Скарлет Евърс се върна към живот, който никога не е искала. Работейки като сервитьорка в Hell’s Kitchen, тя прави всичко възможно да забрави за горещия филмов режисьор Брайсън Тейлър и интимните моменти, които са споделили преди всичко да се обърка.
Но когато Брайсън се появява отново в живота на Скарлет, нещата стават по-сложни, отколкото тя може да си представи. Защото филмът, върху който работи, е станал още по-луд, а натискът е още по-силен.
Освен това стари призраци от миналото на Скарлет продължават да изскачат.
Някои от тях са от близкото минало, но други се връщат далеч назад – и тези призраци няма да почиват.
Ще се научи ли Брайсън най-накрая да вярва в Скарлет и да я обича, дори и с целия ѝ багаж? Или ще излязат наяве нови проблеми, които заплашват отново да разрушат връзката им?
***
Стъпалата на Скарлет я боляха.
Беше трудно да свикне отново да работи като сервитьорка – откакто избяга от Терънс, не беше имала никаква постоянна работа, а сервитьорството беше физически натоварващо. И все пак, след като беше работила в различни закусвални, ресторанти и клубове от шестнайсетгодишна възраст, Скарлет беше шокирана колко трудна беше тази нова работа за нея.
Това беше заведение за бургери в Hell’s Kitchen – модерно място за „гурмани“ – натоварено като дявол от тамян от около 11:30 сутринта до около 21:00 вечерта, когато нещата най-накрая отново се забавяха. Парите бяха прилични, но клиентите бяха взискателни и понякога направо снобски.
Скарлет не беше чужда на ужасното отношение на хората. Само краката ѝ вече не изглеждаха способни. Чувстваше се като счупена кола, която бутат на още едно пътуване през страната, и нещата започваха да се предават.
Провери часовника си и видя, че е само четвърт час преди един, а тя нямаше да си тръгне до шест.
Тя затвори очи, само за секунда – и тогава някой я извика.
– Мис? Мис? – Тя отвори очи и погледна към една маса, която дори не беше нейна.
– Да? – Попита тя, като се мъчеше да запази остротата на гласа си.
Мъжът вдигна празната си чаша и я разклати.
– Мога ли да си поръчам? Диетична кола?
Скарлет преглътна раздразнението си и се усмихна широко.
– Разбира се. – Тя взе празната чаша от ръката му и отиде да му налее нова, върна му я, а после отиде да даде сметката на един от клиентите си.
Краката ѝ изкрещяха в знак на протест.
Не можем ли просто да седнем за пет минути?
Не.
Няма да има повече седене, помисли си Скарлет. Дните и нощите ѝ щяха да бъдат изпълнени с ходене, тичане и препускане като плъх в лабиринт.
Беше трудно. Беше и харесало да работи с Брайсън и през последната около седмица, откакто я уволниха, често си спомняше за това. Тогава може би не беше оценила възможността толкова, колкото сега.
Беше забравила колко трудна и мрачна е истинската работа. Създаването на филми беше различно. Беше стресиращо и изискващо, но също така имаше усещането, че се случва нещо вълнуващо. Чувствала се е част от нещо специално.
Но това вече го нямаше. Беше толкова ядосана, тъжна и разочарована от себе си, а също и от Брайсън, но не можеше да не си спомни и за хубавите моменти между тях. И тогава, разбира се, се мразеше за това, че копнееше за това, че копнееше за него.
Забрави за това, каза си тя. Забрави за него.
Изхвърли всичко това от съзнанието си, докато събираше мизерните пет долара бакшиш от последните си клиенти. Вместо това с нетърпение очакваше следващата петнадесетминутна почивка, за да излезе навън и да изпуши една цигара.
Да отброяваш минутите до нещо осезаемо беше много по-лесно, отколкото да мечтаеш за близкото минало.
И тогава, тъкмо когато започна да успява да изтласква от съзнанието си вихрещите се мисли, светът изкашля призрак. Поне изглеждаше, че трябва да е призрак.
Защото през вратата на ресторанта влезе Лидия. Скарлет примигна два пъти и зачака да види дали привидението ще изчезне. Но Лидия не беше от тези, които изчезват.
Тя се усмихна и разтвори широко ръце.
– Най-добра приятелко! – Извика тя. Изражението ѝ беше едновременно съчувствено, съжалително и лукаво. Само Лидия можеше да се справи с такъв странен набор от емоции, реши Скарлет, докато се прегръщаха силно.
– Уау – каза Скарлет. – Каква изненада.
Лидия прекъсна прегръдката и сложи ръце на раменете на Скарлет, като я погледна дълбоко в очите. Скарлет се премести неудобно под погледа на Лидия.
– Не мога да повярвам какво е направил с теб – каза Лидия и поклати глава.
Скарлет въздъхна.
– Всичко е наред – каза тя и се зачуди колко ли знае Лидия за това, което е довело до уволнението ѝ.
– Не, определено не е добре. Трябва да поговорим.
– Ами, аз съм по средата на смяната си.
– Всичко е наред. – Тя махна с ръка, сякаш работният график на някого е напълно без значение. – Ще те изчакам, докато имаш свободна минута. – Лидия отиде до бара, седна и си поръча кафе.
Скарлет избърса потните кичури коса от челото си. Тя наблюдаваше Лидия, която седеше на бара.
Това беше последното нещо, от което се нуждаеше точно сега. В същото време не можеше да не се запита дали може би Лидия не е донесла новини за Брайсън и филма. Не искаше да се интересува, но това не караше грижата да спре. Не можеше наистина да го изхвърли от съзнанието си – той винаги беше там, на заден план, като сянка.
Вземи се в ръце, помисли си Скарлет.
На Лидия не може да се вярва дори да ти каже дали небето е синьо, камо ли с подробности за личния ти живот или за мъжа, който е разбил сърцето ти.
Когато дойде време за почивка за пушене, тя отиде, потупа Лидия по рамото и я помоли да излезе навън.
Щом се отдалечиха на няколко метра от вратите, Скарлет запали.
Лидия смръщи нос от дима.
– Наистина трябва да се откажеш, знаеш ли. Пушенето е толкова отвратителен навик. И причинява тонове рак и тумори в белите дробове. – Тя изрече тази мъдрост, сякаш беше учен, който разкрива откритие на ученик от началното училище.
– Благодаря – каза Скарлет. – Ще го взема под внимание.
– Както и да е, аз не съм тук, за да преподавам здравни съвети.
– Тогава защо си тук? – Попита нежно Скарлет. – Помислих си, че все още си ми ядосана за онзи ден на прослушванията.
Лидия кимна, въртейки очи.
– Бях разстроена. Бях ядосана. Начинът, по който ме унижи онзи ден – да ме оставиш там сама – прибрах се вкъщи и започнах да пиша хубав и дълъг имейл. – Тя си пое дълбоко дъх и ноздрите ѝ се раздвижиха при спомена. – Щях да го изпратя на всички от семейството на Кали и Шон. Щях да пусна котката от торбата.
– Но не го направи – каза Скарлет, завъртя глава и издуха дима далеч от тях двете.
– Не, не го направих. – Очите на Лидия сякаш бяха готови да се напълнят със сълзи. – Защото преди да успея, Шон ми каза какво се е случило с теб. И аз бях толкова ядосана заради теб, че осъзнах нещо много важно. – Тя протегна ръка и хвана ръката на Скарлет, като я стисна силно. – Скарлет, и двете сме жертви. А жертвите трябва да се обединят. Трябва да образуваме единен фронт и да се борим срещу него заедно.
Скарлет беше объркана.
– Да се борим срещу Брайсън?
Очите на Лидия се замъглиха за миг.
– Брайсън? Не, не, не. – Тя ядосано поклати глава, сякаш не можеше да повярва, че Скарлет е толкова невежа. – Не Брайсън, Скарлет. Хънтър.
– Хънтър? Защо Хънтър?
– Защото! Той е причината всички тези лоши неща да ни се случват. На теб, на мен и дори на Кали. – Тя прехапа устни и обмисли това. – Е, Кали също е кучка. Но тя е жертва на неговите манипулации.
– Лидия, знаеш, че Хънтър не ме е уволнил, нали? Брайсън ме уволни.
– Повярвай ми, ако Хънтър искаше да останеш, щеше да го направи. И ако си тръгваш, то е, защото Хънтър е искал да си тръгнеш.
Скарлет дори не беше сигурна какво да отговори на това. Лидия сякаш беше взела това, което беше чула от Шон, и го беше изопачила, за да го съобрази с това, което искаше да вярва за Хънтър и Кали, очевидно в опит да оправдае още повече омразата си към тях.
– Не съм толкова сигурна, че Хънтър е виновен за това – опита се Скарлет.
– Не му позволявай да те заблуждава. Той вече не заблуждава и мен. – Лидия постави пръст на клепача си. – Виждам. Мога да видя това, което всички останали пропускат.
– Е, не знам. Надявам се, че няма да изпратиш този имейл, Лидия.
– Няма да го пратя.
– Добре.
– Защото ще излезем и ще кажем истината заедно. – Усмихна се Лидия.
– Какво?
– Ние с теб сме тези, които видяхме този договор, и трябва да бъдем силни. Трябва да позволим на света да научи истината за Хънтър Риърдън. Тогава може би семейството на Кали ще я спре да направи огромна грешка и да се омъжи за това чудовище.
– Лидия, не знам дали…
– Ти или си с мен, или си против мен – прекъсна я Лидия.
– Не съм против теб – каза Скарлет. – Но и не съм готова да нараня Кали и Хънтър. Не искам да им причинявам това.
Устните на Лидия се стегнаха и тя поклати глава.
– Боже – каза тя – сякаш всички са с промити мозъци, освен мен!
– Слушай – каза Скарлет и загаси цигарата си. – Трябва да се върна на работа.
– Добре. В колко часа свършваш тук?
– Няма да е скоро. След пет часа.
– Мога да почакам. – Лидия се усмихна и след това се запъти обратно към ресторанта.
Скарлет я последва, наблюдавайки как Лидия се насочва към бара и заема отново позицията си, поръчвайки още една чаша кафе.
Тя не можеше да повярва на това. Беше изгубила всичко, на което държеше, и единственото, което беше спечелила, беше една луда преследвачка, която искаше да я държи като заложник в някакъв безумен план за отмъщение.
Просто късмет, помисли си Скарлет и почти се разсмя на абсурдността на всичко това.
Върна се на работа, като се опитваше да игнорира призрака на Лидия, който непрекъснато се опитваше да улови погледа ѝ. Скарлет правеше всичко възможно да се преструва, че е твърде заета, за да погледне дори жената, надявайки се, че след като мине достатъчно време, тя ще се отегчи и ще си тръгне.
Такъв късмет обаче нямаше.
Минаваше час след час, а Лидия все още седеше там и чакаше.
Около четири часа мениджърът на „Скарлет“ излезе и попита дали някой иска да си вземе двойно.
– Карла е болна – каза той. – Някой иска ли да остане до края на работния ден?
– Ще остана – веднага се съгласи Скарлет.
Той поклати глава.
– Наистина? Неотдавна изглеждаше, че си наполовина готова да се откажеш. Сигурна ли си, че ще издържиш още седем часа?
– Имам нови сили – излъга тя.
Истината беше, че би направила всичко, за да не се налага да прекарва време с Лидия.
– Добре, имаш го. – Той се обърна и записа в графика.
Скарлет въздъхна с облекчение. Щяла е да отиде и да каже на Лидия „лошата“ новина, когато бе спряна от поредния призрак.
Този път тя беше твърде зашеметена, за да се възстанови бързо.
Само на няколко метра от нея стоеше Брайсън. Тя примигна. Устата ѝ пресъхна, дланите ѝ започнаха да се потят, а сърцето ѝ заби.
В главата ѝ се натрупаха мисли. Защо беше тук? Случайност ли беше?
Дали щеше да се обърне и да си тръгне? Искаше ли тя да го направи?
Но Брайсън гледаше директно към нея и не правеше никакви опити да си тръгне. Беше облечен с избелели сини дънки и свободно прилепнала тениска, която не можеше да скрие мускулестата му фигура. Къдравата му руса коса беше малко по-къдрава от обикновено и беше небръснат. При повечето хора това би довело до много лош външен вид, но по някаква причина Брайсън все още изглеждаше напълно разкошно.
Всичко в нея плачеше да го прегърне, да изтича при него, да усети топлината му и да му каже колко тежка е била последната седмица за нея.
Знаеше колко невъзможно е това. Вместо това тя просто го гледаше и чакаше каквото и да последва.
Той пристъпи напред.
– Скарлет. – Очите му бяха меки, а устата му – още по-мека.
Той облиза устните си и пъхна ръце в джобовете си.
– Слушай, съжалявам, че те безпокоя на работа. Но можем ли да поговорим?
През нея премина поток от гняв. За кого изобщо се смяташе Брайсън?
– Не виждам за какво трябва да говорим – каза му тя. Докато говореше, в гърлото ѝ се появи лед. – Ти ме уволни, помниш ли?
– Знам. Ето за какво трябва да говоря с теб.
– Да, ама аз работя. – Тя се обърна и се запъти далеч от него.
– Скарлет, моля те. Ако трябва, ще направя сцена.
Тя се обърна обратно към него.
– Защо ми причиняваш това?
– Защото трябва да поговорим.
– Нямам какво да ти кажа, Брайсън.
– Ами тогава… Трябва да поговорим.
Искаше ѝ се толкова силно да поиска да си тръгне, но друга част се страхуваше, че ако го отблъсне достатъчно силно, той наистина може да си тръгне. А истината беше, че тя не искаше той да си тръгва. Сърцето ѝ болеше за него – цялото ѝ тяло копнееше да бъде отново близо до него, дори и само за няколко минути.
– Добре, имаш 60 секунди – каза му тя.
– Шестдесет секунди? – Повтори той недоверчиво.
– Това е като филмова площадка – каза му тя. – Ако не успееш да привлечеш вниманието ми и да ме накараш да искам да чуя още, значи не заслужаваш да получиш повече от времето ми.
Брайсън се усмихна накриво.
– Добре – каза той. – Ела с мен навън.
Тя отиде и каза на една от другите сервитьорки да я замести, след което се отправи към вратата. Брайсън стоеше точно отвън и я чакаше. Когато тя излезе, той искаше да започне да говори, но Скарлет беше забелязала, че Лидия ги наблюдава от мястото си на бара.
– Можем ли просто да отидем зад ъгъла? Хората могат да ни видят – каза Скарлет.
– Добре. Стига още да не си пуснала часовника.
– Не съм.
Той започна да върви, а тя го следваше. Завиха зад ъгъла и влязоха в алеята. Отзад се намираха контейнерите за смет на ресторанта. Понякога Скарлет и готвачите или сервитьорите се мотаеха там и пушеха цигари, псуваха различни колеги. За щастие точно сега в алеята нямаше хора.
Звуците на града се върнаха към тях – клаксони, тропане на токчета по тротоара, гласове, които лаеха по мобилните телефони.
– Добре – каза Скарлет и погледна часовника си. – Имаш минута.