Колийн Хоук – Обещанието на тигъра
Новела 0,5
Ранна смърт
Хартли Колридж 1796-1849
Тя си отиде като утринна роса
преди слънцето да се е издигнало;
Толкова кратко беше времето й, че едва ли знаеше
значението на въздишката.
Както около розата нежният й парфюм,
сладка любов около нея се носеше;
Възхищаваше се на нея – докато смъртната участ
пълзеше напред, без да се страхува, без да се забелязва.
Любовта бе нейният ангел-пазител тук,
Но любовта на смъртта я предаде;
Любовта е добра,
защо трябва да се страхуваме,
по-мила ли е смъртта ?
Пролог
Възпрепятстван
Повечето малки момиченца очакваха с нетърпение времето, когато баща им се прибираше у дома, но не и Йесубай. Щом камбанният звън извести за пристигането му, страхът сграбчи сърцето й в мощна хватка и младото момиче спря да диша.
Никой, който погледнеше към малкото дете, нямаше да забележи колко ужасено беше всъщност. Всичко, което можеше да види, беше една миниатюрна принцеса, облечена с най-фина коприна. Големите й, с необичаен цвят лавандулови очи, обрамчени от гъсти, тъмни мигли, намиращи се на сърцевидно лице, караха дори най-коравите сърца да се стопят. Отвън тя беше спокойна и неподвижна като планинско езеро. В нея нямаше нищо проницателно и мистериозно, поне не и външно. В Йесубай нямаше нищо, което да показваше, кой е баща й.
Въпреки това нито един човек, който е работил в тясно сътрудничество със семейството, не би рискувал дори да прошепне относно възможността за изневяра от страна на покойната съпруга на техния господар. Никой не беше толкова глупав. Въпреки това си го мислеха. Всички се чудеха как такъв рядък скъпоценен камък можеше да излезе от толкова нечист извор. Никой не обмисляше повече това от бавачката и Иша.
Иша, беше извикана почти веднага след смъртта на съпругата на господаря, Ювакши. Всъщност Иша беше приятелка с акушерката, която помогна за раждането на бебето, но скоро след раждането на Йесубай, Ювакши почина. След това акушерката изчезна мистериозно. Иша, беше наета и тя и малкото момиченце бяха отпратени в далечния край на разкошния дом, намиращ се в малкото кралство Бхренам.
Бхренам някога беше спокойно кралство. Кралят беше стар, но добър човек с много малко политически амбиции. Повече от жителите бяха скотовъдци и фермери, а армията беше толкова голяма, колкото да се справи със случаен разбойник или пияница. Бхренам беше добро място за живеене. Някога.
Нов военен командир беше поел управлението. Същият човек, който беше наел Иша. Той беше тъмен човек. Опасен. Външно, разбира се, беше усмихнат и почтителен към краля, но когато се прибираше, Иша отправяше молби към боговете да ги пазят от него. Той я плашеше. Повече от всеки друг, когото бе срещала.
Подозрението на Иша, че бащата на малкото бебе е направил нещо ужасно на съпругата си, се засилваше, когато той посещаваше детската стая. Често, когато тя влизаше в стаята, го намираше да се взира в малкото бебе с отвращение на лицето. Тъй като се страхуваше от него, Иша чакаше на прага, полускрита, кършейки ръце, докато шепнеше тихи молби малкото момиченце, което бе обикнала, да не направи нещо, с което да разгневи баща си.
Когато той излизаше, тя въздъхваше с облекчение и благодареше на боговете, че момиченцето беше спяло през цялото време, докато баща и беше тук. Но след всяко негово посещение тя откриваше, че малкото момиче все пак е будно, а необикновените й очи се взираха в мястото, където доскоро беше лицето на баща й, малките и крачета бяха неподвижни, одеялото плътно завито около нея.
По-късно, въпреки честата поява на бащата, на Иша и се искаше момиченцето да показва повече емоции; всъщност тя често се чудеше дали и имаше нещо. Тя въобще не беше лошо дете, просто Йесубай имаше сериозен характер.
Тя не играеше като другите деца. Вместо да мечтае или да си играе с играчките си, тя просто ги оставяше на място, което според нея ги показва в най-добра им светлина. Усмивките й бяха рядкост. Въпреки че красотата й беше неоспорима, повечето я възприемаха просто като красива кукла. Само Иша усещаше дълбоките чувства, които се криеха под повърхността.
Посещенията на бащата на Йесубай ставаха все по-редки, когато детето порасна и през повечето време той оставяше дъщеря си сама, с изключение, когато я взимаше на политически събрания и партита. Рядката красота на детето изглежда му доставяше удоволствие, особено когато беше забелязана и от краля. Йесубай следваше баща си от един министър до друг, дори го държеше за ръката, когато той настояваше, и не издаваше звук, освен ако не се обърнат директно към нея. Още тогава тя беше възпитана, като перфектна принцеса, а тихият й характер очароваше всеки, който я срещаше.
Въпреки че имаше полза от нея и я използваше, бащата на Йесубай не й казваше нито една любезна дума, а в момента в който тези ангажиментите приключваха, бързаше да я остави на Иша. Само когато беше на сигурно място в ръцете на Иша, раменете на младото момиче се отпускаха, красивите й очи се затваряха. След това Иша поставяше малкото създание в леглото и се чудеше, не за първи път, дали в тялото на малкото момиченце, не беше хваната в капан душата на по-възрастна, мъдра жена.
Когато Йесубай беше на осем, баща й замина на пътуване, за което беше странно развълнуван. Блясъкът в очите му беше плашещ и Иша тайно се надяваше, че каквото и да го е принудило да замине, дано го задържи далеч за неопределено време, но, както винаги, той се върна и тя зачака със сковаващ страх последствията. Ако пътуването на нейния господар беше минало добре, той щеше да накара слугите да донесат цветя, но ако беше минало зле, той лично щеше да потърси Йесубай. Не и се наложи да чака дълго.
Когато влезе в стаята, тя видя малкото момиченце, което толкова много обичаше, да седи неподвижно и да се взира немигащо във вратата. Тя хвана ръката й и я стисна леко. Лавандуловите очи примигнаха веднъж, два пъти и после тя вдигна очи към старата слугиня. Малкото повдигане на ъгълчето на устата й показа на Иша, че е благодарна за подкрепата й.
Докато Йесубай грижливо покриваше дългата си до кръста коса с лилав шал, Иша се суетеше в и без това девствено чистата стая, премести една книга сантиметър по-надолу върху масата, избърса конденза от студената кана с вода, оправи едно одеяло и изтупа няколко възглавници.
В коридора се чу тропот на тежки крачки и Йесубай бързо прикрепи шала върху лицето си, така че да се виждат само прекрасните й очи. Иша зае мястото си встрани, криейки се в сенките, като се приготви да защити подопечната си, но се молеше да не е необходимо. Колкото и да искаше да бъде силна жена, която няма да се преклони пред злото, Иша винаги изпитваше чувството на облекчение, което идваше, когато малкото момиче, успяваше да се справи с баща си сама.
Някой ден, помисли си тя. Някой ден ще застана безстрашно до нея.
Но Иша не застана безстрашно до Йесубай, поне не и веднага. Когато бащата на момичето влезе в стаята, силата пращеше във върха на пръстите му, и момичето, и възрастната жена знаеха, този ден нямаше да има цветя, а тръни. Докато Йесубай превеше реверанс на баща си и леко сведе очите си по начина, по който се очакваше, той се нахвърли – първо с неестествената си сила, събрана в ръцете му, а след това и с юмруци.
Скъпоценни коприни пламнаха. Парчета камък се откъснаха от стената и се разбиха в отсрещната. Малки кукли, със сложно изваяни восъчни лица, се разтопиха. Когато физическото унищожение се оказа неефективно за успокояване на темперамента му, той най-накрая се обърна към дъщеря си.
Тя стоеше смело пред него, спокойно и с наведена глава, докато той беснееше за нещо, което искаше, но беше извън обсега му – като страстта му към жената, която го беше отхвърлила, както и за факта, че Йесубай беше свит слаба и че нейната раждането го бе лишило от сина, който толкова много искаше.
С ярост на бик той дръпна ръката си назад и удари Йесубай през лицето толкова силно, че слабата й фигура беше подхвърлена. Вятърът отметна воала й и развя косата й. С ужасяващ звук Йесубай се удари в стената и бавно се плъзна надолу. Момиченцето лежеше неподвижно, нараненото му тяло висеше като безжизнена кукла, хвърлена небрежно върху назъбени парчета камък.
С вик Иша се втурна напред по пътя на чудовището, само за да бъде възнаградена със счупен крак, смачкана трахея, две почернели очи и тъмно лилави синини по тялото си. Подопечната й беше мъртва и Иша знаеше, че скоро ще се присъедини към нея.
В тишината, след неговото излизане, тя се събуди. Болката пронизваше крайниците й и блъскаше под клепачите й, но въпреки това тя усети нежно докосване по ръката си. Йесубай. Момичето беше живо.
Тя докосваше любимата си дойка с нежни, колебливи пръсти и топлина успокои болката, която пронизваше крайниците на Иша. Минаха часове и докато се лекуваше, Иша размишляваше върху нещата, които бе успяла да разбере от крясъците на господаря си. Изглежда, че наскоро се е провалил в опита си да проникне в съседно кралство, което беше провокирало яростта му. Беше изкрещял, че амулетите ще му принадлежат и че ако трябва да премине през хиляда войници, за да се докопа до младите принцове, така ще стане.
Докато биеше дъщеря си, той беше казал, че тя е безполезна като майка си и че могъщ мъж като него се нуждае от силна и волева жена, която да застане до него. Той каза, че само му се е искало да бе убил Ювакши, преди тя да му роди мяукаща дъщеря, която да бъде трън в очите му.
Иша лежеше тихо, отокът по лицето и тялото й спадна благодарение на лечебното докосване на Йесубай, но младото момиче, с кървящи рани от рацете на баща й, помрачаващи красивото й лице, плачеше и тихо се извиняваше, казвайки, че не може да направи нищо повече с крака и. Нямаше значение. Иша щеше да се излекува достатъчно.
Накуцването, което имаше след този ден, беше напомняне на Иша, че трябва да застане твърдо срещу злото. Всъщност й даде чувство на гордост, че все пак е била достатъчно смела да защити подопечната си. И все пак, колкото и смела да беше в този ден, тя все още отчаяно се страхуваше от бъдещето. Какво щеше да направи господарят й, когато научи, че двете не са умрели?
В онзи ден, изпълнен с болка и скръб, Иша разбра две много важни неща.
Първо — магията, която използваше бащата, беше предадена по някакъв начин и на дъщерята. И второ — бащата на Йесубай наистина беше убил покойната си съпруга и нямаше да се поколебае да убие отново. Беше го подозирала и преди, но сега знаеше, че е способен и на по-лошо. Много по-лошо.
