***
Мина известно време, преди Скарлет да се върне на снимачната площадка. Брайсън беше отишъл до банята и се беше почистил, преди да се върне навън, сам. Бяха се съгласили, че ще е най-добре никой да не ги вижда заедно, като се има предвид колко разчорлени бяха и двамата след касапницата в офиса.
Скарлет намери малък душ и го използва, въпреки че имаше само сапун от диспенсерите, а подът на душа беше ръждив и обезцветен. Трябваше да се измие, преди да се върне навън.
Пареше я от всички страни, но също така се чувстваше жива с всяка фибра на тялото си. Брайсън едновременно я беше насилил и направил цяла, беше отнел достойнството ѝ и ѝ беше дал точно това, което искаше. Тя искаше близост, искаше да бъде контролирана, да бъде наистина взета без условия – и той с удоволствие и естествено ѝ го беше предоставил.
Вече желаеше да го върне отново, да усеща твърдото му тяло срещу своето, да усеща устните му върху шията си, гърдите си, да има члена му в устата си.
Докато се къпеше, се чу едно гласче.
Това е просто същото, което си правила през целия си живот. Ще съсипеш всичко, както винаги.
Скарлет усети жилото на водата върху лицето и в очите си и не знаеше дали и там има сълзи. Най-накрая излезе и се преоблече, излезе от тоалетните и намери пътя обратно към снимачната площадка.
Полуочакваше всички да я зяпат, да си шепнат, да и се смеят, докато коментират под носа си каква малка курва е. Да прецака режисьора, това беше най-старият трик в историята, нали?
Но никой не ѝ обърна внимание. Всички се бяха върнали на работа, а Брайсън беше зает да говори с Елайза и Дейл за следващата сцена, която щяха да снимат. Ако между Брайсън и Дейл имаше напрежение, то не личеше по начина, по който се държаха един с друг в момента. Така че може би засега са уредили нещата, помисли си тя, наблюдавайки ги от безопасно разстояние.
– Колко са сладки нали? – Попита един глас точно над рамото ѝ.
Скарлет обърна глава и зърна Лидия, която се усмихваше от ухо до ухо.
– Колко са сладки ли? – Отвърна Скарлет, като установи, че е доста раздразнена, че нейната „най-добрата приятелка“ все още витаеше наоколо като комар, който не можеше да бъде смачкан, колкото и голяма мухобойка да се използваше върху него.
– Брайсън и Елайза, разбира се. Не мислиш ли, че ще изглеждат страхотно заедно на червения килим?
– Предполагам.
– Освен ако… не се интересуваш от него, нали?
– Разбира се, че не.
– Точно така, защото ти каза, че между вас няма нищо общо.
– Така или иначе това не е твоя работа, Лидия – каза и Скарлет и най-накрая се счупи.
Лидия се усмихна.
– Дори и да си падаш по Брайсън, по-добре се надявай Елайза да не го хареса. – Тя започна да се отдалечава. – Защото, ако го направи, няма да имаш никакъв шанс и в ада – обади се Лидия, докато си тръгваше.
Скарлет я гледаше как си отива, а на устните ѝ се надигаше реплика. Тя прехапа езика си – отново, знаейки, че може да загуби твърде много, ако се заяде с Лидия точно сега.
Вместо това се опита да не ѝ пречи.
Денят продължи, а Лидия някак си успяваше да се задържи наоколо и не след дълго Скарлет я видя да носи слушалки и да се закача с един звукорежисьор, да дава пет на Дейл Нолан, да се шегува и смее с Елайза Джонстън в паузите между снимките.
По някакъв начин, мислеше си Скарлет, Лидия сякаш се беше вмъкнала във филма по начин, който Скарлет не можеше да направи. За броени часове тя бе създала малки взаимоотношения и бе станала част от цялата сцена.
Скарлет си тръгна по-рано, като каза на Брайсън, че има ужасно главоболие.
Той я погледна загрижено.
– Наистина ли е само това? – Каза той.
– Разбира се.
Той изглеждаше леко облекчен.
– Върни се вкъщи и си почини малко. Вземи малко Advil. Добре?
– Ще го направя, обещавам – каза тя и се усмихна.
И си тръгна, като се постара да избегне Лидия на всяка цена.
***
Беше във ваната, когато чу звука на телефона си да бръмчи отблизо.
Почти дори не го беше взела със себе си в банята, но сега го вдигна от пода и го погледна.
Имаше съобщение от Брайсън.
„Чувстваш ли се по-добре?“
Тя отвърна на съобщението, а на устните ѝ се появи малка усмивка. Дали беше чакала, надявайки се да чуе нещо от него? Разбира се, че чакаше, дори и да се опитваше да не мисли за него изобщо.
„Здравей, чувствам се по-добре. Благодаря. Как мина останалата част от деня?“
Мина малко време. Тя седна и пусна горещата вода, тъй като ваната беше започнала да изстива.
„Искам да поговорим.“
Стомахът ѝ се изкриви. Какво означаваше това? Да поговорим?
Тя прехапа долната си устна, докато отговаряше.
„ДОБРЕ. Кога искаш да говорим?“
Той отвърна, сякаш играеха пинг-понг.
„Наблизо съм. Мога ли да дойда?“
Сега сърцето ѝ започна да бие учестено. Той искаше да дойде. Това я накара да се замисли какво се беше случило последния път, когато той се беше появил при нея, да не говорим за това, което се беше случило между тях по-рано същия ден.
„Да. Кога ще дойдеш?“
„Десет минути.“
Тя вече излизаше от ваната, искаше да бъде поне малко прилична, когато той дойде. През цялото време, докато се приготвяше, се чудеше какво иска да обсъдят. Надяваше се, че няма да дойде само за да я уволни отново или да ѝ каже, че съжалява за случилото се между тях.
Само мисълта за това беше достатъчна, за да изсмуче въздуха от нея.
Тя усилено се опитваше да не прави прибързани заключения, особено когато едва ли имаше време да се преоблече и да подреди жилището.
Облече се семпло, носеше тъмносини спортни панталони и бяла тениска, а косата ѝ беше прибрана на конска опашка. Сложи си червило и съвсем малко фон дьо тен, но това беше всичко.
След това просто се оправи и запали няколко ароматни свещи.
Скарлет беше уплашена и развълнувана, надявайки се противно на надеждата, че Брайсън идва по добри причини и не иска да каже нещо обидно или трудно. Един отказ точно сега би я съсипал. Щеше да докаже, че всички страхове, които е таила относно обвързването си с него, са били верни.
Изглеждаше, че минаха много повече от десет минути, преди той най-накрая да дойде. Но когато най-сетне отвори вратата и го пусна да влезе, едва не изгуби дъх.
Той се вгледа в очите ѝ за един дълъг момент.
– Благодаря, че ми позволи да дойда – каза той, все още стоейки в коридора. – Оценявам го. – Той я изгледа несигурно.
– Държиш се странно. – Тя се отдръпна. – Искаш ли да влезем вътре?
– Разбира се. – Той мина покрай нея, пъхнал ръце в джобовете на зелената ветровка, която носеше. Косата му беше разрошена, може би от вятъра. Въпреки това изглеждаше напълно стилно. – Съжалявам, ако изглеждам странно.
Сега тя започваше да нервничи. Струваше ѝ се, че това се насочва към разговори от типа „направихме голяма грешка“.
Тя наблюдаваше как Брайсън крачи в дневната и.
– Защо просто не ми кажеш каквото си искал да кажеш и да приключим с това? – Попита тя, като скръсти ръце.
Той кимна. Очите му отново срещнаха нейните и той отвърна поглед.
– Просто много мислих за това, което направихме днес. – Той се загледа в пода и поклати глава.
Скарлет се почувства зле, буквално, отвратително в стомаха си.
– Добре. Смяташ, че сме направили грешка – разбирам.
Той вдигна поглед, очите му бяха широко отворени.
– Така ли се чувстваш?
– Брайсън, не се опитвай да обърнеш това срещу мен. Кажи това, което си дошъл да кажеш. – Тя усети как гневът се надига като жлъчка в гърлото ѝ. Трябваше да знае, че това предстои, не трябваше да си позволява да вярва, че могат да бъдат нещо заедно.
– Дори не знам какво точно се опитвам да кажа. Объркан съм.
Тя въздъхна.
– Мисля, че вече съм го чувала. Не става въпрос за теб, а за мен – нека си останем добри приятели.
– Не бъди такава, Скарлет.
– Каква?
– Такава – каза той, като направи жест към нея. – Горчива.
– Не искам да си играят с мен – каза тя. – Ако не искаш да ме виждаш, спри да идваш в проклетия ми апартамент, Брайсън.
– Никога не съм казвал, че не искам да те виждам. Ти си тази, която продължава да го казва.
– Тогава какво? – Почти изкрещя тя.
– Объркан съм! – Изкрещя той в отговор. – Днес с теб загубих контрол над себе си. Никога досега не съм се чувствал така. – Очите му се обърнаха към нея, ноздрите му се разшириха, докато се приближаваше.
Скарлет усети как зърната ѝ се втвърдяват в отговор. Точно по този начин устата ѝ беше суха, а всичко останало – мокро.
– Толкова ли е лошо? – Попита тя тихо.
– Не знам – каза той. Изглеждаше объркан. – Плаши ме мисълта, че мога да бъда такъв тип човек, който прави подобни лудости. Ами ако те нараня?
– Но ти не си ме наранил – усмихна се тя. – Хареса ми. Хареса ми.
– Защо?
Сега беше неин ред да се спре.
– Защо?
– Да, защо?
Тя повдигна вежди.
– Това е голям въпрос.
Брайсън вече беше само на метър или два от нея. Двамата стояха в средата на апартамента ѝ и се гледаха един друг. Никога не беше усещала електрическия заряд във въздуха така, както в този момент.
– Искам да те разбера – каза той с тиха решителност, която я възбуди повече от всичко друго, което някога беше правил или казвал.
– Сигурен ли си в това? – Каза тя, вече уплашена.
– Да – каза той. Без притеснение.
– Тогава – каза тя – може би трябва да изпием по една бира или нещо друго. Знам, че ще имам нужда от нея.
– Добре. Искаш ли да отидем в някой бар?
– Имам малко бира – каза тя. – Изчакай тук малко. – Скарлет отиде и взе две бутилки бира, останали от шестте опаковки, които беше получила преди време. Тя ги отвори и помириса. Не миришеха на развалени или нещо подобно. Тя извади бирата, а след това пакет чипс и купичка салса.
Седнаха един до друг на малкия диван и отпиха от бирата си.
Брайсън пъхна няколко чипса в устата си.
– Добре, кажи ми защо.
Тя се обърна към него, като отлепи етикета на бутилката.
– Когато бях дете, нямах точно идеалния домашен живот.
– От някои твои коментари разбрах, че е така.
– Е, по-лошо е, отколкото можеш да си представиш. Майка ми ме е родила, когато е била малка, а баща ми… не мисля, че двамата са имали някаква работа да бъдат заедно. Все пак предполагам, че са се опитали да го направят за известно време. – Скарлет осъзна, че не е разговаряла с никого по този начин от много дълго време – може би изобщо. Но някак си точно сега се чувстваше правилно. – Трябва да съм била на две или три години, когато татко си тръгна.
– Значи родителите ти са били женени или…? – Брайсън остави въпроса да изчезне в мълчание.
Скарлет поклати глава с „не“.
– Живееха заедно, но по някаква причина никога не го направиха официално. Така или иначе не си спомням много. Знам, че ми липсваше ужасно, когато го нямаше – все още си спомням как плачех, когато минаваха месеци, а той не се връщаше за мен.
– И тогава останахте само ти и майка ти. – Брайсън я погледна. – Сигурно е било много трудно.
– В някои отношения – да. Но в други отношения беше по-добре от това, което дойде по-късно.
Скарлет се замисли и реши, че има нужда от едно дълго питие. Тя наклони бутилката си с бира и отпи. Паренето в гърлото ѝ се чувстваше добре и правилно. Очите ѝ се насълзиха от него.
Тя се обърна обратно към него.
– Следващата около година бяхме само мама и аз. Спомням си, че тя работеше много и аз имах редица детегледачки. Една от тях беше възрастна жена, която ме караше да гледам с нея часове наред сапунени сериали и предавания за игри. Но аз я харесвах, защото ми даваше да ям много нездравословна храна.
Брайсън се засмя.
– Тогава не знаеха толкова много за опасността от трансмазнините.
Скарлет се засмя заедно с него, доволна, че той я улеснява. Но смехът ѝ секна, когато си спомни какво се случи след това.
– Когато майка ми срещна Винс за първи път, си помислих, че това е най-страхотното нещо. Той беше приятелски настроен, забавен и ми обръщаше много внимание. За известно време всичко беше добре. Винс се премести при нас и бяхме едно малко семейство. Но добрите времена не продължиха дълго. – Тя замълча, изгубена в мислите си за момент.
Брайсън остави бирата си.
– Кажи ми, Скарлет. Искам да знам какво се е случило.
– Всичко се промени, когато майка ми забременя. Бях толкова малка и може би – не си спомням какво точно се случи. Бях ядосана, държах се зле и не знам защо.
– Чувстваше се застрашена ли? – Попита Брайсън.
– Може би. Знам само, че още преди да се роди сестра ми Клаудия, нещата се влошаваха. Мама имаше тежка бременност и аз бях направила нещата още по-трудни, а Винс беше станал нетърпелив към мен.
Изражението на Брайсън потъмня.
– Удрял ли те е?
– Не, нищо подобно. Поне не точно тогава – каза му Скарлет. – Но той крещеше много и аз винаги имах проблеми. Непрекъснато ме затваряха в стаята ми и имах гневни изблици. – Скарлет усети вкуса на горчивината в гърлото си. Трудно ѝ беше да повярва, че казва всичко това. Не знаеше дали не е прекалено, не знаеше, но беше безсилна да спре, сега, когато това се изливаше от нея. – А след като Клаудия се роди, сякаш дори не съществувах. От това, че винаги имах проблеми, се превърнах в човек, който почти не знае дали е жив, или не. Спомням си, че се чувствах прозрачна, сякаш бях призрак в къщата.
Назад към част 12 Напред към част 14