Глава 31
Рокада
Веднага щом тези думи излязоха от устните на Кишан, амулетът на Деймън започна да свети. Пред очите ни санскритският шрифт сякаш се извиси във въздуха над амулета и външният ръб на диска започна да се върти, като постепенно набираше скорост. Думите се въртяха все по-бързо и по-бързо, докато не се сляха в плътна бяла ивица.
– Сега, приятелю, използвай силата на Деймън, за да върнеш живота в тялото на брат си – каза Фет.
– Но как? – Кишан беше изненадан.
– Основната трудност не е да откриеш, а да избереш.
Кишан затвори очи, тялото му сияеше от притока на бяла енергия. Изведнъж той ахна силно и потрепери.
Ужасена, изкрещях на глас.
– Какво става с него? Фет, боли ли го?
= Кишан трябва сам да реши дали е готов да плати цената, за да спаси брат си.
– Цената? Каква цена? Кишан, не трябва да прави нищо! Аз ще дам каквото трябва!
Фет стисна силно ръката ми.
– Дете мое, този избор трябва да бъде направен от Кишан. Това е неговата съдба.
Кишан изхриптя. По лицето му се стичаше пот. Главата и ръцете му трепереха като в треска и той крещеше истерично.
– Кишан! Втурнах се към него, но Фет ме задържа и поклати глава.
Кишан падна на пода, гърчейки се от болка и тогава всички видяхме как слаб лъч светлина излезе от гърдите му и се насочи към мъртвия бял тигър, който лежеше на пода. Когато светлината мина покрай мен, ми се стори, че виждам танцуващи санскритски думи в нейния поток. Тънка светеща мъгла се изви над тялото на Рен, обгръщайки го като копринен погребален саван.
И тогава пелена от светлина се вля в тялото на Рен. Кишан падна на четири крака с хриптене. Прегърнах треперещите му рамене и го притеглих към себе си. Гърдите на Кишан се повдигаха и спадаха тежко и ми отне известно време, за да забележа, че другият брат също оживя и се раздвижи.
Белият тигър пое дълбоко дъх и Фет възкликна:
– Анамика, защо стоиш там, дъще? Бързо му дай една глътка камандалу!
Богинята се втурна към Рен и изля еликсира в устата му. Ужасните рани по тялото на тигъра започнаха бързо да заздравяват.
– Сега е твой ред, Кал-си. – изкомандва Фет – Излекувай го със златните си пламъци.
– Но… – поколебах се – Вече нямам огнения амулет, нали?
= Златният пламък не се генерира от амулета, дете мое. Винаги е живял в теб.
Пускайки Кишан, прегърнах моя бял тигър и му изпратих цялата енергия, която ми беше останала. Предадох му своите мисли и чувства, прошепнах му, на глас и на себе си, колко много го обичам и как го моля да се върне. Топла златиста светлина се лееше по ръцете ми и усетих как тялото на Рен помръдна в отговор.
Дълбоките рани зараснаха бързо и след няколко минути белият тигър изпълзя от мен и седна. Когато той изсумтя тихо, аз зарових лице в бялата му козина и обвих ръце около врата му. И се разплаках от щастие.
Рен моментално се превърна в човек и ме прегърна силно. Долепи устни до слепоочието ми и започна да гали гърба ми, шепнейки нежни думи на хинди. Не знам колко време седяхме така, преди той да вдигне глава и да попита:
– Как се случи това?
Фет му отговори.
– Брат ти направи своята жертва.
Всички погледнахме Кишан.
Той прочисти гърлото си и сви рамене.
– Трудно е да се обясни с думи. Оказва се, че връщането на живота не е лесна задача. За да съживя Рен, трябваше да дам част от себе си.
– Но аз все още нищо не разбирам. – промърморих аз, неохотно откъсвайки се от Рен. Приближавайки се до Фет, клекнах в краката му – Какво даде Кишан, за да спаси Рен?
Фет въздъхна и поклати глава.
– Своето безсмъртие. За щастие той е достатъчно силен, за да преживее това.
Виждайки нова сълза, която пълзи по бузата ми, той ме потупа по ръката и се усмихна.
– Не се тревожи толкова много, Кал-си. Кишан ще живее много, много дълго, много пъти по-дълго от обикновен човек.
Кимнах и мълчаливо седнах до златоокия мъж, който беше моя опора, откакто напуснах Орегон и който ме обичаше. Кишан седеше с лакти на коленете си. Слабо треперене продължаваше да разтърсва тялото му, той дишаше тежко и често, като че ли му беше лошо. Когато плахо докоснах рамото му, той се усмихна разсеяно.
– Благодаря ти, че спаси Рен. – прошепнах, обвивайки ръце около врата му.
Той протегна краката си, прегърна кръста ми и ме настани в скута си. Тогава той ме погледна в лицето и каза с дълбоко чувство:
– Ще направя всичко за теб, Келси. Не знаеш ли това?
Усмихнах се нежно и го погалих по бузата.
– Разбира се, че знам.
Братята се спогледаха и дълго време не отместиха поглед. Никой от тях не каза нито дума, но по сериозните им лица разбрах, че зад това мълчание се крие нещо повече от благодарност.
Кишан ме прегърна по-силно. Когато се отдръпнах, Дурга и брат ѝ вече бяха тръгнали, а Рен потриваше ръце съсредоточено, без да вдига поглед. Фет обяви високо:
– Сега трябва да се нахраните и да си почивате. Ще говорим за бъдещето утре.
С тези думи той излезе от палатката. Кишан ме хвана за ръката и ми помогна да стана. Рен също се изправи и докато минавах покрай него, погледнах в сините му очи и изчезнах. Сърцето ми пърхаше като пеперуда под мрежа, ярък син поглед ме улови и не ме пусна. Рен докосна ръката ми, пръстите ни се докоснаха нетърпеливо, но тогава Кишан ме изведе от палатката. Фет изчезна някъде.
Беше оставено място за петимата ни близо до огъня, но щом Дурга видя Кишан и мен да се държим за ръце, тя скочи и каза, че не е гладна и бързо изчезна в тъмнината.
Кишан извика след нея:
– Ана, хапни малко храна! – но красивата Амазонка дори не се обърна и бързо изчезна от погледа.
Повдигайки вежди, Кишан въздъхна, целуна ме по бузата и изтича в палатката за Златния плод. Възползвайки се от момента, Рен седна до мен.
– Съжалявам, изглежда не съм била много дружелюбна. – извиних се на Сунил, докато всички се настанявахме до топлия огнен кръг – Виждате ли, всичко беше…
– Твърде странно – завърши той – Изобщо не се почувствах обиден. Освен това искам да ти благодаря. Съжалявам за сестра ми. Сега тя изобщо не е като Анамика, която познавам. Нищо, когато се вразуми и стане себе си, със сигурност ще ви благодари.
Засмях се тихо.
– Надали, но все пак благодаря!
Тогава Кишан се върна със Златния плод и почти се спъна, когато видя, че Рен е заел мястото си до мен. Поклащайки глава, Кишан отиде до огъня и упорито седна от другата ми страна, притискайки лакътя и бедрото си към мен. Изведнъж се почувствах като тънък, много тънък слой шоколад, притиснат между две горещи бисквити, току-що извадени от фурната.
За щастие всички бяха малко разсеяни, предавайки си един на друг, включително и приятно изненаданият Сунил, горещи парчета пица.
Докато Сунил отхапваше парче от вкусното лакомство със сирене, попитах:
– Сунил, как те залови Локеш?
– Смешното е, че ако бях послушал сестра си, нищо от това нямаше да се случи. – въздъхна Сунил – За първи път чухме за демона преди година. Странни слухове се разпространиха из целия щат, започнаха да говорят за села, изчезнали незнайно къде, търговци с кервани говореха за голяма армия, която се събира на границата. Всеки, който се осмели да пътува на север до Великите планини, биваше предупреден, че там може да загуби живота си и дори самата си душа. Казваха, че щом водачът на демоните погледне в очите на човек, нещастникът завинаги изпада под пълната му власт. Ужасният демон никога не пуска жертвите си. Историите, бяха ужасни и когато керванът на нашия суверен, натоварен с ценности, изчезна, ние разбрахме, че въпросът е сериозен и изпратихме армия до границата. При втората атака бях заловен. По време на първата просто получих удар по главата и загубих съзнание. Анамика ме потърси на бойното поле и ме доведе в лагера. Признавам си, че бях толкова арогантен, че не повярвах на разказите ѝ за ужасната съдба, сполетяла нашите мъртви войници. Просто не можех да допусна, че такова трансцендентно зло може да съществува в света. Беше немислимо. Виждате ли, винаги съм бил скептик, винаги съм спорил с Анамика и съм я уверявал, че магия не съществува.
– Но не видяхте ли кой се би на страната на Локеш? – Бях изумена.
– Бихме се в непрекъсната мъгла. Освен това много от нашите врагове бяха в броня. Как можех да разбера, че демоните са във война с нас? Просто не можех да повярвам и като глупак казах на Анамика и войниците, че се бием с хитър мошеник, който се опитва да ни сплаши с някакви трикове.
Сунил придърпа колене към гърдите си и ги обви с ръце.
– Но Анамика винаги е била вярваща. Тя почиташе боговете и от детството усещаше присъствието на нещо … някаква сила, недостъпна за човешкото ни разбиране. Тя твърдо вярваше на всичко, което казваше нашият учител, а аз смятах всички тези истории за измислици на един прекалено впечатлителен отшелник. Когато дойдох на себе си след първото поражение, Анамика ми описа нечуваните ужаси, които се случили на бойното поле. Според нея, срещу нас се е изправила толкова неустоима сила, че нямаше как да я победим. Всичко, което трябваше да направим, беше да се върнем позорно у дома. Но как би могла гордостта ми да понесе такова унижение? Възстановявах се няколко дни, след което отново облякох бронята си и заповядах на армията си да се подготви за похода, като оставих само малък отряд да пази сестра ми. Тя плачеше и ме молеше да променя решението си. Няколко души я държаха, за да не скочи на кон и да ме последва. Докато си тръгвах, чувах дълго време нейните викове, тя ме молеше да се върна и да напусна това проклето място възможно най-скоро.
Но аз не я послушах. Хвърлих армията си в битка и тя беше унищожена почти веднага. Но преди да имам време да дам заповед за отстъпление и да обърна коня си, някъде отгоре се чу пронизителен вик. Нещо падна върху мен, остри нокти пробиха бронята ми, впиха се в кожата ми. Бях издигнат във въздуха, пренесен през небето и хвърлен на каменен ръб на планина. И тогава за първи път видях самия демон. Без да помръдне, той ме вдигна във въздуха със силата на мисълта, притисна ме към склона на планината и ме накара да замръзна. Виждах какво се случва и разбирах как ще се развие, но нищо не можех да направя.
Магьосникът извади кама от колана ми, разряза дланта ми, пусна кръв и пъхна дървения амулет под струята. В същото време той каза: Имаш късмет, че се нуждая от командир на армията. Това е единствената причина, поради която пощадих живота ти, малки войнико. Тогава той започна да пее някакво заклинание, от което талисманът в ръцете му първо почервеня, а след това побеля. Поток светлина излезе от него, удари ме в гърдите, влезе в тялото ми. Болката беше такава, че ако не бях обездвижен, страхувам се, че щях да падна на колене пред моя палач, молейки за бърза смърт. Тогава всичко почерня и загубих контрол над тялото и ума си.
– Но помниш ли какво ти се случи след това?
– Много слабо. През цялото време се чувствах като в кошмар. Това, което правех, се случваше сякаш някъде другаде, далеч, далеч от мен. Всъщност какво значение има сега?
Рен кимна.
– А сестра ти? И тя ли усети болката ти? – попитах.
– Да. – тихо отвърна Сунил – Тя е усетила всичко.
– Съжалявам! – поколебах се.
Докоснах ръката на Кишан и Сунил се изправи и каза, че ще отиде да потърси Анамика.
– Лека нощ, Сунил. Ти също трябва да си починеш, Келс – каза Кишан и всички заедно отидохме в моята палатка. Тук Кишан хвърли бърз поглед към Рен и попита: – Сигурен ли си, че няма къде другаде да отидеш, големи братко?
Рен сви рамене и му се усмихна без следа от смущение.
– Смятайте, че аз съм вашият добър придружител. Вече съжаляваш ли, че ме спаси?
Каза го толкова спокойно и добродушно, че устните на Кишан потрепериха.
– Може би. – измърмори той и започна да оправя леглото.
Погледнах Рен. Той ми намигна и също започна да приготвя легло за себе си.
Легнах, метнах ръце зад главата си и попитах двамата братя, които седяха от двете ми страни:
– Можете ли все още да се превръщате в тигри?
– Да. – отговориха те едновременно.
– Значи проклятието все още не е развалено. И така, има ли още нещо, което трябва да направим?
Кишан тихо промърмори нещо под носа си, а Рен отвърна:
– Мисля, че да.
Обърнах се и погледнах в сините му очи на трепкащата светлина на огъня.
– Ето от това ме е страх. – прошепнах.
След това дълго мълчахме и аз неусетно заспах, приспана от пращенето на огъня и равномерното дишане на моите тигри.
На следващия ден намерихме Дурга сред останките от армията. Тя беше роден лидер и дори брат ѝ трябваше да го признае и да ѝ отстъпи командването. Писарите, поканени от Дурга, надраскаха писма под диктовка, които след това трябваше да бъдат изпратени до всички племена и суверени, очакващи новини за края на битката.
След като послушах малко, разбрах, че Анамика умишлено е подценила достойнствата си и вместо да спомене Келси, Дурга и Рен с Кишан, тя съобщаваше само за две превъплъщения на могъща богиня.
Различни хора излязоха и разказваха собствените си версии на вчерашната битка, а аз седях и си спомнях всичко, което бях чела за Дурга преди, докато разбрах откъде идват всички тези истории. Да, Фет беше прав – това беше нашата съдба. Всички истории, които прочетох, бяха наши истории и ако откажем да завършим мисията си, самата реалност, която познаваме, ще бъде различна.
Легендите за Дурга разказват за бойни барабани, кипящи езера и дъха на богинята, който съживява превърнатите в камъни хора. Планините трепереха, красивата богиня танцува по върховете на изтръгнатите дървета, ревът на тигрите кънти по целия свят, от край до край… Хората искрено изброяваха всички чудеса, на които са били свидетели, и смътните думи на древните пророчества ставаха по-ясни. С помощта на Златния плод, Дурга ще може да нахрани милиони гладни хора. Магическият шал ще ѝ помогне да облече хората. Перлената огърлица ще сложи край на сушите, ще напълни реките и ще даде на хората прясна вода. Що се отнася до Огненото въже, именно тя в крайна сметка ще донесе мир на земята на Индия, тъй като помогнало да унищожи Махишасура.
Богинята Дурга се появи на света в ден на голяма нужда, за да смаже демона, срещу който хората бяха безсилни. Една жена беше предназначена да отърве света от Махишасура, но историята обърка всичко. Защото демонът беше победен не от една жена, а от две. Два аватара на Дурга се биха с Локеш и го унищожиха.
Фет каза, че нашето бъдеще скоро ще бъде решено. Чудех се дали това означава, че ни е писано да останем тук. Мога ли да бъда щастлива в миналото? Ако стана богиня, ще ме приемат радушно. Хиляди хора ще ни се поклонят с Анамика. Не само всички дарове на Дурга, но и амулетът на Деймън ще останат на наше разположение. Ще имаме неограничена власт. Можем да помогнем на милиони хора!
Аз въздъхнах. Не, не бях ни най-малко привлечена от абсолютната власт. Не исках да управлявам империя или да стана народен герой. Животът на една богиня може да бъде благородна жертва. Бих посветила остатъка от дните си да помагам на хората и това би било страхотно. Но дълбоко в себе си изобщо не исках това. Исках да стана майка. Да се омъжа за прекрасен мъж – за някой, който ще ме заведе на вечеря в ресторант и на когото мога да мрънкам от сърце за разхвърляните чорапи из къщата.
Това е животът, за който мечтаех.
Не исках да съм магьосница.
Не исках да съм богиня.
Просто исках да бъда… себе си.
През останалата част от деня Анамика и аз работихме по изграждането на лагера. Беше приятно да върша полезна работа, особено такава, която ми позволяваше да не мисля твърде много за бъдещето.
Известно време работихме мълчаливо, но тогава се пречупих и казах на Анамика:
– Съжалявам.
– За какво?
– За това, че те обвиних за смъртта на Рен.
Тя спря, сгъна одеялото, преди да го постави внимателно върху купчината.
– Ти беше права. Ако Рен не беше убит от Локеш, щях да се опитам да го направя аз.
– Вината не е твоя. Ти беше под контрола на Локеш.
– Трябваше да намеря сили да му устоя.
– Никой не би могъл да направи това.
– Ти го направи.
– Локеш нямаше моята кръв. – въздъхнах.
– Той… той те искаше. Усетих го, когато бях под властта му.
– Да, той беше обсебен от мечтата за силен син и смяташе, че мога да го даря с наследник.
Анамика кимна.
– Много си красива. Разбирам защо беше толкова нетърпелив да те направи своя.
– Аз? – даже се задавих от смях – Сериозна ли си?
– Не се шегувам, Келси. Всички те искат. Твоите тигри са абсолютно отдадени на теб. Те те поглъщат с очите си. Ти си като слънцето за тях. Ти си силна и смела, но кожата ти е по-мека от цветни листенца, а косата ти мирише на тамян. Толкова си дребничка, че мъжете до теб сами изправят рамене, готвят се да те хванат в прегръдките си и да те отнесат далече от всяка беда. Аз изобщо не съм като теб. Аз съм висока и силна. Косата ми винаги е заплетена, кожата ми не блести с белотата на козе мляко. Боря се с мъжете и често ги побеждавам, така че до мен те се чувстват слаби. Те нямат желание да се доближат до мен, а тези, които се опитаха, много бързо се отказаха, защото винаги им се карах. Имам много избухлив нрав.
– О, и аз имам същия характер! Трябваше да чуеш как се карах с Рен!
– Да, но това не е пречка за голямата любов.
– Не. – признах аз.
– Когато се биех с Кишан, нашите мисли и чувства се отвориха един към друг и разбрах какво мисли той. Той е ужасно притеснен, че все още си влюбена в брат му. Обичаше Дирен, нали?
– Да
– И сега си сгодена за Кишан.
– Да
Анамика ме гледа мълчаливо няколко мига. После се обърна тихо към изхода на палатката, но се забави на прага и каза:
– Завиждам на любовта, която двамата братя ти дават. Погрижи се за тях, малка… Келси.
Когато Анамика си тръгна, дълго време стоях в средата на палатката, размишлявайки над думите ѝ.
Залезът тази вечер беше особено красив. Леки пухкави облаци, които стояха над хоризонта, блестяха във всички нюанси на розово, златно и оранжево. Сините и лилави планини хвърляха дълги сенки над долината, снежните им шапки блестяха ослепително на залязващото слънце. Въздухът беше натежал от мирис на борове, дъбове и дим от лагерни огньове.
Аз, както винаги, седях между Рен и Кишан близо до огъня, вечеряйки с войниците на Анамика и Сунил. Сърцето ми беше спокойно – точно до момента, в който въздухът трепна и Фет се появи от нищото близо до огъня.
Без да каже нито дума, той ни кимна и се отправи към тясната планинска долина. Станахме и послушно го последвахме. Когато Фет се обърна към нас, стомахът ми изстина от предчувствие.
– Огненото въже с вас ли е? – попита отшелникът без предисловие.
Анамика кимна, извади въжето от чантата си и му го даде.
Фет бавно уви камшика около ръката си и каза:
– Гордея се с всички вас. Вие извършихте велик подвиг и защитихте света от свиреп демон. Така че сцената е готова, сега е време да заемете местата си и да изиграете своите роли.
Последните слънчеви лъчи осветиха плешивата глава на Фет. Не знам, може би това беше само въображението ми, но ми се стори, че цялата слаба фигура на отшелника е затворена в златен ореол от светлина. Една птица тупна силно с клюна си по дървото.
Добре, всичко свърши. Сега Фет ще развали проклятието, а Рен и Кишан ще станат напълно нормални хора. Занимаваме се с това от толкова дълго. Изтърпяхме и преодоляхме толкова много. Ще възнагради ли вселената моите принцове, както заслужават, или и двамата ще остареят и ще умрат пред очите ми?
Не знаех какво ще се случи, затова здраво хванах ръцете на братята и се помолих с цялото си сърце, на все още невидимите звезди, Рен и Кишан да останат живи. Затворих силно очи, вдишвайки плътните миризми на гората и преглъщайки нервно. Когато отворих очи отново, първото нещо, което видях, беше сияещото лице на Фет и реших, че това е добър знак.
– Келси – каза отшелникът. – Време е да се прибираш.
Стиснах по-здраво ръцете на принцовете. После, заеквайки, попитах:
– Но… какво да кажем за Анамика?
– Съдбата ѝ отреди друга роля.
Погледнах онази, която беше предопределена да стане богиня. Анамика сведе поглед смутено.
– Дайте на Анамика всички дарове на Дурга и всички оръжия, защото богинята ще има нужда от тях . – каза строго Фет.
Братята и аз послушно дадохме всичките си съкровища на дългокракия воин.
Тя сякаш се вкамени. Сунил каза нещо тихо на сестра си, но Анамика не вдигна поглед към нас. Лицето ѝ беше затворено и вкаменено, сякаш беше решена да не се сбогува с нас.
Нещо в мен трепна, пристъпих към Анамика и я прегърнах. Като я притиснах към себе си, казах:
– Ти си най-смелата жена, която познавам! Ще бъдеш прекрасна Дурга.
Тя се поколеба само за част от секундата, след което също ме прегърна. Замръзналото ѝ лице омекна, напрежението изчезна от него, оставяйки само тъга.
– Благодаря ти, че върна брат ми при мен. Това е много повече от това, което заслужавам.
Извадих Фаниндра от ръката си и за секунда притиснах носа си към златния нос на змията.
– Не мислех, че някой ден ще имам собствена домашна кобра! Благодаря ти, че ме спасяваше толкова много пъти!
Златното тяло на змията оживя и се удължи, Фаниндра се уви плътно около ръката ми. Розовият й раздвоен език гъделичкаше носа ми, изумрудените очи блестяха от удоволствие. Предадох скъпоценната змия на Дурга, която внимателно я уви около предмишницата си.
– Грижи се за нея. – прошепнах.
– Ще се грижим една за друга заедно. – отговори богинята. – Сбогом, Келси.
Сунил ми подаде ръка с усмивка.
Когато се върнах на мястото си, забелязах, че Рен кимна на Анамика. Тя му се усмихна плахо, но когато Кишан пристъпи към нея с протегната ръка, Анамика се обърна и побърза да прегърне брат си през кръста. Кишан упорито изчака няколко секунди с протегната ръка, но Анамика остана непреклонна.
Тогава хванах Рен с дясната си ръка, Кишан с лявата. Сега не ми остана нищо освен дрехите. Дурга ще се погрижи за амулета, подаръците и златните оръжия на Деймън, а аз ще се върна в собственото си време – сама, с два тигъра и луда история за луди приключения. Е, бях готова.
– Е, има едно последно нещо, което трябва да направя, преди да изпратя Кал-си у дома. – каза Фет.
Той каза няколко изречения на хинди, след което направи пауза и попита:
– Спомняте ли си първото пророчество, което преведохте? Какво се каза там?
– Търсете наградите на Дурга. Четири подаръка, пет жертви. Една трансформация. Звярът става човек. – цитирах.
– Това е вярно. Намерихте четирите подаръка на Дурга…
– И принасяхме жертви във всичките ѝ храмове. – добави Кишан.
– Да, но пет жертвоприношения изобщо не са пет дарения за храм. – поклати глава Фет – Направихте четири от пет жертви. Първата жертва беше направена, когато Рен се отказа от паметта си, за да спаси живота на Келси.
Рен стисна ръката ми и аз потреперих цялата.
– Втората жертва беше направена от г-н Кадам, който даде живота си, за да изпрати Локеш назад във времето.
Стиснах ръката на Кишан. Сълзи бликнаха от очите ми.
– Третата жертва беше дадена, когато Келси доброволно се посвети на огъня, превръщайки се в сати. Тялото ѝ беше изгорено, за да спаси тигрите. Четвъртата жертва е направена от Кишан, който се отказва от част от безсмъртието си, за да възкреси брат си.
Устата ми изведнъж пресъхна.
– Значи петата жертва….
– Трябва да се даде веднага.
Ръцете ми издайнически трепереха. Изведнъж цялото ми тяло се отпусна, сякаш направено от вода, а краката ми се огънаха.
– Какво… какво друго трябва да направим? – попитах шепнешком.
Фет ме погледна с дълбока тъга.
– Дурга има нужда от тигър.
Паднах на колене пред Фет. Сълзи потекоха от очите ми.
– Не! Не. Не! – промърморих, хлипайки. Това е всичко. Ето, това се случи. Само преди няколко секунди щях да се върна благополучно у дома, а сега този, когото обичах, трябваше да остане тук завинаги.
Дурга направи крачка към мен, но аз я спрях с жест и сама се изправих на треперещи крака. Стори ми се, че в лицето ѝ виждам съчувствие, но примесено с плаха надежда.
– Не ме докосвай – изграчих аз – Сега… не, сега просто не мога да те гледам!
Тя отпусна ръце и аз погледнах Рен и Кишан, които тихо говореха с Фет за нещо. За момент Рен вдигна очи и погледът му ме изплаши до дъното на сърцето. Прочетох в него това, от което се страхувах – дълбока тъга и съжаление.
Покрих устата си с трепереща ръка, дишах дрезгаво и често.
Фет дойде при мен.
– Искрено съжалявам, че това се случва, Кал-си.
– Твоето съжаление няма да поправи нищо. – казах аз.
– Не, няма да го оправи.
Започнах нервно да крача напред-назад по поляната, хвърляйки коси погледи към Рен и Кишан, които продължиха да си говорят тихо помежду си. Пред очите ми се случваше това, от което винаги съм се страхувала. Рен беше на път да се пожертва. Той просто не можеше да направи друго! Познавах го твърде добре. Предложете му да посвети живота си на спасяването на света и той ще се съгласи! Ще се откаже от всичко, което иска, стига брат му да е щастлив. Той ще остане с Дурга. Той ще бъде цар, бог, но аз никога – чуйте, никога… няма да го видя повече!
Не, не можех да ги гледам повече. Обръщайки се рязко, се втурнах презглава в горичката, рухнах върху едно паднало дърво и избухнах в сълзи с глас. Сърцето ми беше разбито. Рен се върна от мъртвите, само за да го загубя отново – този път завинаги.
Не помня колко дълго седях така, преди Кишан изведнъж да се озове до мен. Той клекна, отстранявайки плетениците, полепнали по влажните ми очи.
– Шш, билаута. Всичко ще бъде наред.
– Как можеш… – подсмърчах шумно – Как можеш да кажеш това? Ние…тогава… – хълцах- ние… завинаги ще се разделим с него!
– Да тръгваме – каза той и ме изправи на крака – Подсуши очите си и се опитай да се усмихнеш. Време е да се сбогуваме.
– Не мога, Кишан. Просто не мога.
– Моля те, направи всичко възможно – той целуна челото ми и избърса сълзите от бузите ми.
Кимнах с усилие, но щом погледнах в нежните му очи, пълни с любов и разбиране, сълзите отново се изляха.
Тогава Кишан проговори тихо:
– Келс, обикнах те от пръв поглед, когато те видях да се криеш в храстите. Честно казано, шпионирах те през цялото време. Хвърлих ти око от първия ден и оттогава никога не съм откъсвал очи от теб. Борех се с това чувство с всички сили, но… – той се усмихна иронично и притисна челото си към моето – но има нещо фатално в теб. Бях привлечен към теб – и това е. Ти беше толкова нещастна и толкова избухлива в същото време – точно като ядосано малко коте. Исках да те взема в ръцете си, да те прегърна и да те спася от всичко на света.
– Кишан, аз…
– Келси, знам, че го обичаш. Знам това от онзи ден в джунглата, когато ти призна чувствата си на старата Саачи, без да знаеш кой се крие под прикритието ѝ. И за да бъда напълно честен, знаех това много по-рано.
Той си пое дълбоко въздух, гласът му трепереше.
– Но аз… казах си, че докато носиш пръстена ми, докато не ме изгониш, докато имаш нужда от мен, аз просто ще бъда там. Казах си, че мога да бъда някой, когото можеш да обичаш. И опитах. О, как се стараех! Все пак все още има любов между нас, нали? – попита той разпалено, почти отчаяно.
– Да. – отвърнах, галейки косата му – Не мога да те оставя, както не мога да оставя и него.
Той се засмя горчиво, после кимна.
– Точно това имах нужда да чуя. – той се усмихна иронично, целуна ръцете ми и каза – Добре тогава, целуни ме за довиждане, билаута.
– Какво? Как така за довиждане? Това, което…
Той покри устата ми с целувка. Обгръщайки раменете ми, той ме целуна тъжно и нежно, като за последен път. Хиляди въпроси се тълпяха в главата ми, хиляди тревоги измъчваха сърцето ми, но изведнъж всичко отстъпи пред жаждата на човек, който ме обичаше толкова много, че беше готов доброволно да се откаже.
Обвих ръце около врата му и го дръпнах към себе си. Сълзите се стичаха по бузите ни. Усещах соления им вкус на устните си. В моята целувка влагах цялата си любов и възхищение към този прекрасен човек. За известно време целувката пламна от страст, но почти веднага се превърна в нещо много по-топло и нежно. Отдръпвайки се от устните ми, Кишан ме притисна по-близо до гърдите си и обсипа с бързи целувки бузите и слепоочията ми.
Притиснах ръката си към сърцето на черния тигър и разбрах, че без него никога повече няма да съм същата.
– Защо го правиш? – попитах с едва доловим глас, стискайки носа си.
– Така е правилно, Келси.
– Но не мога да те оставя, Кишан! Как можем да направим такъв избор?
Той нежно ме погали по косата и въздъхна.
– Преди време, много отдавна, ти ме помоли да те пусна. Помниш ли?
Кимнах без да свалям главата си от гърдите му.
Той хвана ръцете ми, обърна ръцете ми с дланите нагоре. Целуна дланта ми и каза:
– Сега те моля, ти да ме пуснеш.
Треперех.
– Наистина ли искаш това?
Той се поколеба само за момент, след което бързо отговори:
– Така трябва да се случи.
Хлипах с нова сила, а Кишан ме галеше по гърба, целуваше косата ми над челото. После въздъхна и попита:
– Готова ли си?
– Не! – избухнах, притискайки длани към бузите си – Обещах ти щастлив край!
– Е, краят ми още не е дошъл. – усмихна се Кишан. Той хвана лицето ми в ръцете си и тихо се закле – Винаги ще бъдеш в сърцето ми, Келси Хейс.
– И аз ще оставя място за теб в сърцето си, Кишан Раджарам.
Хвана ръката ми, пъхна в нея златен ключ и стисна силно пръстите ми.
– Но това е твое. – прошепнах аз.
– Вземете го със себе си и постройте своя собствена къща, подобна на тази, за която говорихме.
– Обещавам – прошепнах.
Той целуна клепачите ми.
– Време е да тръгваме, Келси.
Хванах го за ръката и бавно тръгнахме към останалите. Преди да напусне дърветата, Кишан изведнъж спря и попита:
– Ще ме помниш ли?
– Как можеш изобщо да питаш такова нещо?
Той се засмя.
– Келси, обещай ми нещо.
Погледнах в преданите му златни очи, пълни с тъга и болка.
– Каквото поискаш.
– Обещай ми, че ще бъдеш щастлива.
Кимнах, Кишан избърса сълзите от бузите ми и ме поведе към поляната.
– Готови сме. – обяви той високо. Самият Кишан ме заведе при Рен и пъхна ръката ми в тази на брат му. Ярките сини очи на Рен бяха зачервени и подути от непроплакани сълзи, но без нотка на смущение той ме погледна в лицето и ме хвана за ръката.
– Грижи се за нея – каза Кишан.
Рен стисна ръката му и каза с леко треперещ глас:
– Твой в живота, Кишан.
– Твой в смъртта, Дирен – завърши брат му.
– Благодаря – каза тихо Рен.
– Посвети целия си живот, за да го заслужиш, братко.
Рен кимна и Кишан бързо прокара ръка по бузата ми и се обърна. Той се приближи до Дурга и застана пред нея със скръстени на гърдите ръце. Те дори не се погледнаха.
Тогава Фет взе думата.
– Жертвата е направена. Отсега нататък Кишан ще се нарича Деймън, тигърът на Дурга. Той ще запази способността да се лекува и ще може да се превръща в тигър, но отсега нататък той има силата да бъде мъж толкова дълго, колкото пожелае, без никакви ограничения. Колкото до Дирен…
Фет взе амулета на Деймън и прошепна няколко думи. Дискът светеше ярко. Тънка бяла мъгла се изви около Рен, простирайки се от него към центъра на амулета.
– Трансформацията е завършена. Звярът стана човек. – Фет се приближи до Рен и го потупа по рамото. Очите му блестяха от сълзи – Поздравления, синко.
Рен притисна ръце към гърдите си и изстена.
– Той… той си тръгна. Тигърът вече го няма.
– Отсега нататък отново си смъртен. – каза тържествено Фет – Ще живееш нормален човешки живот, синко.
– Сега си на двадесет и една години и животът ти ще бъде толкова, колкото на обикновен човек.
Тогава Фет дойде при мен и хвана дясната ми ръка. Задържа я, докато татуировката, която някога беше осветил за последен път угасна. Тогава отшелникът погали косата ми, която отново беше станала чиста и кимна. Като се обърна с гръб към мен, Фет размаха Огненото въже и описвайки кръг, отвори портала.
– Трима дойдоха от бъдещето в миналото, трима трябва да се върнат обратно. Сунил!
– Не! – Дурга ахна силно – Не отнемай брат ми!
– Те жертваха този, когото обичаха, Анамика. Сега трябва ти да дадеш любим човек. Това е законът за баланса на Вселената.
– Но не е честно! Не мога да го понеса!
– Деймън ще ти помогне. – твърдо обеща Фет.
Анамика хвърли измъчен поглед към Кишан, който кротко я погледна в лицето и не каза нищо.
Анамика се втурна към брат си, сграбчи ръцете му.
– Никога не съм искала това! – прошепна тя през сълзи.
– Шшшт, Мика. – любезно отвърна Сунил – Всичко ще бъде наред. Фет ми каза това снощи и аз приех съдбата си. – Той стисна ръцете на сестра си – Тук така или иначе няма повече място за мен, сестро. Моята армия сега се подчинява само на теб. Ти си техният истински лидер. Оставайки тук, ще послужа като ненужно напомняне, че и ти някога си била смъртна. Хората биха започнали да се съмняват във теб и да оспорват авторитета ти. Рано или късно ще се опитат да ме използват, за да те обезсилят. Не, сестро, всичко е за добро. Нека хората си мислят, че Анамика и Сунил Калинга са паднали в битката с демона. Дурга оцеля и победи, което означава, че сега трябва да станеш Дурга. Запази тази сила. Защити я. Отсега нататък светът е в твоите ръце, сестро моя. Не ми е лесно да се разделя с теб, но трябва да го направя, за да заемеш истинското си място в историята.
– Но как мога да направя това, като знам, че моят любим брат живее в друго време, в друг свят?
– Точно като мен, Мика. Ще се моля за теб към звездите. Ще се гордея с теб, сестро. Той я целуна страстно по двете бузи.
– Сунил, ще ми липсваш!
– Както и ти на мен. Всеки ден до смъртта.
Сунил се обърна към Кишан, стисна ръката му.
– Ще се грижиш ли за сестра ми?
– Ще я защитавам до последната капка кръв. – закле се Кишан.
Двамата се гледаха няколко секунди, след което Сунил кимна и се отдалечи. Тримата се редувахме да отпиваме глътки от камандалу, за да облекчим натиска на времето и пространството.
Погледнах за последен път златните очи на Кишан. Той ми се усмихна нежно и аз прошепнах:
– Обичам те.
Тогава Рен ме хвана за ръката и тримата се втурнахме към отворената фуния. Последното нещо, което чух, беше познат тих глас, който казваше:
– Довиждане, билаута.
Горчиви мисли забиха ноктите си в сърцето ми, заплашвайки да го разкъсат. Затворих очи и се помолих на вселената, молейки я да бъде милостива към Кишан, да се погрижи за него и да му даде живота, който заслужава.
Притискайки пръстена с рубин на Кишан до устните си, потънах в мрак.
Назад към част 32 Напред към част 34
