Глава 32
Клетви
– Келси! Мис Келси! Събудете се!
Изстенах, когато усетих как някой безмилостно да ме разтърсва за рамото.
– Събудете се, мис Келси! О, моля те!
– Хей, главнокомандващ Барби, остави ме да спя. – измърморих и се претърколих на една страна, но незнайно защо усетих студен и гладък камък под себе си.
Бръснах въздуха с ръката си, наддигнах се и неохотно отворих едното си око.
– Къде съм?
– Вкъщи. – каза познат глас.
– Вкъщи?
Седнах и потърках очи.
– Нилима!
Оказа се, че лежах в окъпания от слънце коридор в къщата на Рен.
Нилима нежно ме прегърна и двете се обърнахме, чувайки тих стон.
– Рен?
Пропълзях на четири крака до Рен, който се надигна със стон и отвори очи.
– Добре ли си? – попита той, докосвайки бузата ми.
Покрих ръката му с моята ръка. Сините очи на красивия принц се вгледаха в лицето ми и разбрах, че той пита не само за здравето ми.
– Ще бъда. – обещах тихо.
След това отново се чу дрезгава въздишка и се втурнахме да търсим Сунил, който лежеше на килима в музикалната зала. Нилима се втурна към него, но застина на прага, гледайки учудено непознатия.
Сунил се изправи с мъка и ококори очи към лъскавия роял, китарите на Рен и огромната стерео уредба.
– Добре дошъл в нашия дом – рече гостоприемно Рен – Ще те настаним в стаята на Кишан.
Сунил кимна разсеяно, последователно докосвайки с пръсти картините в тежки рамки и античните лампи, но когато Рен хвана ръката на Нилима, за да я представи, нашият гост от миналото забрави всичко на света, освен жената, която го гледаше объркано.
Той се усмихна очарователно и отново бях изумена колко е красив. Зелените очи на Сунил блестяха, когато той хвана ръката на Нилима с поклон.
– За мен е голяма чест да се запозная с такава красавица. Благодаря ви от сърце за гостоприемството.
Нилима присви очи невярващо и дръпна ръката си.
– Добре дошли в нашата къща. – сухо отговори тя и тихо попита, обръщайки се към Рен – Кой е той? А къде е Кишан?
– Кишан… няма да се върне. – отговори Рен с тих глас.
Нилима ме погледна въпросително. Преглътнах и кимнах, без да мога да изрека и дума. Горчивината от раздялата с Кишан отново стисна гърлото ми.
– Не ми казвай, че сме изгубили и него! – помоли се Нилима.
– Той не е умрял, най-красива ми госпожо. – побърза да я успокои Сунил – Той остана в миналото, за да се грижи за сестра ми!
– Коя е сестра ти и с какво право, изисква грижите на Кишан? – попита Нилима през сълзи.
– Сестра ми е богинята Дурга. Вашият брат Кишан стана нейният тигър Деймън. Сега той ще ѝ служи .
– Ясно. – кимна Нилима и се обърна към изхода, препъвайки се леко на прага.
Красивото лице на Сунил помръкна от огорчение.
– Извинете ме. Извинявам се, че ви разстроих.
Рен прегърна Нилима.
– Имаме толкова много да ти разказваме!
Тя бързо избърса очите си и се изправи.
– Трябва да ми разкажете всичко, което се случи през последните шест месеца. Ако не сте забелязали, сега е юни!
Рен и аз не повярвахме веднага, че е минало толкова много време. Заедно отидохме в библиотеката на пауните и разговаряхме до вечерта, описвайки нашите приключения. Сунил ни засипа с въпроси за търсенето на даровете на Дурга, а най-голямо впечатление му направи нашата история за огненото царство. Седнах до Рен и почти не участвах в разговора. За мен беше достатъчно просто да седя до него и да слушам любимия му глас.
Вечерта се обадих на приемното си семейство. Докато ни е нямало, Нилима прилежно им изпращала пощенски картички от мое име, но аз нямах търпение да чуя гласовете им. Майк и Сара ми зададоха хиляди въпроси и ми съобщиха много новини. Те не бяха мои родители, но все пак бяха част от това, което наричах дом и разговорът с тях ми помогна да откъсна ума си от болката от раздялата с Кишан.
По залез, Нилима ни донесе храна, но нямах апетит. Рен ме прегърна, притегли ме към себе си и скоро аз заспах на гърдите му под тихите гласове на разговора.
Събудих се в пълен мрак в спалнята си на горния етаж. Автоматично протегнах ръка, потърсих тигъра си, но пръстите ми докоснаха празния матрак. Той отсъстваше. Сънено се изправих, отидох до терасата и отворих вратата.
– Кишан? – извиках тихо, но не видях черната опашка да виси лениво от люлката.
Той отсъстваше.
Реалността нахлу в съзнанието ми като ураган: няма го, никога повече няма да видя своя черен тигър. Сълзите течаха като река, гъделичкайки бузите ми като крилца на малки феи. Тихо затворих вратата и притиснах чело към стъклото.
– Рен? – прошепнах, но никой не ми отговори.
Върнах се в леглото, завих се с юргана на баба ми и затворих очи. Ръката ми случайно се блъсна в нещо пухкаво и дори трепнах от изненада, но веднага разбрах, че това е просто плюшен тигър отпреди сто години, купен в Орегон. Придърпах тигъра към себе си, сложих глава върху плюшените му лапи и заспах.
На следващата сутрин горещ душ и свежи дрехи ме направиха отново човек. Слязох в кухнята и заварих Сунил усърдно да се учи как да използва микровълновата. Кухненският плот беше подреден с чинии с всякакви видове храна.
Избрах чиния с горещи вафли и нарязани пресни праскови и наблюдавах любопитно Сунил и Нилима, които тази сутрин изглеждаха необичайно смутени. След като внимателно изслуша лекция за използването на микровълнова фурна, Сунил грабна чаша от сушилнята и помоли веднага да го научим как да прави „кубчета лед“.
Усмихнах се на себе си. Внимавай, Нилима! Този красавец няма да пропусне своето! Когато лековерната Нилима започна да обяснява как работи хладилникът, най-накрая се убедих, че хитрият Сунил се интересува много повече от учителя, отколкото от урока. Докато разбърквах шоколада си, не можех да не се запитам как би реагирала Анамика на интереса на брат си.
След закуска се поразходих из къщата и намерих Рен в стаята на г-н Кадам, потънал в четене.
Като ме видя, затвори книгата със силен трясък, изправи се и ми стисна ръката.
– Добре ли спа?
Свих рамене, без да знам какво да кажа. Той леко се намръщи и извърна очи.
– Ти… – заекна Рен и преглътна – Искаш ли да се прибираме? В Орегон?
– Все още не знам. Още не съм решила. – казах честно. Твърде дълго животът ни беше воден от една цел. Сега, когато задачата е изпълнена, се почувствах неспокойна.
Той кимна и ме целуна по бузата.
– Добре, кажи ми какво решаваш. – попита Рен и излезе от стаята.
А аз останах да стоя, без да разбирам нищо.
На двадесет и четвърти юни, точно една седмица след завръщането ни от миналото, се облякох с най-голямо внимание и дори внимателно оправих непокорната си коса, преди да сляза долу. Нилима ми остави бележка, че тя и Сунил са отишли да му купят дрехи и вероятно ще останат за вечеря в града.
След закуска, съвсем сама, тръгнах да търся Рен, но го нямаше никъде.
Без да знам какво да правя със себе си, четох, говорих по телефона с Майк и Сара, след това изгледах няколко филма в домашното кино. За филмовото шоу си направих пуканки и с умиление си спомних как Рен, Кишан и аз обичахме да гледаме филми, докато ядяхме огромни купи с пуканки. По време на филма времето летеше. Когато отидох в кухнята беше тъмно и Нилима и Сунил не се върнаха.
– Е, честит рожден ден и на мен! – промърморих, докато отивах в стаята си. Без да светвам лампата, бутнах стъклената врата и излязох на тъмната тераса. Звездите блестяха в кадифеното небе, фонтанът блестеше отдолу.
Изминаха две години от рождения ми ден в цирка… Две дълги години от деня, в който срещнах моя скъп г-н Кадам и попаднах във вълшебния и страшен свят на проклятието на тигъра. Сега съм на двайсет. И как ще живея нататък?
Борих се с капа, дракони и кракен. Гигантска акула почти отхапа краката ми, феникс ме изгори жива, вечерях с феи и убих господаря на демоните, който искаше да ме направи своя наложница. Доскоро имах неограничена власт, но всичките ми свръхестествени способности са в миналото. Потрих длани – нищо, никакъв отговор. Остана ми само самотата и чувството за пълна безпомощност.
Върнах се в моя свят, който трябваше да ми е познат до най-малката подробност, но изведнъж се оказа непознат. За първи път от две години не знаех какво да правя. Тази загуба беше подобна на това, което почувствах след смъртта на родителите ми. Ако тази трагедия ме промени завинаги, то опитът от последните две години също остави своите белези.
Сълзите напираха в гърлото ми. Защо Рен ме избягва? Може би ме обвинява за смъртта си? Или съжалява, че не е останал с Дурга вместо Кишан? Наистина ли го притеснява необходимостта да се грижи за мен?
За няколко секунди сериозно обмислях да избягам в Орегон без Рен, но накрая отхвърлих идеята. Стига, вече го бях правила. Преди да взема каквото и да е решение, с Рен трябва да поговорим откровено.
Изтрих сълзите си и чух как вратата се отваря.
Рен излезе на терасата, но не дойде до мен, а спря малко встрани, подпрян на парапета. Той погледна надолу към басейна и каза с тих глас:
– Честит рожден ден, Келси.
– Мислех, че си забравил. – прошепнах, без да го поглеждам.
– Не, спомням си. Просто не бях сигурен дали искаш да празнуваш.
– Вероятно не. – промърморих, свивайки рамене.
Стояхме мълчаливо няколко минути. Секундите минаваха, напрежението между нас растеше, кръвта блъскаше все по-бързо в слепоочията ми. Чаках го да каже нещо, но той дори не ме погледна. Най-накрая разбрах, че не мога повече. Събрах сили, решително се обърнах към Рен и изтърсих:
– Защо се криеш от мен? Съжаляваш ли, че трябваше да ме доведеш у дома?
Той се изправи и ме погледна объркано.
– Така ли мислиш?
– Не знам какво да мисля! Не си прекарал и две минути с мен, откакто се върнахме! Ако присъствието ми те притеснява, кажи!
Той пристъпи към мен, хвана ме за брадичката, погледна ме в лицето. Тъмносините му очи бяха пълни с емоции.
– Мислиш ли, че не искам да те виждам? – попита той, гледайки ме недоверчиво – Келси, искам те повече, отколкото искам да дишам! Просто се опитвах да ти дам време. Ти обичаше Кишан. Болеше те да го напуснеш. Трябва да съм сляп, за да не видя това!
Хванах ръката му и тихо признах:
– Обещах на Кишан, че част от сърцето ми винаги ще принадлежи на него.
Рен завъртя очи и кимна.
– Със сигурност. Разбирам.
Той се дръпна от мен, готов да си тръгне.
В този момент не се сдържах. Обзе ме справедлив гняв.
– Алаган Дирен Раджарам! – изкрещях – Как смееш да ме изоставяш!
С два огромни скока скочих до Рен и застанах пред него, сочейки с пръст гърдите му.
– Ти нищо не разбираш! – извиках аз – Да, цели две години съм влюбена в теб! Ако сам не си го разбрал, тогава не знам кой трябва да ти отвори очите! Да, обичах Кишан, но дори той знаеше, че съм влюбена в теб. Между другото, мослех че ти доброволно ще останеш с Дурга! Така че, ако някой има право да се съмнява в силата на връзката ни, то това съм аз, а не ти!
Рен направи решителна крачка към мен и аз изведнъж се развълнувах толкова много, че се отдръпнах, докато гърбът ми не се удари в парапета. Той ме хвана за раменете.
– Нека поговорим откровено, госпожице Хейс! Първо, никога не съм искал да те напускам. Казах направо на Фет, че не ми пука за хода на историята и Дурга заедно с нейния тигър. Исках само едно: да бъда с теб. Ако това означаваше да останем в миналото, така да бъде. Ако означаваше да се прибера вкъщи, щях да се прибера. Готов съм да служа на Дурга само ако си с мен. Келси, никога не съм си и помислял да се откажа от теб.
– О, о… – изписках от срам.
Рен вдигна ръце към врата ми и ме придърпа към себе си.
– Келси, скъпа моя, красиво мое упорито момиче, ако искаш да кажеш, че си готова да бъдеш с мен, тогава знай, че аз не мечтая за нищо друго!
Той избърса сълзите от бузите ми и мълчаливо се взря в мен с вълшебните си хипнотизиращи очи, очаквайки отговор.
И аз се изправих на пръсти, отметнах кичури копринено черна коса от челото му и отговорих:
– Рен, ти си всичко, което искам!
Усмивка докосна твърдите му устни и той се наведе и ме целуна. Целувката, в началото нежна, бързо се превърна в поглъщащ пламък. Не се бяхме целували от толкова време, че не можах да се наситя. Рен прокара ръцете си по гърба ми, след това ръцете му бавно се спуснаха надолу по кръста ми, към бедрата ми и алчно ме дръпнаха към него. Телата ни се притиснаха плътно едно към друго, но това не ми беше достатъчно, исках още по-голяма интимност. Исках да се слея с него.
Отначало и аз го хванах за кръста, после насърчена, пъхнах ръце под една копринена риза. Пръстите ми се плъзнаха по корема на Рен. Той прошепна името ми, аз погалих гърдите и раменете му, погалих го по врата и прокарах пръсти през косата му. Скоро вече не знаех чии стенания чувам – моите или неговите.
Рен бавно прокара ръце по голите ми предмишници, галейки с пръсти чувствителните места около ключицата ми и трапчинката на врата ми. Дори нямах време да забележа как ръката ми беше уловена и притисната към бясно биещото му сърце. Постепенно страстните целувки на Рен омекнаха, станаха нежни, много бавни и непоносимо съблазнителни. Във всяка целувка, във всяко докосване имаше една солидна доза любов и аз я усещах толкова ясно, сякаш четях мислите му. Когато устните на Рен намериха ухото ми и прошепнаха сладки думи и нежни обети в него, бях толкова потънала в това блаженство, че се събудих едва когато чух нещо неочаквано.
– Какво… какво каза? – измърморих едва чуто.
Лицето му грееше от любов и нежност. Той се усмихна плахо.
– Попитах дали си готов да се омъжиш за мен.
Погледнах в сините му очи и се усмихнах.
– Какво ще направиш, ако кажа: Ако сериозно питаш, тогава отговорът ми е не?
Той примижа шеговито.
– Предполагам, че тогава ще трябва да те съблазня, за да се съгласиш.
– Така ли? Тогава, разбира се, отговора е „не“!
Той сбърчи решително вежди и бавно, бавно целуна лицето ми от брадичката до ухото, прошепвайки репликите от любимата си пиеса: „Ще бъда твой съпруг, Келс, точно на теб. Кълна се, както и в онзи час, когато те видях и бях пленен от красотата ти, че ти няма да бъдеш с друг, а моя… За да не ми откажеш! Трябва да се оженя за теб!”
Целунах ухото му и прошепнах закачливо:
– Смяташ ме за упорита като Катарина, мой Петручио?
Той ме хвана здраво за кръста.
– Още не съм чул дългоочакваното „да“ от теб, моя Катарина. Това доказва, че си не само упорита, но непростимо упорита – прошепна той с лукава усмивка.
Няколко секунди по-късно, след няколко непоносимо горещи целувки, той отново прошепна:
– Омъжи се за мен, Келси… Искам те… – тук кимнах нетърпеливо и със смущение усетих устните му, притиснати към врата ми, усмихнати – Искам да те наричам моя съпруга!
„Мммм“ – беше всичко, което успях да отговоря.
– Не се брои. – Рен ме дръпна от себе си и ме хвана за ръцете.
– Келси Хейс, обичам те! Принадлежа ти изцяло. Бях твой, с тялото и душата си, цели две години. Ти винаги си била моята съдба. Бъди моя дом, прия. Бъди моя жена.
Погледна право в лицето ми и сърцето ми спря. Времето за шеги свърши. Доближих ръцете му до устните си, целувайки всяка.
– Сърцето ми принадлежи на теб, Алаган Дирен. С удоволствие, ще бъда твоя съпруга.
Рен се усмихна триумфално и горкото ми сърце почти изскочи от гърдите ми, когато ме вдигна в ръцете си. Щастието му беше толкова заразително, че не издържах и се засмях, радвайки се, че все пак успях да не загубя най-любимия си тигър. Изграждането на живот заедно с Рен ще бъде вълнуващо приключение, може би дори по-приказно от всяко от предишните ни. Бъдещето, от което доскоро толкова се страхувах, изведнъж се изпълни с радост и надежда.
Обвих ръце около врата на Рен, докато той шепнеше между целувките,
– И какво?.. Искаш ли да… получиш подаръка си… за рождения си ден?
– Това не може ли да почака до утре? – въздъхнах тихо, докосвайки челото му с устни.
Рен ме притисна още по-силно към гърдите си и отвърна с усмивка:
– Може и още как!
Засмях се, а той повдигна лицето ми за брадичката и доближи устните си до моите.
Назад към част 33 Напред към част 35
