***
Защо не мога просто да го пусна да влезе?
В отговор тя си представи изражението на красивото, студено лице на Елайза Джонстън, когато видя Скарлет в апартамента онази сутрин. Споменът за това унижение поднови чувството за целеустременост на Скарлет.
– Трябва да ме послушаш, Брайсън. Казах ти да си тръгнеш.
Това не е твоя работа – това, което правя, вече не е твоя работа.
– Добре – каза той и тя го чу как се отдръпва от вратата, когато тя я затръшна.
Беше свършило. Той се беше отказал толкова лесно. Разочарована, че Брайсън не е опитал повече, Скарлет се пресегна да завърти ключалката. Но преди да успее, Брайсън завъртя дръжката на вратата и я отвори отвън.
– Хей! – Извика тя, натисна я и се опита да я затвори още веднъж. Но тя не можеше да се мери със силата му и секунда по-късно той вече беше вътре, с разголени гърди и див поглед.
– Представи си, ако това беше Тревор – каза Брайсън. – Сега щеше да си мъртва.
– Нямаше да съм достатъчно глупава, за да му отворя вратата, и съжалявам, че съм била достатъчно глупава, за да отворя на теб.
Брайсън погледна надолу към бейзболната бухалка в лявата ѝ ръка.
– За какво е това? Мислиш ли, че това ще спре този човек да те нарани? – Той моментално я грабна от ръката ѝ и я хвърли на пода, сякаш не беше нищо по-застрашително от мокра юфка.
– Ето. А сега какво щеше да направиш, ако вместо мен тук стоеше той?
Тя го погледна и в нея закипяха болка и гняв.
– Как смееш да идваш в дома ми и да се държиш така, сякаш изведнъж те е грижа какво ще се случи с мен? Ти, самодоволен задник.
Той и отвърна с поглед.
– Забравих, Скарлет, че ти си завзела пазара за самодоволното възмущение.
– Какво трябва да означава това?
– Ти се възмути от мен заради Елайза, без дори да знаеш какво се е случило, без дори да ми дадеш възможност да ти обясня.
– Не ме интересуват твоите обяснения – каза тя и се обърна, стиснала юмруци от двете си страни. – Не искам да чувам лъжите ти. Знам какво съм видяла.
– Нищо не знаеш. Знаеш само собствената си несигурност, собствените си минали гадости, които прехвърляш върху мен. И това не е вярно.
Скарлет се завъртя върху него, насочвайки показалеца си към него, като го заби толкова близо, че почти удари лицето му.
– Ти не ме познаваш. Не знаеш какво мисля или правя. Ти си просто един егоцентричен глупак, който се възползва от доверието ми. Но аз съм идиотът, Брайсън. Това е моя вина, защото знаех, че е по-добре да мълча, отколкото да ти се доверя. – В последната секунда тя пъхна пръста си в гърдите му. Беше като удар в желязна стена.
Той я хвана здраво за китката. Очите му се впиха отегчено в нейните.
– Съжалявам, че те нараних. Но не съм направил нищо с Елайза – нищо не се е случило между нас и не искам нищо да се случва с нея.
– Махни ръцете си от мен – каза тя, опитвайки се да се изтръгне от хватката му.
В същото време в нея се надигаха усещания за желание и нужда.
Да бъде толкова близо до него, да го мирише, да го докосва, да бъде докосвана от него.
Не можеше да отрече, че той е като наркотик, който има пълна власт над нея.
И също така не можеше да отрече, че искаше да му повярва, когато ѝ казваше, че между него и Елайза не се е случило нищо.
– Този път няма да те пусна – каза той и се приближи още повече. – Не е безопасно за теб да бъдеш сама тук. Ще дойдеш с мен.
– Категорично не – отвърна тя и стисна зъби. – Остави. Ме. Сама.
– Скарлет, ще те преметна през рамо и ще те изнеса оттук, ако това е необходимо.
Той все още държеше китката ѝ и тя се опита да се отскубне, но това беше безполезно.
Хватката му беше като желязна.
– Отвратително ми е, че си мислиш, че имаш право да ми казваш и правиш тези неща. Кой си мислиш, че си?
– Аз съм човекът, който се грижи за теб, който прекара една прекрасна нощ с теб…
– Преди да отидеш и да срещнеш красивата си звезда и да прекараш остатъка от нощта с нея.
– Ти ми каза да отида и да се срещна с нея.
– Не съм ти казала да прекарате нощта заедно.
– Нищо. Не се случи.
Тя не искаше да го погледне.
Изведнъж той я целуна. Устните му бяха върху нейните и тя се възбуди, мигновено всяка нейна фибра беше жива, сетивата ѝ бяха живи, тялото ѝ крещеше, сякаш беше умиращо растение, на което се даваше вода за първи път от седмици. Но тя се бореше срещу собствената си нужда. Опита се да го отблъсне.
– Престани, Брайсън – каза тя, отдалечавайки устата си от неговата. – Не ти вярвам, не ти се доверявам повече.
– Знаеш, че това е истина – каза и той. – Просто се страхуваш да си позволиш да те е грижа за мен.
– Не ме обвинявай за собственото си поведение – каза тя и гласът ѝ се сниши. – Знаеше, че това, което направи, е грешно, знаеше, че ще ме нарани. И все пак го направи.
Брайсън най-накрая я пусна. За пръв път изглеждаше неуверен в себе си и някак разсеян. Очите му претърсваха апартамента, сякаш в него се съдържаха отговори, които можеха да разрешат този пъзел.
– Не го направих с мисълта, че ще те нарани. Тя се нуждаеше от помощта ми, помоли ме да и позволя да остане и аз не можех да откажа.
– Можеше да откажеш, но избра да не го направиш. Има разлика.
– Мога да ти обясня, ако ме оставиш да говоря повече от десет секунди.
Тя поклати глава.
– Не искам да чувам извиненията ти, Брайсън.
– Добре – каза той – тогава няма да получаваш повече оправдания. Няма да говоря повече.
– Добре – каза тя. – Сега можеш да напуснеш апартамента ми. – Тя се обърна, сякаш искаше да го изостави, и започна да си тръгва. Част от нея се надяваше, че той ще я последва, ще я придума, ще се опита да я убеди в чувствата си. Другата част от нея беше наранена и ядосана и се надяваше той да си тръгне, но и се страхуваше от момента, в който щеше да чуе затръшването на вратата и да разбере, че той няма да се върне.
Но вратата не се затръшна. Всъщност тя чу приближаването на стъпките му, а след това буквално беше вдигната и преметната през рамо. По начина, по който го правеше, тя се чувстваше като дете, което хвърля пристъп на гняв и чийто баща е решил, че му е писнало.
Сега тя се намираше изцяло на рамото му и гледаше надолу към дървените си подове.
– Брайсън, какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?
– Казах ти – каза той, без да се замисля. – Ще те изнеса оттук.
– Пусни ме.
– Страхувам се, че не мога да го направя. Ти може би цениш гордостта си повече от живота си, но аз не я ценя. Ти ще дойдеш с мен. – И с това той се обърна на пети и започна да излиза от апартамента с нея на рамо.
– Хей! – Извика тя. – Спри!
– Минахме частта от вечерта, посветена на дискусиите. – Той я стисна по-здраво, докато тя се мяташе и бореше. Тя удряше гърба му с юмруци и риташе.
– Чакай – каза тя, когато той излезе навън и се насочи към стълбите. – Трябва да заключа апартамента си. И ако наистина ще тръгваме, трябва да взема някои неща с мен. Моля те.
– Не ти вярвам. Може да се опиташ да избягаш.
– Ще дойда. Ще дойда. Само ми дай да си взема някои дрехи и тоалетни принадлежности, ключовете и други неща. Моля те, Брайсън.
– Обещай, че няма да ме накараш да те преследвам? Защото ще го направя, ако се наложи.
– Обещавам.
Той се наведе и ѝ позволи да се смъкне от рамото му на пода.
– Идвам с теб – каза ѝ той.
Тя го погледна и поклати глава.
– Ти си луд. Вероятно с теб съм в по-голяма опасност, отколкото с Тревор.
– Силно се съмнявам в това.
Тя се върна в апартамента и, разбира се, Брайсън я последва веднага след нея. Тя го погледна през рамо и извъртя очи.
– Казах, че ще дойда с теб. Не е нужно да се държиш с мен като със затворник.
– Просто се уверявам, че няма да направиш нещо безумно, като например да се заключиш в банята.
Тя поклати глава.
В интерес на истината ѝ се искаше да се усмихне. Колкото и да беше разочарована от него и колкото и да я беше наранил – тя все още искаше да знае, че той се интересува от нея. Реши, че това е глупаво, заблудено и в крайна сметка не е много здравословно. Но това не променяше факта, че беше невероятно привлечена от Брайсън Тейлър и че да го има до себе си беше като опиянение. Всяка част от нея се чувстваше по-жива и по-истинска, когато той беше близо до нея.
А желанието за допир с него беше почти повече, отколкото можеше да понесе.
Докато отиваше с него в спалнята си, тя не можеше да не си представи колко лесно би било да падне в леглото му и да му позволи да я опустоши. Когато навън духаше вятър, а по прозорците започнаха да се сипят пръски дъжд, тя си представяше страстните му целувки по цялото ѝ тяло, усещането на гърдите му срещу нейните, как разтваря краката ѝ и…
– Какво точно правим тук? – Попита той, като я изтръгна от парализата.
Беше се увлякла толкова много във фантазията, че беше забравила да се движи.
Тя се измъкна от него, като се престори на раздразнена.
– Просто ме остави да помисля какво трябва да взема. Знаеш, че оставам само за една нощ.
– Разбира се – каза той. – Стига да намериш друго безопасно място, където да отидеш, когато си тръгнеш.
Скарлет го погледна.
– И кой ще решава кое е безопасно – аз или ти?
Той сви рамене.
– Нека преминем по този мост, когато стигнем до него.
– Както и да е. – Тя отиде до скрина си и започна да вади няколко неща, които да вземе със себе си. Сърцето ѝ се ускори, когато грабна тъмните си бикини и дантеления си черен сутиен, знаейки, че той ги вижда и може би си представя, че е облечена в тях и нищо друго. Взе и други бикини и сутиени, за всеки случай.
След това отиде до гардероба и взе една малка чанта, в която напъха бельото си. От гардероба си взе и няколко чифта дънки, анцуг, както и няколко пуловера и блузи. Като се върна обратно до скрина, а след това и до гардероба още няколко пъти, тя накрая натъпка чантата докрай.
– Всичко това за една нощ? – Засмя се той.
– Едно момиче обича да има избор – каза тя.
Отиде в банята, за да събере тоалетните си принадлежности.
– Дръж вратата отворена – каза той. – Не се заключвай.
– Шегуваш ли се с мен?
– Мога да вляза с теб, ако така е по-добре.
Тя реши да не превръща това във война, макар че в интерес на истината ѝ се искаше.
Представяше си как той разбива вратата на банята, а после, в яростта и страстта си, я хвърля на пода и я взема точно там, чукайки я до покорство.
Но в крайна сметка остави вратата на банята отворена само за малко, докато слагаше грима, дезодоранта и четката си за зъби в малък пластмасов калъф. Когато излезе от банята, намери Брайсън да седи на леглото ѝ и да се усмихва.
Лицето ѝ се зачерви.
– Махни се от леглото ми.
– Добре. – Той се изправи. – Готова ли си? Таксито чакаше през цялото време.
– Има такси отвън ли? – Каза тя.
– Да. Не исках да се опитвам да извикам друго в такава нощ. Но това ще ми струва цяло състояние.
– Ще платя сметката – каза тя, докато излизаха от апартамента и тя заключваше вратата.
– Не бъди глупава.
– Казах, че ще платя. Това не е среща.
– Добре, добре, както искаш.
– Сякаш някога ще ми позволиш да направя нещо по своя начин – промълви тя.
Назад към част 6 Напред към част 8