Сякаш мозъкът ѝ работеше със закъснение, Кенеди възпроизведе думите на Никол отново и отново в съзнанието си.
– А сега се махай по дяволите от къщата ми. И никога повече не искам да те виждам или да чувам името ти.
Думите на Никол пронизаха мъглата от алкохол, похот и страх, която беше дала на Кенеди цялата ѝ смелост.
Чистата омраза и отвращение, изписани върху чертите на Никол, бяха достатъчни, за да разколебаят напълно Кенеди, и сълзите започнаха да се стичат по бузите ѝ.
– Ще си тръгна, но искам само да знам защо ме мразиш толкова много.
Очите на Никол се разшириха, докато Ред се опитваше да я успокои. Тя го пренебрегна, а погледът ѝ вече беше насочен единствено към Кенеди.
– Имаш наглостта да ме питаш защо те мразя?
– Моля те, Ник – каза Ред и сложи ръце на раменете ѝ. – Недей…
– Ти си групарка – изплю Никол. – Искаш да съблазниш съпруга ми. Мислиш ли, че преди тази вечер не съм се сблъсквал с дузина момичета като теб?
Ред се взираше в Никол, а челюстта му висеше отворена. Беше почти комично, само че беше истинско и ужасно, а на Кенеди ѝ се искаше да повърне.
– Никол, не мисля, че това е така – каза той. – Наистина не мисля.
Никол отново се обърна към Кенеди. Тя сгъна ръцете си и я погледна.
– Добре тогава. Така че, ако не си просто групарка, кажи ми какво е това. Кажи ми какво, по дяволите, се случва в къщата ми и какво си мислиш, че правиш.
– Аз просто… аз просто… – Кенеди се запъна.
– Знам, че тук нещо не е наред – каза Никол и сега посочи с пръст Кенеди. – Нещо не е наред с теб и искам обяснение сега.
– Аз съм…
Никол се взря в нея.
– Ти си какво? Просто го кажи вече. Кажи каквото имаш да казваш и после се махни от живота ми завинаги.
– Аз съм твоя сестра.
Сега беше ред на Никол да онемее. Устата ѝ ту се отваряше, ту се затваряше.
Ред ги гледаше и двете с объркано, почти ужасено изражение.
– Слушай, мисля, че всички трябва да намалим темпото – каза той. – Това трябва да се обсъди друг път. Емоциите са високи и това е прекалено.
Кенеди кимна.
– Съжалявам, че не ви казах по-рано. Исках да го направя, но се уплаших.
– Ти не си ми сестра. Това е невъзможно. – Никол бавно поклати глава от една страна на друга.
– Всъщност аз съм ти полусестра. Имаме един и същ баща.
– Как смееш? – Каза Никол. – Това е лудост. Това са пълни глупости. Ти си луда. Ти си луда, знаеш ли това?
Сега Ред държеше Никол, опитваше се да я утеши, а също така застана между Никол и Кенеди. Изглеждаше така, сякаш Никол щеше да иска да я удуши, ако можеше просто да се добере до нея.
Гърлото на Кенеди се сви, тъй като се мъчеше да разбере как всичко бе излязло от контрол толкова бързо.
Не трябваше да се случва така. Тя все още държеше коктейлната рокля пред тялото си, като щит.
Изведнъж Истън се появи отново. Беше напълно облечен и мрачен. Очите му бяха кухи и призрачни в тъмния коридор.
– Ще заведа Кенеди у дома – каза той. – Мисля, че и двамата трябва да си тръгнем сега.
Ред кимна.
– Мисля, че така ще е най-добре.
Устните на Никол се свиха от отвращение, докато гледаше Кенеди за последен път.
– Ти си жалка – изкрещя тя, а после се обърна и побягна, изчезвайки в коридора.
Ред въздъхна. Той погледна Истън.
– Сигурен ли си, че можеш да шофираш?
– Да, добре съм. Нищо не може да те отрезви така, както абсолютната катастрофа на една вечер.
– Прибери я вкъщи на сигурно място и се увери, че е добре преди да бъде сама – каза Ред, като изглежда забеляза разстроеното изражение на Кенеди. – Сега трябва да отида и да бъда с жена си – завърши Ред. – Ти можеш да се погрижиш за себе си.
Ред се обърна и тръгна, а след това Истън се взираше в Кенеди, изражението му беше студено и без емоции.
– Облечи се – каза той. – Бързо.
Тя навлече коктейлната рокля, без да се интересува какво си мисли Истън, докато отново разкриваше тялото си пред него. Чувстваше се толкова студена, колкото и той изглеждаше, и вече нищо не беше важно.
Всичко беше унищожено. Никога през живота си не се беше чувствала толкова опустошена.
След като сложи роклята и токчетата си, Истън започна да излиза, като през цялото време поддържаше разстояние от няколко метра между тях.
Когато излязоха навън, той се обърна към нея.
– Вярно ли е това, което те чух да казваш там?
Кенеди кимна мълчаливо.
– Погледни ме в очите – поиска Истън.
Тя вдигна глава и го погледна.
– Аз съм нейна сестра. Ето защо дойдох да работя в агенцията.
Истън поклати глава и тръгна към колата си, без да отговори. Той не си направи труда да ѝ отвори вратата, а просто се качи от страната на шофьора.
Кенеди се качи откъм страната на пътника и седна окаяно, премръзнала, с махмурлук и с усещането, че ядрена бомба някак си е детонирала и е взривила целия ѝ живот, но някак си я е оставила непокътната.
Истън запали колата и след това започна да кара по дългия път, водещ от имението Джеймисън.