***
Тази нощ Илайджа спа на пода.
Беше му казала да не се прави на глупак, че няма нищо против да споделят леглото – но той беше отказал и тогава тя се беше отказала.
В крайна сметка Кейлин беше твърде уморена, за да продължава да се бори, особено когато нямаше представа за какво изобщо се карат.
Преди да си легне, тя получи още едно съобщение от Алисия.
„Все още се притеснявам за теб.“
Въздишайки, тя отговори набързо:
„Не се притеснявай, намерих си работа като сервитьорка на острова. Всичко е наред.“
Но дали всичко беше наред? Тя вече не знаеше.
Малко по-късно заспа от изтощение и спа до следващата сутрин, когато я събуди Илайджа, който говореше по телефона.
Той стоеше точно пред стаята в мотела, но тя все още го чуваше през тънките като хартия стени.
– Връщам се, това е всичко, което трябва да знаеш – казваше той, докато Кейлин сънено отваряше очи.
Видя, че така или иначе трябва да се приготви за работа, затова седна и се опита да събере мислите си.
Възглавницата и одеялото на Илайджа лежаха в разхвърляна купчина на пода. Тя почувства как при вида им в нея се надига тъга. Снощи искаше той да е до нея. Искаше да си говори и да се шегува с него.
Когато го чу да казва, че „се връща“, я полазиха тръпки. Дали той имаше предвид да се върне в Бостън, да се върне при онези лоши приятели, за които намекваше?
– Дай ми няколко дни – каза Илайджа. – Не се тревожи за това. Просто им кажи това, което ти казах. Не, последната част. – Той се засмя, но това не беше същият смях, с който тя беше свикнала – беше горчив. – Да. Просто се забърках в някаква глупост, братко. Ще те потърся по-късно, когато съм на път.
Миг по-късно дръжката на вратата се завъртя и той отново влезе в стаята, като забави ход, когато видя, че тя е будна.
– Здравей – каза тя тихо.
– Здравей. – Той я погледна. – Добре ли спа?
– Предполагам. А ти?
Той сви рамене.
– Няма значение. Ще се оправя.
Какво изобщо означаваше това? Какво означаваше всичко това? Беше толкова разстроена, че искаше да му изкрещи. Но някак си не можеше да намери думите.
Беше се уплашила, че той напуска Флорида и се връща в Бостън. Страхуваше се, че никога повече няма да го види да се усмихва, да го чуе да се смее, да усети как пръстите му галят косата ѝ.
Но също така се страхуваше да му каже някое от тези неща, защото от снощи той беше недосегаем. Изглеждаше ядосан и дистанциран, сякаш по някаква причина беше приключил с нея.
– Предполагам, че ще си взема душ и ще се подготвя за първия си ден в ресторанта – каза тя с усмивка. – А ти?
Той се наведе, вдигна възглавницата и одеялото и ги хвърли на леглото.
– Предполагам, че ще тръгна на път.
Стомахът ѝ спадна.
– Накъде?
– Още не знам.
– Бостън?
Той я погледна.
– Може би.
– Мислех, че каза, че трябва да се махнеш от… лошото влияние.
– Може би. Може би все пак ще се върна. – Очите му я срещнаха, сякаш я предизвикваха да каже нещо, което да го разколебае.
Тя искаше да му каже, че трябва да остане, че иска да го види отново. Но отново се уплаши. Истината беше, че той не искаше да остане, а тя не можеше да понесе да го чуе да ѝ го казва в очите.
Затова просто се усмихна отново.
– Ще те видя ли, когато изляза от душа, или просто ще…
– Не, трябва да тръгвам рано – каза той и я прекъсна. – Все пак се грижи за себе си.
Тя усети, че в очите ѝ се появяват сълзи, и се обърна, отивайки към банята.
– Приятно пътуване, Илайджа – промълви тя, докато затваряше вратата на банята и го чуваше да си приготвя нещата.
Тя не си взе душ за дълго – може би за пет или десет минути. А след това бързо излезе от банята, надявайки се да го хване, преди да си тръгне. Но той сигурно е имал по-голямо намерение да се измъкне оттам, без да я види.
Тя излезе от банята и намери ключа от стаята, който седеше сам на масата, а до него имаше ръчно написана бележка.
Платих за допълнителна нощувка, в случай че другата стая не се получи.
Илайджа.
Тя седна на стола и я прочете, усещайки мастилото по върховете на пръстите си. По лицето ѝ се търкулнаха сълзи. Искаше ѝ се поне да беше взела телефонния му номер или нещо подобно.
Сега знаеше, че никога повече няма да го види.