Глава 9
Джейсън погледна през прозореца на двореца, който за момента беше негова резиденция, като вниманието му беше насочено към малката затворена градина на планинската страна на двореца на Махия. За да я види, трябваше да прекоси центъра на къщата, а принцесата не се бе постарала да му я посочи, когато го заведе до апартамента му. Той разбра защо.
За разлика от структурирания двор зад гърба му, тази скрита зона, сгушена между двореца и високата защитна стена, която предпазваше крепостта, изглежда отдавна е била създадена като градина за удоволствия, снабдена с напоителни канали, които поддържаха буйно цъфтящите растения въпреки пустинното слънце, а след това забравена, оставена да вилнее.
Изящните плочки, които се виждаха по криволичещите пътеки между лехите, му подсказваха, че градината е проектирана от човек, който е очаквал да прекарва много време в нейните околности… или може би е очаквал някой друг да го прави, някой, за когото го е грижа достатъчно, за да създаде скрит рай.
Ерис.
Умът му направи връзката, която търсеше – плочките повтаряха тези, които беше видял на стъпалата на двореца на Ерис. Така че може би този дворец първоначално е трябвало да бъде затвор на Ерис, а градината – негово лично пространство. Само че Ерис се беше опитал да използва времето си на открито, за да избяга, вероятно точно от тази градина, и така беше загубил дори тази частица свобода.
Той си отбеляза, че трябва да се запознае с теорията си на жената, която сега се разхождаше по пътеките на дивата градина. В този момент тя вдигна поглед и макар да беше скрита в сенките, под ледената зелена туника нахлу слабо напрежение в гръбнака ѝ.
Подгъва на прилепналата дреха стигаше на сантиметър над коляното, а разкроенията до средата на бедрото от двете страни позволяваха свобода на движенията, но оставаха скромни, тъй като туниката се носеше върху заострени панталони от фин памук, които обгръщаха краката ѝ. Тъмносини, панталоните повтаряха дебелата синя рамка по краищата на ръкавите до лактите и по долната част на туниката.
Макар че стиловете се различаваха – панталоните понякога бяха свободни, а понякога тесни; туниките бяха с високо деколте или набрани, разкроени в пълна пола или прилепнали към тялото; най-често носени с дълъг марлен шал, това беше облеклото, което той бе виждал много пъти в тази страна, толкова често срещано при работниците и слугите, колкото и при придворните. Разликата беше в материите, кройката и дълбочината на украсата. Не беше необичайно да види някоя от придворните пеперуди в дреха, ръчно обшита с мънички перли, или в която бродерията беше създадена с фини нишки от чисто сребро и злато.
Махия носеше лека коприна, но въпреки че туниката следваше формата на тялото ѝ, тя не носеше блясък, нито бродерия. Деколтето беше плитко, което позволяваше да се видят костите на раменете ѝ. Златистокафявата ѝ кожа сияеше на утринната слънчева светлина, а косата ѝ блестеше със скрити червени нишки там, където висеше на проста, свободна плитка, която стигаше до средата на гърба ѝ.
Броня, помисли си той, Махия използваше официалното облекло като броня, а той я беше намерил разголена от него. Възползвайки се от това, той се увери, че я чака на долното ниво, когато тя влезе отново в двореца.
– Нарушила ли си поста? – Попита той, уловен от начина, по който слънчевият лъч освети кафявия цвят на очите ѝ до още по-изненадващ интензитет.
– Не. – Тя не издаде изненада или колебание от присъствието му, сякаш бе осъзнала целта му и бе използвала времето между забелязването ѝ и срещата им, за да облече емоционалната си броня, ако не и дрехите, които изпълняваха същата функция. – Човек не оставя гост да вечеря сам… милорд.
Хубави думи, които не означаваха нищо.
– Казвам се Джейсън – каза той. – Никога не съм бил лорд, нито пък искам да бъда такъв в какъвто и да е смисъл.
Миг.
– Не мога да използвам собственото ти име.
Джейсън обмисли културните обичаи на земята, в която се намираше, наслои ги върху краткия период на връзката си с Махия, статута ѝ на принцеса, както и негласните правила на двора на Нейха, и разбра, че ако тя използва името му публично, ще наруши бариера, което ще накара другите да повярват, че ритуалът на кръвния обет е преминал в далеч по-интимни отношения.
– Тогава насаме аз съм Джейсън.
Наклони глава, последвана от грациозно махване с ръка, докато го водеше в слънчева стая с изглед към главния двор. Масата от полирано дърво с размери, подходящи за шестима души, вече беше подредена за закуска – местата бяха разположени едно срещу друго.
– В този дворец няма прислуга, с изключение на тези, които идват веднъж седмично да почистят – каза тя и взе елегантния сребърен чайник, за да му налее чаша, след като и двамата заеха местата си. – Мога обаче да ви назнача някой, ако желаете.
– Не. – Той отпи глътка от сладкия чай, наситен с мляко и подправки, и върна чашата на масата, като възнамеряваше да си налее чаша вода.
Махия вдигна очи от мястото, където слагаше храна в чинията.
– Не е по вкуса ти? – Преди той да успее да отговори, тя стана и изчезна през една малка врата, за да се върне с друга тенджера само след няколко минути. – Може би ще предпочетеш това.
Чистият вкус на фин черен чай докосна устата му, когато той вдигна чашата до устните си, а листата несъмнено бяха от плантациите на територията на Нейха. „Благодаря.“ Той не каза на Махия да не му сервира, защото това, че тя остави чинията, която беше приготвила, за да създаде друга – много по-подходяща за вкуса му, като решението ѝ не се основаваше на нищо друго освен на неговите предпочитания, когато ставаше дума за чай, му подсказа нещо друго за нея.
Интелигентна жена с много лица… която предпочиташе да създава друго впечатление.
Сервирайки си, след като мина през чинията му, тя каза:
– Събуждаш се рано. – Проницателен поглед. – Или пък не спиш. Може би си летял през всичките часове преди изгрев?
– Аз не съм смъртен. – Ангелите не бяха имунизирани срещу нуждата от сън, но колкото по-възрастни ставаха, толкова по-малко се нуждаеха. Джейсън спеше може би две нощи от месеца и това беше достатъчно, за да поддържа силите си. – Ти обаче се нуждаеш от повече сън, отколкото получаваш. – Слаби синини белязаха кожата под очите ѝ – синини, които не можеха да се обяснят с една-единствена нощ без сън.
Истински изненадан поглед пред миглите ѝ забули изражението на лицето ѝ.
– Събуждам се, когато вие се събудите, милорд.
– Джейсън.
– Джейсън.
Това не беше никаква победа, помисли си той, капитулацията беше също толкова безсмислена, колкото и всички останали красиви думи, които му каза. Това не беше жената, която говореше за гардовете и предлагаше да претърси стаята за закачена игла, щитовете на учтивата любезност се бяха издигнали, за да скрият истината за нея в часовете, откакто той бе отлетял в изчезващата нощ.
– Разкажи ми – каза той, като реши да използва не груба сила, за да преодолее тези щитове, а по-скоро фино подмамване на любопитната природа, която тя по-рано беше предала – за стражите на Ерис.
Тя остави чая си и започна да говори, като тонът ѝ подсказваше, че е очаквала въпроса – което означаваше, че е разбрала и защо той може да се нуждае от тази информация. Оказа се, че стражите са общо дванайсет – отряд, чиято единствена задача е да „защитава“ Ерис, като го държи в двореца му.
– Отрядът е съставен от висококвалифицирани ангели, без вампири.
Крилатата охрана имаше смисъл за затворник, способен да лети.
– Кой според теб е убил Ерис?
Още един проблясък на изненада. Тази тя не се опита да скрие и той разбра още нещо за принцесата – не беше свикнала да искат мнението ѝ, още по-малко да го слушат с уважението, което несъмнено заслужаваше. Никой не виждаше повече от човек, когото другите отхвърляха като подминат. Затова Джейсън постави толкова много от шпионите си сред слугите.
Махия обаче не беше слугиня и той не я познаваше достатъчно добре, за да прецени дали не играе много хитра игра с него, дали „истинското“ ѝ лице не е толкова фалшиво, колкото и очевидната фасада. Само едно нещо беше сигурно: Принцеса Махия, с остриетата, които и сега бяха скрити в косата ѝ, току-що се бе превърнала в още по-очарователно същество за ума на неговия шпионин.
– Не е моя работа да казвам – беше усмихнатият ѝ отговор на въпроса му сега, а самоиронията в тона ѝ беше толкова естествена, че повечето щяха да я приемат за чиста монета. – Нямам вашия опит.
Джейсън беше свикнал да чака с часове, дни, седмици, ако се наложи, за да открие една истина.
– Бих видял останалата част от форта – каза той, позволявайки ѝ да повярва, че е приел внимателно изчисленото ѝ неотговаряне.
– Разбира се. – Закуската приключи, тя бързо разчисти масата и го изведе навън. – Крепостта е твърде голяма, за да се разхождаме пеша – мога да ти направя общ преглед, докато летим, тогава…
– Не, покажи ми директно зоната, използвана за официалния съд. – Той не искаше да се превръща в мишена на фона на болезнено синьото небе. Нейха нямаше причина да го изстрелва от него, но Нейха също беше архангел. Единственият, на когото Джейсън се доверяваше от Кръга, беше Рафаел.
Махия се поколеба.
– Ако ми дадете малко време, трябва да се върна в стаите си. Господарката ми ще бъде недоволна да ме види така в главния двор.
Когато Джейсън кимна, Махия разбра, че е в капан. Щеше да се наложи да остави шпионина сам, докато се преоблече, давайки му възможност да я изхвърли още веднъж – но да отиде така, както е, не беше вариант. Нейха щеше да го сметне за обида, а привличането на вниманието на архангела щеше да е много глупав ход от нейна страна на този етап от плана. Независимо какво щеше да ѝ струва, тя трябваше да преглътне гордостта си, да прехапе език, да преклони глава, каквото и да се наложи, за да оцелее още малко.
Като благодари на Джейсън за търпението, тя се качи на горния етаж и бързо разкопча малката редица кукички при глезените си, които пристягаха заострения памук на панталоните ѝ. Мнозина от младото поколение в града предпочитаха да носят тесни дънки под туниката, но Нейха беше архангел от старо време, предпочиташе спазването на традициите във форта.
Копчетата, които затваряха прорезите на крилата, ѝ донесоха разочароващ момент, когато отказаха да се отворят, но тя успя да ги разкопчае и свали туниката на пода. След това тя взе не сари, а друга туника. Джейсън щеше да се издигне в небето в някакъв момент и макар Махия да оценяваше изяществото, което сарито даваше на жената, то не беше най-подходящото облекло за полет.
От мека жълта материя, богато бродирана с бели цветя с малки огледалца в центъра, туниката беше официална, без да нарушава траурния етикет, който е в сила след смъртта на Анушка. Фините памучни панталони, които обгръщаха краката ѝ, бяха в контрастно бяло, както и дългият шал, който тя сгъна по дължина и сложи на лявото си рамо, прикрепяйки го към туниката с брошка от бижутата, които имаше на разположение, но които принадлежаха на съкровищницата на форта.
Косата ѝ беше достатъчно лесна – тя я прибра на чист възел на тила си, като я закрепи с висококачествени игли с остриета, които бе успяла да купи от пътуващ майстор, без никой да разбере, като в замяна размени богато украсено сари. Търговецът вярваше, че е спечелил от сделката, но иглите бяха дали на Махия безценно чувство за сигурност в мрака, постоянно напомняне, че не е съкрушено, смачкано същество, а жена, готова да се бори за правото си да живее, да съществува.
Лицето ѝ остана недокоснато. Очите ѝ вече привличаха твърде много внимание – тя не искаше повече.
– Толкова хубави очи имаш.
Полудяло дете, Махия не знаеше защо думите я накараха да изтръпне от стомаха си.
– Благодаря ти.
Бавна усмивка от страна на архангела, за когото ѝ бяха казали, че е нейна леля.
– Това са очите на дядо ти. Линията, изглежда, е вярна.
Отърсвайки се от студенината на спомена, тя плъзна краката си в плоските чехли, пръстите на краката ѝ паснаха идеално в обсипаната с кристали кожа, а каишката около глезена ѝ бе обсипана с подобни бижута. Никой никога не би могъл да каже, че Нейха не е дала на детето, което беше „осиновила“, всеки лукс.
По-малко от седем минути след като се качи горе, тя изтича обратно надолу – за да открие Джейсън, който стоеше пред павилиона в двора, с ръце зад гърба и внимание, насочено към двореца, който беше затвор за Ерис. Облекчението я накара да освободи дъха, който не знаеше, че задържа.
Той не се вписва тук, помисли си тя, уловена от суровата му мъжка красота, докато вървеше към павилиона. Беше твърде необуздан за изисканата елегантност и вежливите правила на царството на Нейха. От дивотата на татуировката, която покриваше лявата страна на лицето му, до неумолимото черно на крилата му и изчистените линии на дрехите му – семпли черни панталони, риза в същия тъмен нюанс, черни ботуши, без бижута – всичко в Джейсън крещеше, че е мъж, ангел, който сам си проправя път, сам си прокарва пътека.
Той може и да изразява уважението си към Нейха, но никога не би я почитал като полубогиня, помисли си Махия и насочи поглед към косата, подредена на опашка на тила му… и тогава забеляза, че носи меч в черна ножница по централната линия на гръбнака си, а ремъците се сливат с черното на ризата му.
– Нейха не разрешава оръжия в официалния си двор, освен за охраната.
Очите на Джейсън се втренчиха в нейните и макар да знаеше, че това е илюзия, имаше чувството, че той я съблича до дъното на душата си, виждайки неща, които никога не беше споделяла с друго живо същество.
– Нейха – каза той – разбира как работя.
Махия много се съмняваше дали някой разбира шпионина в действителност, но кимна леко, използвайки възможността да прекрати смущаващия зрителен контакт.
– Да тръгваме ли?
Джейсън не каза нищо, докато напускаха двора, а мълчанието му беше толкова дълбоко, че тя знаеше, че то трябва да е част от него, а не нещо, създадено, за да я разтревожи. Колкото и да е странно, тя ни най-малко не го намираше за смущаващо – мълчанието на Джейсън беше честно, за разлика от лъжите, които излизаха от толкова много други усти.
– Ще намерим миледи в залата за публични аудиенции.
На този ден Нейха винаги беше на разположение на онези от нейните земи, които искаха да говорят директно с нея – парадоксално справедлива кралица, независимо дали избирателят беше аристократ или фермер.
– Достатъчно рано е, за да можем да я видим безпрепятствено – добави тя, докато минаваха през сложно изрисувана порта, достатъчно голяма, за да могат няколко слона да минат един до друг.
Фортът беше жив и буден и Махия кимна за поздрав на голям брой хора. Всички жени бяха облечени в меки нюанси, а не в наситените червени, жълти и сини цветове, които обикновено са предпочитани в този регион, но стиловете им се различаваха значително. Няколко носеха дневни рокли, няколко вампирки – спретнати костюми, които говореха, че имат работа извън форта, а други носеха обикновени работни сарита. Имаше и такива, облечени в униформата на гвардията, в комплект с оръжия – Нейха не правеше разлика, когато ставаше въпрос за умения и способности.
Всички погледнаха към Джейсън за представяне, но Махия пренебрегна неизказаните молби и продължи по пътя си, добре осведомена, че той не е човек, който би играл вежливите игри на двора. Тя се зарадва, че се измъкна от главната улица, когато стигнаха до залата за публични аудиенции, която всъщност представляваше голям каменен павилион, отворен от три страни. Шест реда от седем колони преминаваха по пода, поддържайки извития покрив, а над него – голяма тераса.
Обикновено Нейха се обръщаше към молителите си от високия трон, който вече беше поставен на мястото си, но в момента той беше празен. Вместо да се обърне с молба към стражата, която стоеше пред вратата, за която Махия знаеше, че се отваря към стълбище, водещо към терасата, тя излезе и полетя нагоре, като крилете ѝ боляха от натоварването при вертикалното излитане. Джейсън, разбира се, нямаше такива проблеми и се приземи на терасата преди нея.
Инстинктът ѝ се оказа правилен – Нейха стоеше на ръба, където оригиналната решетъчна стена беше премахната, за да осигури непрекъсната гледка. Погледът ѝ беше насочен към планините – хълмовете бяха златистокафяви в ранната утринна светлина, а зеленината – оскъдна.
– Погребалната му клада пламва утре – каза тя, когато Махия стигна до нея. – Няма да носиш бяло. Никой няма да носи бяло.
За Махия не беше загуба да не носи цвета на траура – Ерис ѝ беше по-малко баща, отколкото котаракът на своите котенца. Що се отнася до мотивите на Нейха, само архангелът знаеше истината, но Махия я беше видяла до закланото тяло на Ерис, чула беше разстроените ѝ стенания. Без значение какво се опитваше да изобрази в гордостта си, същата тази гордост, заради която Ерис прекара три века като затворник, Нейха скърбеше.
– Милейди – каза тя, в нея се появи съчувствие, което не се опита да смачка от съществуване. Продължаващата ѝ способност да съчувства на болката, понесена от друго същество – особено когато това същество е архангел, който вижда в нея само безкрайно отмъщение – беше част от това, което беше, нежност на сърцето, която беше подхранвала с яростна преданост дори когато щеше да е по-лесно да придобие твърда обвивка, през която нищо не можеше да проникне.
Нейха се обърна с лице към Джейсън, като отхвърли Махия, както друг човек би отхвърлил насекомо.
– Какво открихте, шпионино?
Назад към част 9 Напред към част 11
