***
Илайджа замълча за малко. Когато заговори отново, тя чу емоция в гласа му.
– Ти каза на полицаите за това? Каза, че никога не си искала да разкажеш на полицията.
– Знам, но някак си трябваше да им кажа. В противен случай нямаше да разберат защо си направил това, което си направил – че си ме защитавал.
– Разказала си им за теб и Джейсън заради мен?
– Да.
Тя чу звука от дъха му, който издишаше в телефона.
– Кейлин, не трябваше да го правиш заради мен. Никога не бих те помолил да го направиш.
– Това беше правилното нещо, което трябваше да направя.
– Ще отида в затвора независимо от всичко, защото наруших предсрочното си освобождаване, когато напуснах щата. Щом приятелят ти Джейсън повдигне обвинения срещу мен, това само ще направи присъдата ми малко по-дълга.
– Ти не знаеш това със сигурност – каза тя, но сърцето ѝ потъваше.
– Знам. Не за първи път участвам в това родео.
– Почти звучиш така, сякаш си в стаята с мен – каза тя, като изведнъж поиска да смени темата.
– Иска ми се да съм в стаята – отвърна той, а гласът му стана дрезгав. – Нямаш представа какво бих дал, за да бъда там, само за пет минути.
Последва дълга пауза, докато тя затваряше очи, представяйки си и това.
– Имам чувството, че ти наистина си тук, ако затворя очи и просто слушам гласа ти.
– Какво правиш в момента? – Попита той.
– Седя на леглото в мотелската стая. – Реши да не включва факта, че държи зеленото одеяло, което беше използвал предната вечер, защото тогава той можеше да реши, че все пак е твърде луда, за да се занимава с нея.
– Трябва да легнеш – каза той тихо. – Опитай се да се отпуснеш.
– Казваш ми да се отпусна? – Каза тя и поклати глава. – Имам чувството, че аз трябва да съм тази, която се опитва да те успокои.
– Добре съм. Това не е нещо ново за мен.
Мисълта я накара да се натъжи болезнено. Илайджа беше минавал през това толкова много пъти, че това, че е в затвора, сякаш не го притесняваше чак толкова много. Чудеше се колко ли дни и нощи е прекарал сам в килията, без да има с кого да си поговори, без да се интересува от него по един или друг начин.
Но тогава, помисли си тя, предполагам, че е така. Вероятно в миналото е имал много приятелки, които са се притеснявали за него и са мислили за него, изпращали са му писма и имейли.
Ти наистина изобщо не познаваш Илайджа. Все още не си научила урока си, нали, Кейлин?
Тя не можеше да реши дали гласът в главата ѝ беше гласът на майка ѝ, или нещо друго – може би собствената ѝ вътрешна предупредителна система.
– Просто си легни, Кейлин – каза Илайджа. Гласът му беше строг, но все пак мил, като на по-голям брат, който се опитва да вкара в ред по-малката си сестра.
– Мога просто да се преструвам, че лежа – каза му тя. – Така или иначе няма да разбереш.
– Да, ще знам. – Твърдението беше прост факт, сякаш Илайджа вярваше, че може да чете мислите ѝ.
– Наистина ли си мислиш, че си много по-умен от мен?
– Не че съм по-умен. Аз просто те познавам.
Част от нея се дразнеше, но на друга част от нея и беше странно това. Това беше малка игра и някак си караше всичко да се чувства по-малко сериозно.
– Добре. – Тя реши, че все пак ще легне в леглото. Някак си беше успокояващо да чува гласа на Илайджа в ухото си и да прави това, което той ѝ казваше да прави.
– Сега легнала ли си? – Попита той.
– Да. – По някаква причина тя се почувства много уязвима. Дишането ѝ беше по-бързо, а пулсът ѝ се беше ускорил.
– Ако бях там с теб, щях да те държа в прегръдките си.
Тя въздъхна в слушалката.
– Много мислих за онази нощ в хотелската стая – каза тя. – Знаеш ли, онази нощ, в която се изплаших и ти остана с мен?
– Да – каза той. – Спомням си я. И аз също мисля за това.
– Мислиш?
– През цялото време. Да те държа в прегръдките си цяла нощ беше едно от най-хубавите неща, които са се случвали в живота ми.
Тя се засмя леко.
– Не се подигравай, Илайджа.
– Не се подигравам. Говоря сериозно.
– Не можеш да си тръгнеш – каза тя, внезапно уплашена. – Не и когато току-що сме се запознали – дори не сме имали възможност…
– Не мисли за това. Научих по трудния начин, че е най-добре да приемам всичко ден за ден.
– Колко дълго можеш да останеш на телефона?
– Няколко минути. Не за дълго.
Тя усети как очите ѝ започват да горят, когато осъзна, че много скоро ще остане сама в тази стая, а компания ще ѝ прави само тишината.
– Не искам да си тръгваш – прошепна тя.
– Недей да мислиш за това – каза ѝ той. Гласът му беше напълно спокоен и самоуверен, сякаш нямаше никакви съмнения или притеснения. От всичко, което тя знаеше, може би в момента изобщо не беше в затвора, а просто се излежаваше някъде на плажа.
Мисълта я накара да се усмихне, докато не си спомни за предварително записаното съобщение, което ѝ беше казало, че обаждането идва от затвора. Усмивката ѝ избледня.
Недей да мислиш за това, каза си тя. Просто се наслаждавай на момента.
– Добре, просто ще те слушам – каза тя.
– Точно сега сме заедно. Ти и аз, в мотела „Приморско“. Затвори очи, Кейлин.
Тя направи това, което той каза. Затвори очи и придърпа мобилния телефон до ухото си, увивайки одеялото около тялото си.
– Звучиш… топло – каза му тя.
– Това е, защото съм с теб, държа те близо и те стоплям – каза той. – Обгърнал съм те с ръце и прокарвам пръсти през косата ти. Усещаш ли това?
Тя кимна.
– Да. – И колкото и да е странно, тя можеше да го почувства. Може би това беше странен вид хипноза, но Кейлин можеше да се закълне, че наистина усещаше как пръстите му бавно се плъзгат по косата ѝ, гъделичкайки скалпа ѝ.
– Поставям устните си отзад на врата ти и шепна, а ти усещаш дъха ми върху кожата си.
Тя потръпна от вкуса на това, което ѝ казваше.
– Ако само…
– Никакви „ако само“. То е истинско, ако му позволиш да бъде истинско.
– Опитвам се да направя всичко възможно. – Тя отново се успокои, опитвайки се да се отпусне и да си представи това, което ѝ разказваше.
– Знаеш, че ще те защитя – каза той. – Можеш да се довериш на това.
– Как мога да му се доверя? Аз дори не те познавам, Илайджа.
– Но ти можеш да го усетиш, нали? Знаеш, че това, което казвам, е истина.
– Мисля, че знам, въпреки че е безсмислено как мога да ти се доверя, когато не знам почти нищо за живота ти, откъде си дошъл, нищо. – Но от друга страна, тя беше видяла как Илайджа рискува собствения си живот, за да я защити от Джейсън. В момента той беше в затвора само защото беше сложил главата си на дръвника заради нея.
– Тогава ми се довери – каза той. – Аз съм там с теб, точно сега, точно в тази секунда. Говоря на ухото ти, държа те в прегръдките си.
Сега тя някак си се отпускаше. Гласът му я разтапяше, позволяваше ѝ да се почувства сигурна и защитена, позволяваше ѝ да свали защитата си. Но се случваше нещо още по-странно.
Кейлин откри, че се възбужда.
В един момент очите ѝ бяха затворени и тя се усмихваше, представяйки си как Илайджа прокарва пръсти през косата ѝ. В следващия момент усещаше как цялото ѝ тяло става горещо, възбудено от гласа му. Изведнъж осъзна, че иска Илайджа да говори за нещо повече от това да я държи близо до себе си.
– Какво още? – Попита тя, чувствайки се нетърпелива.
– Какво още? – Каза той, а в гласа му се прокрадна малко смях.
– Просто ми харесва да те слушам да говориш така.
Той въздъхна, но това не беше въздишка от отегчение. По-скоро на Кейлин ѝ се стори, че звучи раздразнено от факта, че точно сега трябва да са толкова далеч един от друг.
– Продължавам да мисля за онази нощ в хотела и как ти излезе от банята по хавлия.
Кейлин се захили и сложи ръка на лицето си.
– О, Боже мой, това беше смущаващо. На практика паднах на лицето си, след като се сблъсках с теб.
– Всичко е наред. Хареса ми.
– Хареса ли ти?
– Хареса ми. Много.
Тя усети как бузите ѝ се изчервяват още повече.
– Това прави спомените ми по-малко неудобни.
– През цялото това време, докато седя в килията, единственото нещо, за което мисля, е как трябваше да те целуна онази нощ.
– Илайджа…
– Не, позволи ми да го кажа. Съжалявам, че дори не опитах.
– Харесва ми, че се опитваш да вървиш бавно.
– Знам, но сега може да мине много, много време…
– Не забравяй да останеш в момента – каза Кейлин. – Както ти ми каза да направя.
– По дяволите, никога не съм бил много добър в следването на собствените си съвети.
Кейлин се претърколи по корем.
– Ако беше тук сега, щях да те целуна – каза му тя.
– Да?
– Да, бих. Определено.
Той се засмя.
– Може би някой ден ще можем да пресъздадем онази нощ. Можеш да избягаш от банята по хавлия и да видим как ще се получи.
Кейлин се опита да си го представи – как излиза от парната баня, увита около торса си с хавлиена кърпа, която не покрива достатъчно добре нищо от нея. И тогава Илайджа, застанал там – ризата му щеше да е свалена, голите му гърди и бицепси щяха да са твърди като камък, когато тя паднеше в него. И тогава щяха да се погледнат в очите, устните им бавно щяха да се приближат…
– Нямаш представа какво бих направил с теб, Кейлин. – Дишането му беше дълбоко, а гласът му – мек, обещаващ. Това не беше заплаха, изобщо не беше страшно. Тя искаше да разбере. Искаше да разбере повече, отколкото можеше да понесе.
– Мисля, че имам идея – отвърна тя.
И тогава по линията се чу пиукане и поредица от щракащи звуци.
– Илайджа? – Извика тя и седна в леглото с широко отворени очи. – Ти още ли си там?
Но той беше изчезнал.
Всичко беше свършило.
Стаята вече беше празна, твърде тиха, а всичко се усещаше мръсно и влажно от влажността на Флорида. Чувството за загуба сега беше още по-силно, сякаш беше имала още един шанс с Илайджа и той отново ѝ беше откраднат внезапно.
Не изглеждаше справедливо. Не изглеждаше правилно.
Единственото, което знаеше Силин, беше, че и предстоят много безсънни часове, преди да напусне тази ужасна, самотна стая, и че няма какво друго да прави, освен да мисли и да съжалява.
Нощта се простираше пред нея като дълъг, самотен път, който трябваше да извърви сама.