***
Истън отвори вратата и започна да излиза.
– Благодаря за всичко. – Каза им той. – Ако мозъкът ми не беше толкова разбъркан в момента, щях да бъда по-красноречив.
– Просто се погрижете за себе си. Ще се свържа с вас – отговори Ред.
Кенеди благодари на двамата за последен път, докато слизаше от колата и заобикаляше, за да помогне на Истън да се придвижи до къщата. Той опря тежестта си в нея и тя се спъна, като едва не падна.
– Ако и двамата се ударим в пода, не мисля, че скоро ще стана – каза Истън.
– Просто не очаквах, че ще си толкова тежък – каза му Кенеди и се засмя леко.
– Ти си луда, знаеш ли това? – Попита Истън, докато се клатушкаха заедно, неговата ръка върху рамото ѝ, а нейната ръка подкрепяше кръста му.
Накрая стигнаха до стълбището и Истън използва парапета, за да си помогне да изкачи стъпалата към входната врата.
Отвориха вратата без ключ, просто завъртяха копчето и вратата изскърца.
– Съжалявам, мисля, че забравихме да заключим, когато тръгвахме – каза Кенеди.
– Чудесно – засмя се Истън, докато куцаше вътре. – Сега сигурно ще ни убият няколко крадци. Това ще бъде перфектният край на един перфектен ден.
Но когато влязоха вътре, нямаше крадци и Истън падна тежко на дивана, облегна се назад и отпусна глава. Очите му бяха черни и сини, устната му – подута и разцепена, а около ноздрите му – засъхнала кръв.
Кенеди отиде при него, да свали обувките му.
– Какво правиш? – Каза той.
– Правим ти удобство.
– Не е нужно да ме събличаш. Аз съм възрастен човек. Това, че ме ритнаха по задника, не ме е превърнало в дете.
– Позволи ми да ти помогна, Истън. Позволи ми поне веднъж да се погрижа за теб.
Той въздъхна и спусна ръка върху лицето си.
– Тук е прекалено светло.
– Искаш ли да се качим в спалнята?
– О, това ще ти хареса, нали? – Закани се той.
– Аз просто се опитвам да помогна.
– Предполагам, че все още не си си научила урока.
Кенеди въздъхна. Той се държеше бодливо и малко неприятно, макар че тя не можеше да го вини. Беше преминал през ада.
– Жаден ли си? – Попита тя.
След дълга пауза той кимна бавно.
– Водата би била добра.
Кенеди отиде до кухнята и му донесе чаша вода с лед, пренесе я до дивана и му я подаде.
Истън отпи внимателно от водата, като леко се поколеба. Прокара пръсти в устата си и изстена. Пръстите му бяха потъмнели от кръв.
Тя се задъха.
– Какво става?
– Нищо, нищо. Просто един разхлабен зъб. Ебачите бяха започнали да ми вадят зъбите с клещи, когато Кейн Райт ги прекъсна, за да преговаря с Джими.
Тя не можеше да повярва на ушите си, сигурна, че Истън сигурно се шегува.
– Клещи?
– Да, клещи. Бяха ме вързали за един стол в някакво мрачно мазе със стари засъхнали петна от кръв по пода. И ме измъчваха за забавление. Джими ДеЛука много обичаше да ме кара да крещя – смееше се като хиена всеки път, когато изкрещях.
На Кенеди ѝ се прииска да запуши ушите си. Да вижда Истън в този вид, как голямото му, мускулесто тяло е проснато на дивана и изглежда почти съкрушено – за нея беше физически болезнено да стане свидетел на това.
Костюмът му беше мръсен и раздърпан, лицето му беше подпухнало, гласът му беше груб и дрезгав.
– Слава Богу, че си жив – каза тя накрая, а по бузите ѝ се стичаха сълзи.
Истън най-сетне махна ръката си от лицето и ѝ намигна.
– Ти остана – усмихна се той, почти с гримаса. – Не си взела парите и не си избягала.
Тя поклати глава.
– Разбира се, че не.
– Ти си причината да съм жив, Кенеди.
– Това не е вярно…
– Знам какво знам. – Гласът му изведнъж стана по-силен, категоричен и тя разбра, че не е сломен. Изобщо не. Беше като горд лъв, който е бил разкъсан в битка, но не беше отслабнал от това.
Ако не друго, то истинската му сила прозираше. Очите му срещнаха нейните и тя усети мощта и силата му, а това беше достатъчно, за да стопи целия ѝ страх и тревога.
– Бих направила всичко, за да те върна в безопасност при мен – призна тя.
– Ти направи всичко. И ти направи невъзможното. – Той протегна ръка към нея и тя му позволи да я хване за ръка, като я дръпна бавно към себе си.
– Не искам да те наранявам – каза тя.
– Седни – заповяда той и я дръпна по-силно.
Тя седна на дивана, бедрото ѝ се притисна към долната част на корема му, докато той се обърна леко към нея. Ръката му падна върху крака ѝ.
– Сега трябва да си починеш – прошепна тя, погали косата на Истън и я отдръпна от челото му.
– Глупости. Това, което трябва да направя – каза той – е да погледна красивото ти лице.
По бузите ѝ отново започнаха да капят сълзи, докато тя се смееше истерично, изтривайки ги.
– Бях сигурна, че съм те загубила.
– Никога няма да ме загубиш, Кенеди.
– Обещаваш ли?
– Това е проклето обещание. – Ръката му масажира крака ѝ.
Тя усети как кожата ѝ настръхва от ледени тръпки. Докато го гледаше как лежи там, а очите му са толкова спокойни и съсредоточени само и единствено върху нея, тя изведнъж се уплаши.
– Мислиш ли, че Джими ДеЛука ще отмъсти? – Попита тя.
Истън сви рамене почти незабележимо.
– Не знам. Мисля, че известно време ще ближе раните си. А освен това кой знае какво е решил да направи с него Кейн Райт.
– Мислиш ли, че… – Кенеди се отдръпна за миг. – Дали Кейн Райт ще го убие?
– Може би – каза Истън. – Каквото и да получи ДеЛука, той определено го заслужава.
Кенеди все още не можеше да повярва, че всичко се е превърнало в толкова жестоко и грозно. Картините на хаоса и ужаса все още проблясваха в съзнанието ѝ.
Албиносът е прободен с нож в гърдите.
Ред души онзи мафиот.
Истън удря Джими ДеЛука отново и отново, опитвайки се да смаже ребрата му.
Цялата тази кръв и интензивност. Най-лошото от всичко беше онзи мъж Тревор и това, което му бяха направили заради предложението на Кенеди. Когато бяха свалили качулката му, той сякаш дори не знаеше и не се интересуваше къде се намира.
– Добре ли си? – Попита Истън. – Изглеждаш странно.
– Не се чувствам много добре. – Тя усети как стомахът ѝ се свива, а след това тичаше към банята и падаше на колене пред тоалетната, докато храната от предишната вечер излизаше набързо.
Тя пусна водата в тоалетната, стомахът ѝ отново се повдигна, но този път не излезе нищо.
Кенеди седна, изтощена. Стана и изплакна устата си с вода за уста, която стоеше на перваза на мивката, а после плисна студена вода върху лицето си.
Когато излезе от банята, Истън стоеше близо до стълбите. Той я погледна любезно.
– Хайде – каза той. – И двамата трябва да отидем да си легнем. Не съм единственият, който е преминал през това изпитание.
– Сигурен ли си?
– Помогни ми да се кача там – каза той и кимна към втория етаж.
Когато стигнаха до спалнята, Кенеди спря.
– Ще се върна и ще те проверя по-късно – каза тя и се обърна, за да отиде в стаята в другия край на коридора.
– Къде отиваш? – Ухили се той.
Тя спря, а сърцето ѝ биеше бързо.
– Просто предположих, че ще искаш да спиш тук сам, както преди. А аз ще спя в другата стая.
– Ти спиш при мен – каза той. – Имам нужда да си с мен.
Имам нужда от теб.
Това бяха думите, които чу, единствените, които имаха значение.
Истън взе ръката ѝ в своята и я поведе към спалнята си. Вътре беше тъмно, но той не включи осветлението. Единственото осветление идваше от коридора, а вратата на спалнята стоеше частично отворена.
Движеха се бавно, тъй като Истън куцаше и беше ранен. Накрая той седна тежко на ръба на голямото си легло.
Кенеди застана пред него.
– Добре ли си? Притеснявам се.
– Не се притеснявай – каза и той. Сега държеше и двете ѝ ръце. Докосването му беше топло, меко и чувствено, което я възбуди мигновено.
– Как да не се притеснявам? – Попита тя. – Почти те загубих. Аз почти загубих всичко. – Само мисълта за това предизвика сълзи в очите ѝ, но нямаше нищо страшно, защото в стаята беше достатъчно тъмно, за да не може Истън да я види как плаче.
Гласът му омекна.
– Сега сме тук. Няма да се изгубим един друг.
– Не можеш да знаеш това. Може да се случи нещо друго…
– Не – каза той и стисна ръцете ѝ. – Нищо друго няма да се случи. Няма да позволя това да се случи, Кенеди. Ще те пазя завинаги.
Тя усети как нещо в корема ѝ се освобождава, като разтварящ се юмрук.
Изведнъж си пое дълбоко дъх, усети как дробовете ѝ се разширяват, сякаш поемаше първата си глътка въздух.
– Толкова се страхувах – извика тя и после се разплака. Риданията бяха дълбоки и неконтролируеми, а тя не можеше да спре да се тресе и да ридае.
Сякаш всичко, което беше задържала в себе си, не само днес, но и през целия си живот, излезе наяве в този момент. Защото Истън беше обещал да я пази, а това беше единственото нещо, което тя някога беше искала.
Той нежно я придърпа до себе си на леглото, а после я обгърна с ръце и притисна главата ѝ към топлите си, силни гърди. Тя се втренчи в него, усещайки мускусния му, мъжки аромат, и мускулите ѝ се отпуснаха още повече. Челото ѝ лежеше в извивката на врата и рамото му и натискът беше толкова успокояващ, почти като че ли тя беше бебе отново в ръцете на баща си.
Но всъщност не беше така, защото тя никога не беше познавала истинския си баща.
Това беше нещо съвсем друго.
Истън целуна върха на главата ѝ и разтри гърба ѝ.
– Не си ли ти този, който е бил наранен? – Засмя се тя, а сълзите ѝ вече започнаха да отшумяват. – И все пак аз съм тази, която се разпада.
– Мисля, че беше по-трудно за теб – каза тихо Истън.
– Да, точно така. – Тя трябваше да се засмее на това.
– Не се шегувам – каза Истън. – Знаех какво се случва с мен. Да, беше гадно да ме бият, но не ми се налагаше да седя и да се чудя какво се случва. Ако ситуацията беше обратна, щях да полудея от притеснение.
– Мисля, че наистина малко полудях – прошепна тя, наслаждавайки се на това чувство.
Истън я държеше в прегръдките си и я успокояваше. Най-накрая бяха заедно, по начин, който никога преди не се беше случвал. Никога не би си позволила дори да мечтае, че това може да е възможност за тях.
Разбира се, беше мечтала за този сценарий, но винаги ѝ се беше струвал пресилен и нелеп. Представата, че мъж като Истън би я искал, би искал да бъде с нея, да има връзка с нея – никога не беше имала смисъл.
В известен смисъл все още нямаше смисъл. Но тя започваше да вярва, че тези неща се случват по начин, който е отвъд нейното разбиране.
Тя не го контролираше повече от него.
Нещо ги събираше. Нещо ги държеше заедно по-силно от лепило и то беше толкова правилно. Да бъде в прегръдките на Истън беше като да се върне у дома, който никога не беше познавала.
Но сега, когато беше там, се чувстваше по-добре от всичко, което можеше да измисли и в най-смелите си фантазии.
Истън погали косата ѝ, а после се наведе да я целуне по бузата. Докато се накланяше, той леко изстена.
– Добре ли си? – Изпъшка тя, седна права и погледна лицето му.
В тъмнината лицето му беше в сянка и беше трудно да се определи колко много го боли в действителност.
– Добре съм – каза той, но в гласа му се долавяше задръжка.
– Трябва да легнеш – каза му тя. – Достатъчно си се вълнувал за един ден.
– Не мисля, че това е вярно – отвърна той, а след това се наведе напред и устните му срещнаха нейните с изискана точност. Топлината от устните му разцъфна срещу нейните устни и сърдечният ритъм на Кенеди утрои скоростта си.
В момента, в който езикът му влезе в устата ѝ, тя сякаш се разтопи и краката ѝ леко се разтвориха. Искаше да го почувства, искаше да усети всяка част от него.
Тепърва започваха да откриват телата си и очакването, което Кенеди изпитваше, когато целуваше Истън, беше повече от еротично. Сякаш той запалваше цялото ѝ тяло с една ласка, с едно докосване, с една целувка.
Сега вече беше станала мокра между краката си. Сякаш знаеше какво точно се случва в нея, ръката на Истън се плъзна надолу по тялото ѝ и започна да масажира бедрото ѝ, а след това продължи да се плъзга към влажността ѝ.
Кенеди изстена и стонът ѝ се разнесе дълбоко в гърдите ѝ, а после устата на Истън го пое, а дъхът му се смеси с нейния.
Назад към част 6 Напред към част 8