ЕЛИС
Започвах да разбирам защо Райдър наричаше Найтшейд Кошмар. Прехапах долната си устна, докато крачех през терена към последния ми сеанс с нея, който отново беше пренареден в последния момент.
Започвах да си мисля, че го прави нарочно, за да се опита да ме хване в различни емоционални състояния, и най-лошото в случая беше, че този път и се получи. С толкова кратко предизвестие не бях успяла да проследя някой от кралете, които да ме претоварят от похот, преди да се срещна с нея, и вместо това трябваше да се насоча направо към сеанса си.
Отказах обаче да използвам вампирската си скорост. Ако тя щеше да ме предупреди за промяната в графика си за десет минути, това не беше мой проблем. Моето повече от лежерно темпо беше най-малкото, което тя заслужаваше.
Докато вървях, се опитвах да накарам мозъка си да измисли много разсейващи мисли. Споменът за Леон и Данте, които ме споделиха на партито, ми даваше много муниции за фантазии, но това беше преди няколко дни и вече не беше достатъчно силно, за да заглуши другите ми емоции.
Леон се беше прибрал вкъщи за вечерта, така че дори не успях да се стрелна до стаята му за няколко минути страст, които да ме разсеят. А за Гейбриъл дори не можех да започна. Той все още настояваше, че преминавам през фаза, която ще отмине веднага щом преживеем Божествения си момент и аз стана негова Елисейска половинка. И макар че в никакъв случай не бях против да се завържа с него отново, не исках да го правя при моногамни условия. Така че го оставях да се задушава над сините си топки, докато реши дали ме харесва такава, каквато съм, или не.
Когато наближих коридора, в който се намираше нейната стая, Юджийн внезапно зави зад ъгъла и се затича към мен с ръце, притиснати към лицето, а бузите му бяха обляни в сълзи.
– Юджийн? – Задъхах се, като се изпречих на пътя му, за да го спра. – Какво става?
– Н-нищо – изхълца той и се опитва да ме заобиколи.
– Явно е нещо. Говори с мен…
– Честно казано, всичко е наред. Просто се опитвах да разбера някои неща с Найтшейд и всичко това, ами… хората тук са толкова ужасни, знаеш ли. И понякога си мисля, че всичко, което трябва да направя, е да изкарам времето си тук и ще бъда свободен, но както каза тя… там е голямия лош свят, пълен с феи, които ще ти откъснат главата, само за да получат предимство, и ако не мога да се справя с това, как тогава ще се справя с онова?
Очите му се впиха в моите с отчаян страх, докато аз се опитвах да намеря правилното нещо, което да кажа на това.
– Юджийн… – Въздъхнах, без дори да знам откъде да започна. – Знам, че хората могат да бъдат задници, но ти си достатъчно силен, за да се изправиш срещу това. И всичко останало, което животът може да ти подхвърли. Просто трябва да…
– Моля те, не ми казвай да изляза нагоре, Елис. Защото понякога изобщо не се чувствам като Фея. – От гърлото му се изтръгна хлип и преди да успея да кажа нещо друго, той се преобрази във формата си на тиберийски плъх и се отдалечи, оставяйки купчина дрехи на пода пред мен.
– Юджийн! – Извиках и направих крачка след него, но звукът от отваряща се врата в коридора ме спря.
– Закъсняхте, госпожице Калисто, не искате да загубите точки за ранг, нали? – Обади се гласът на Найтшейд. – Или още по-лошо, да бъдете изключена?
Майната му, мразя тази кучка.
Стиснах зъби и тръгнах по коридора, за да се присъединя към нея в стаята, като охлаждах настроението си и поглеждах часовника, докато минавах през вратата, и се усмихвах на себе си, когато разбрах, че е почти четвърт час преди седем.
– Съжалявам, че закъснях – казах с фалшиво учтив тон, докато тя ми махаше към дивана. – Но ти не ме уведоми навреме.
– Няма страшно, няма страшно, нека направо да скочим в това, нали? Със задоволство мога да кажа, че поне веднъж не си претоварена от похот, така че може би днес ще успеем да постигнем някакъв по-дълбок напредък по проблемите ти.
– Чудесно – промълвих аз, кръстосвайки крака под себе си, докато се опитвах отново да се съсредоточа върху фантазиите си.
– Обсъждахме погребението на последния ни сеанс – напомни ми тя, сякаш можеше да съм забравила. Бях свършила много работа, преструвайки се, че този ден никога не се е случвал, и се опитвах да го изчистя от паметта си, но, разбира се, тя искаше да се порови в него и да го загребе, разтягайки ме през емоционалната машина. Кучка на носа.
– Ммм – казах непринудено.
– Каза, че не е имало много хора на събитието? – Настояваше Найтшейд.
По звездите, мразя те.
– Само аз и майка ми. – Нямахме пари за погребение, така че то беше отворен ковчег без магическа защита и петнайсетминутен интервал в държавното погребално бюро. Тъй като не можехме да си позволим да го погребем в надлежно охранявано гробище, трябваше да се задоволим с кремация и дървена плоча, която щеше да бъде изложена на входа на местното гробище в продължение на три години. След това, ако не можех да си позволя да платя за оставането ѝ, тя щеше да бъде свалена и мястото щеше да бъде предоставено на някое друго бедно семейство. Сякаш той никога не е съществувал. Кой е знаел, че има срок на годност на скръбта?
– Открит гроб? – Попита тя.
– Да – отвърнах рязко, а болката от този спомен дращеше нещо сурово и кървящо в сърцето ми. Дори не бях ходила да посетя тази жалка плоча, откакто я бяха поставили. Това, че пепелта му беше в гардероба ми, също не ме караше да се чувствам по-малко виновна. Исках един ден да му направя подходящ надгробен камък и да ги разпръсна там, за да мога да го посещавам редовно, на подходящо място за почивка. Но като се има предвид цената на надгробния камък и парцела в някое от охраняваните гробища, не си представях, че този ден ще дойде скоро.
– И какво беше чувството да го видиш така? – Натискаше ме Найтшейд, а шибаните ѝ сиренски дарби ме подтикваха, хранеха се с мъката и скръбта ми и ме подтикваха да ѝ разкажа повече.
Поех си треперещ дъх, когато споменът ме връхлетя и сълзите се забиха в очите ми. Усещах как влиянието ѝ се промъква под пукнатините в защитата ми, но пред лицето на тази скръб беше трудно да подсиля психическите си щитове.
– Точно така, както си представяш, че се чувствам – изригнах аз. – Никой не иска да вижда плътта и кръвта си по този начин. Брат ми заслужаваше нещо по-добро от шибано държавно погребение, на което нямаше никой, който да го оплаче. Сякаш той дори нямаше значение, сякаш на никого не му пукаше, че целият му живот е бил откраднат!
Найтшейд замълча за дълъг миг, докато сърцето ми се разтуптяваше от агонията на загубата и тя го изсмукваше жадно.
Тя се наведе бавно напред и усетих как силата ѝ се увеличава, докато напряга мускулите на Ордена. Езикът ми се развърза и се зачудих защо не и бях доверила това преди. Защо не и бях казала повече, всичко? Трябваше да я оставя да разглоби болката ми на части и да ме съшие наново. Тя беше толкова мила и подкрепяща, искаше само най-доброто за мен, искаше само да ми помогне. А аз имах нужда от помощ толкова силно, че понякога едва дишах. Тази скръб ме смазваше, топеше ме, задушаваше ме, а тя можеше да ме освободи от нея.
– Елис – мърмореше Найтшейд със сатенено мек глас. – Ти каза, брат ми. Искаш ли да ми кажеш защо досега си лъгала, че това е баща ти?
Едно мъничко гласче в задната част на черепа ми започна панически да крещи да не ѝ се доверявам, но беше твърде лесно да го пренебрегна, защото беше погрешно. Толкова погрешно. Найтшейд беше тук, за да ми помогне, да ме спаси, трябваше да ѝ кажа истината. Дължах и истината.
– Брат ми – казах бавно, а една сълза се плъзна по бузата ми. – Беше най-добрият човек, когото някога съм познавала. Беше толкова добър. Искаше да ме спаси от живота, в който се бях родила. Той щеше да ме спаси. Щяхме да избягаме оттук и да оставим всичко зад гърба си… но вместо това той ме остави…
– И как се чувстваш от това? – Подкани ме тя, засмуквайки тъгата ми и извличайки покрай нея и магията ми от мен. Но аз нямах нищо против. Исках да ѝ я дам. Това беше най-малкото, което заслужаваше за това, че ми помогна толкова много.
– Предадена – издишах грозната истина, която никога преди не бях признавала дори пред себе си. – Обеща, че никога няма да ме изостави… – Още сълзи се разляха по бузите ми, когато шлюзовете се отпушиха и болката ме погълна. – Той обеща, че също никога няма да ме излъже, но това не беше вярно. Той имаше толкова много тайни, толкова много дълбоки, тъмни тайни…
– Какви например? – Попита Найтшейд, а хватката ѝ върху емоциите ми беше желязна.
– Той знаеше – казах аз. – Знаеше за нещата, които се случват в тази академия.
– Тази академия? – Изненадата на Найтшейд прекъсна концентрацията ѝ и за кратък миг емоциите ми отново бяха мои. Юмрукът ми се сви, но преди да успея да се съвзема, влиянието ѝ се засили.
Нейната хватка върху емоциите ми се затегна мигновено и аз открих, че искам да отговоря на всеки неин въпрос.
– Кой беше брат ти, Елис? – Попита Найтшейд, забравяйки да подслади гласа си в отчаяното си желание да знае.
Устните ми се разтвориха, лицето на брат ми изплува в съзнанието ми и аз бях на път да ѝ кажа всичко, което искаше да знае. Но като си го представих, веждите му се свъсиха и той започна да ми крещи. Отначало не можех да чуя думите, но после те прорязаха облаците от глупости, които тя беше съчинила.
„Не и се доверявай!“
Изстрелях се от мястото си с ръмжене на ярост, изтръгнах огромна ваза с цветя от масата между нас и я разбих цялата върху главата на Найтшейд.
Всичко стана толкова бързо, че бях сигурна, че тя дори не ме видя да идвам.
Тя падна от стола си с трясък, който разтресе дъските на пода, а аз се взирах в нея с разтворени от шок устни.
Току-що нападнах училищния съветник. Светата пръст в коледната кошница.