***
Когато Скарлет се събуди, Брайсън вече не беше в леглото до нея.
Тя примигна, оглеждайки се наоколо, опитвайки се да си спомни всичко, което се беше случило през изминалата нощ. Стомахът ѝ се преобърна, когато си даде сметка за всичко, което бяха казали – и което е по-важно, направили – двамата.
И какво сега? Зачуди се тя. Заедно ли сме? Всичко ли е същото като преди?
Мразеше да не знае. И мразеше нуждата да знае, да иска увереността на Брайсън отново и отново. В същото време беше съвсем разумно да иска да знае къде се намира с него. Но се чувстваше толкова виновна, толкова засрамена от емоционалната си слабост.
В апартамента все още беше сравнително тъмно, а навън дъждът продължаваше да се излива.
Скарлет стана от леглото, малко смутена от собствената си голота. Имаше нужда от душ и свежи дрехи.
Точно когато се канеше да отиде в банята, Брайсън влезе в стаята. Беше облечен с дънки и син суичър.
Когато я видя, той се усмихна.
– Изглеждаш добре отпочинала.
Скарлет покри интимните си части с ръце.
– Можеш ли да се обърнеш или нещо подобно?
– Не е като да не съм те виждал гола преди – отвърна той, обърна се и отклони поглед.
Тя грабна един от извънгабаритните пуловери на Брайсън, който висеше над един стол, и бързо го нахлузи.
– Така е по-добре – каза тя.
Той се обърна и я погледна нагоре-надолу.
– Все още е адски хубаво, ако питаш мен – каза той.
Тя усети, че се изчервява. Беше вярно, че пуловерът все още показваше много от всичко. Но поне не беше напълно гола. Опита се да смени темата.
– Отдавна ли си станал?
Той сви рамене.
– Достатъчно дълго, за да знам, че токът е изключен и бурята е лоша.
– Наистина? – Тя отново погледна през прозореца. Беше невъзможно да се види много навън.
– Водата също не тече.
– Наистина, няма вода?
– Да, а бурята се очаква да продължи през целия ден и през ноща също. Може да няма ток за известно време, ако е толкова лошо, колкото казаха, че може да стане. За съжаление не съм се справил много добре със запасите от първа необходимост, така че ще трябва да изляза в тази бъркотия и да взема някои неща.
– Ще дойда с теб – каза му тя.
Той я погледна.
– Не мисля, че си готова за излизане, скъпа.
Тя скръсти ръце и го погледна.
– Имам дрехи в другата стая, просто трябва да си взема душ…
– Няма вода, помниш ли?
Скарлет се намръщи.
– Трябва само да се преоблека и ще бъда готова.
– Навън е лошо. Защо не почакаш тук и не оставиш чаровния си принц да рискува със стихията?
– Нямам нужда от приказен принц. И е по-забавно, ако сме заедно.
Брайсън се усмихна.
– Харесва ми, че си авантюристка. – Той пристъпи напред и погледът му стана по-нагорещен. – И това не е всичко, което харесвам в теб. – Изведнъж той отново я целуна. Тя не се чувстваше в най-добрата си форма след нощта на секс, пиене на вино и спане, без да има възможност да се освежи. Но все пак ентусиазмът му беше вълнуващ и когато ръцете му се преместиха под пуловера и докоснаха голата ѝ кожа, Скарлет забрави срамежливостта си.
Тя изстена.
– Това е хубаво усещане – каза тя, когато ръцете му хванаха голото ѝ дупе.
Те се целунаха отново.
Накрая той прекъсна целувката, като ѝ се усмихна.
– Трябва да тръгнем, преди бурята да е станала прекалено силна. По-късно ще имаме достатъчно време за хубавите неща.
Скарлет въздъхна и отиде във всекидневната, където чантата ѝ я чакаше.
Тя извади нови сутиен и бикини, дънки и вълнен пуловер. След това изтича до банята и се преоблече възможно най-бързо в тъмното, като държеше вратата отворена само малко.
Когато излезе, Брайсън я чакаше.
– Хайде – каза той и я хвана за ръка.
– Ти наистина бързаш.
– Просто остани с мен, независимо от всичко, добре? Сигурно ще е гадно там.
– Какво имаш предвид?
– Просто знам, че бурята е силна и няма ток. В Ню Йорк това може да означава почти всичко, така че стой близо до мен.
– Добре – каза тя, като за първи път се изнерви от тази ситуация с бурята.
Излязоха от апартамента, като Брайсън носеше фенерче. Коридорите бяха напълно тъмни и беше зловещо. Тя започваше да се съмнява в решението си да тръгне с Брайсън. В края на краищата, нямаше ли да е по-добре да остане назад и да го изчака да се прибере, носейки вода, храна и лакомства?
Вместо това тя щеше да се бори с него с времето, да бъде подложена на цялата лудница на Ню Йорк и да измръзне до кости.
Но тя нямаше намерение да се обърне и да избяга сега.
Докато вървяха, тя се държеше за силната ръка на Брайсън и остана до него, а лъчът на фенерчето подскачаше пред тях и осветяваше само по няколко метра.
– Ще трябва да минем и по стълбите – каза той. – Което ще е много забавно, когато носим всички глупости, които купим в магазина.
– Мислиш ли, че някой магазин изобщо е отворен?
Той замълча, докато слизаха по стълбището.
– Предполагам, че ще разберем.
Дълго време по тъмното, пещерно стълбище се чуваха само стъпките им.
Стъпките им звучаха страховито в черната ехокамера. Лъчът на фенерчето вече изобщо не я успокояваше и беше лесно да си представи всякакви неща, които се крият в очакване.
Беше като във филм на ужасите. Стомахът на Скарлет се сви, докато бавно слизаха етаж след етаж.
Когато най-накрая стигнаха до първия етаж и отвориха вратата към главното фоайе, имаше достатъчно светлина, за да вижда отново. Скарлет въздъхна дълбоко с облекчение, когато очите ѝ се приспособиха.
Брайсън изключи фенерчето и го прибра в джоба на палтото си.
Той вдигна качулката на якето си и Скарлет го последва. Двамата се погледнаха с усмивка.
– Готова ли си да го направим? – Попита той.
– Толкова, колкото никога няма да бъда.
– Добре, тогава. Хайде. – Той отново я хвана за ръка и двамата минаха покрай празното гише, през входните врати и навлязоха в проливния дъжд.
Веднага след това Скарлет усети разликата във въздуха. Не беше просто дъждовно и ветровито. Вятърът беше предизвикал хаос навън. Улицата беше осеяна със стари вестници, с преобърнати боклуци, а в канавките се изливаха реки от вода.
По пътя почти нямаше хора и коли, а никъде нямаше светлини и ток. Въпреки че беше сутрин, небето беше почти черно от буреносни облаци, а слънцето напълно закрито.
Също толкова лесно можеше да бъде и ранна вечер, ако не си даваше сметка за времето.
– Това е някак страшно – каза Скарлет.
– Какво? – Изкрещя Брайсън, когато вятърът се усили.
– Тук е страшно! – Изкрещя тя в отговор.
– О! – Кимна той.
– В коя посока е магазинът? – Изкрещя тя.
Той посочи ъгъла на блока и те започнаха да вървят към него. Още преди да са пристигнали, беше очевидно, че няма ток и затова магазинът е затворен и заключен.
Брайсън избърса малко вода от лицето си, когато дъждът започна да вали още по-силно. Звучеше сякаш милион малки танцьорки чукаха по бетона, тухлите и стоманата около тях. – Може би ще трябва да се поразходим малко, преди да намерим някое отворено място – каза ѝ той.
– Мислиш ли, че изобщо ще има нещо отворено? Имам предвид, че токът е спрян.
– Мисля, че недалеч оттук има участък, където токът е включен – каза той.
– Наистина нямаме нито вода, нито храна, нито нищо друго. Мисля, че си заслужава да се разходим, но мога първо да те закарам до вкъщи, ако не искаш да ходиш.
– Разбира се, че искам да дойда – каза тя, като изобщо не беше сигурна дали това е вярно. – Къде ще отидем по-нататък?
Той се огледа наоколо и след това сякаш избра посока, почти на случаен принцип.
– Натам – каза той уверено.
Скарлет извъртя очи и го последва. След около пет минути минаха покрай поредната порция затворени магазини. На ъгъла на улицата стоеше възрастен мъж с очила и стари обувки за тенис. Изглеждаше така, сякаш е стоял там от часове.
– Извинете – каза Брайсън.
Възрастният човек ги погледна зад замъглените си очила.
– Да?
– Изключено ли е електричеството и нагоре по улицата?
Старецът свали очилата си, избърса ги в палтото си и ги сложи отново.
Изглежда това не помогна особено.
– Ако отидете на около пет пресечки в тази посока, токът отново е включен.
– Има ли отворени магазини?
– Няколко. Но те са почти разграбени.
– Значи никъде не е останала много храна или вода.
– Ти под камък ли живееш или нещо такова?
Брайсън се засмя.
– Снимането на игрален филм смята ли се за живот под камък?
– Разбира се, че е така. Освен това в Ню Йорк всеки и майка му снимат игрален филм. – Усмихна му се старецът.
Брайсън се засмя.
– Достатъчно справедливо. Е, ще тръгнем нагоре по пътя и ще видим какво можем да вземем. Всичко наред ли е тук?
– Доколкото може да бъда добре, когато чакам края на света. – Очите му потърсиха небето. – Знаеш ли, че всички тези супербури са от книгата на Откровенията.
Брайсън и Скарлет си размениха погледи. Дали старецът беше луд, или говореше сериозно? Тя не можеше да каже, но той беше достатъчно странен, че тя беше повече от щастлива да се раздвижи, когато Брайсън отново започна да върви.
– Благодаря за информацията – каза Брайсън и махна с ръка. – Грижете се за себе си.
Старецът вдигна рамене и продължи да разглежда небето.
– Успех. Мисля, че ще имаш нужда от него.
Назад към част 13 Напред към част 15