Не – каза и Истън. – Това е чудесно.
– Много ви благодаря – каза Кенеди на сервитьорката. Сервитьорката отново си тръгна, а Кенеди и Истън погледнаха към Дийн.
– Наистина не съм сигурен защо започнах отново – разсъждаваше на глас Дийн. – Никога не съм бил съвсем наред с обикновения живот. Той ме отегчава, разбираш ли? Сякаш ме сърби, някак си. – Той погледна към Кенеди, сякаш тя можеше да го разбере.
В известен смисъл Кенеди разбра. Старият ѝ живот я беше наранил много.
– Мисля, че знам какво имаш предвид – каза му тя.
Той се усмихна.
– Хубаво е, че го казваш.
– Хайде, Дийн. Не ме интересуват философските ти разсъждения. – Каза Истън. – Искам да знам колко пари дължиш и на кого.
Устата на Дийн помръдва, сякаш Истън току-що го е ударил по лицето.
– Това е моят брат – винаги толкова любезен и разбиращ човешката слабост.
Той погледна Кенеди.
– Сигурно обичаш да работиш за този човек.
– Ей – каза Истън, а гласът му беше рязък. – Нека да изясним едно нещо. Не съм тук, за да те глезя или да бъда мил с теб. Тук говорим за твоята зависимост. Свърших с манипулациите, самосъжалението и всички тези глупости. Разбираш ли?
Очите на Дийн се напрегнаха.
– Разбира се. Кой съм аз, че да кажа друго?
– Точно така – каза Истън и посочи Дийн. – Мисля, че с количеството пари, което си измъкнал от мен през годините, ще ме извиниш, ако не проливам точно сълзи над нежното ти сърце.
– Достатъчно справедливо – каза Дийн, но Кенеди разбра, че все още е наранен.
Тя сложи ръка на бедрото на Истън, като деликатно му посочи, че трябва да се успокои. Истън я стрелна с гневен поглед, но после пое дълбоко въздух и въздъхна.
– Слушай, това е важно, Дийн. Трябва да знаем какво се е случило.
Дийн кимна.
– Отново започнах да играя хазарт и за разнообразие бях на добра вълна. Бях играл в някои местни подземни игри из града и абсолютно смазващо. В момента, в който чух за голямата игра, нямах търпение да играя по-високо. Това беше перфектната буря – каза Дийн и поклати глава, сякаш все още не можеше да повярва.
– Дай ми да предположа – каза Истън. – Това беше мафиотска игра.
Дийн отново помръдна.
– Прав си. – Той отпи глътка кафе и погледна през прозореца за момент. – Разпитвах наоколо, надничах в търсене на голям резултат. Някой спомена, че има огромна игра за хай ролери, ръководена от някакви свързани момчета, и аз му казах, че искам да участвам. Известно време не чух нищо, затова продължих да досаждам на хората, докато накрая един мой приятел гарантира за мен и ме вкара.
– Колко голяма беше играта? – Попита Истън.
Кенеди отпи от кафето си и забеляза, че ръцете ѝ леко треперят. Имаше чувството, че накъдето и да се е запътила тази история, тя е на някое много лошо място.
– Казаха ми, че играта можела да протече от голяма до абсолютно огромна. Минималният вход беше петдесет хиляди, така че имах достатъчно, за да вляза. Използвах всичко, което бях спечелил от местните игри, и взех банков заем от 10 хил. евро срещу бара.
Истън поклати глава.
– Господи, човече. Наистина си решил да се самоубиеш, а?
– Може би е така – отвърна Дийн. – Може би е така.
Назад към част 9 Напред към част 11