ГЛАВА 7
Двадесет минути по-късно – добре, двадесет и пет, но достатъчно близо – се качихме в колата му. Не си падах много по старите мускулести коли, но трябваше да призная, че неговият Challenger беше в страхотна форма. И все пак бих убила за сателитно радио. Това имаше само AM и FM.
– Не е нужно да караш целия път. Можем да се редуваме – предложих аз.
– Не – отговори той веднага.
– Значи ти си един от тях – промълвих аз.
Веждите му се вдигнаха.
– Един от кои?
– Момчетата, които смятат, че едно момиче не може да се справи с техните скъпоценни метални бебета – казах аз, като извъртях очи.
При това той се засмя.
– Аз възстанових тази кола от оста нагоре, така че да, можеш да я наречеш мое бебе. Но никой, нито мъж, нито жена, не я кара, освен мен.
– Значи си маниак на тема контрол с равни възможности? – Отговорих, без да изпускам нито миг.
– Нямаш представа – каза той, гласът му се сниши, а сините му очи се плъзнаха по мен в призрачна ласка.
Дъхът ми секна. До този момент не бях осъзнала, че той избягва да ме гледа, откакто избухна снощи. Сега погледът му се движеше по мен, сякаш вече знаеше кои части да докосне първо и кои да остави, докато не останех без дъх и не започнех да моля. Сърцето ми започна да бие по-бързо. Как можеше да ми въздейства толкова много, след като едва се познавахме?
След това, сякаш беше превключил, той погледна настрани, сякаш погледът му към мен беше изгорил очите му. Цялото му поведение също се промени, сякаш се ядосваше, че разкривам нещо, което би трябвало да остане скрито.
– Кога трябва да пристигнем в Орегон? – Попитах, защото имах нужда от нещо, от каквото и да било, за да разчупя напрегнатия момент.
Той завъртя колата и погледна часовника.
– В три сутринта, ако не попаднем в задръстване.
Деветнайсет часа, докато прекося до едно от местата, за които безброй лекари се бяха заклели, че са само плод на неуравновесения ми ум. За пореден път имах толкова много въпроси, че почти не знаех откъде да започна.
– Бил ли си до тази конкретна „врата на царството“ преди?
– Да.
Една стегнато изречена дума, която ме предупреждаваше да се откажа от темата, ако не искам още един рунд от лечението с мълчание. Потиснах разочарована въздишка. Нуждаех се от повече информация, а той беше по-настроен от момиче в тийнейджърска възраст с първия си пристъп на ПМС.
– Откъде знаеше, че слугите се опитват да ме отвлекат онази нощ? – Ето. Пълна промяна на темата и нещо, за което така или иначе се чудех.
Ейдриън не ме погледна, докато излизаше на пътя.
– Зак ми каза. Той е този, който ме изпрати да те прибера.
Ще трябва да измъкна всичко от него, нали?
– Добре, откъде Зак знае?
Той измърмори.
– Архонтите получават информация за бъдещи събития. От време на време те се намесват, за да променят резултата.
– От време на време? – Повторих с гневно недоверие, мислейки си за отвличането на Жасмин и за смъртта на родителите ми. – Защо не всеки път? Или архонтите имат дни, в които просто не са в настроение да спасяват хората от нараняване и смърт?
Нищо не се промени в изражението му, но тонът му се втвърди с нещо, което ми се стори, че може да е запечатана болка.
– Това е въпрос за милион долара, нали? Аз нямам отговор, а когато попитах Зак същото, той каза само нещо за „заповеди“.
– Това са такива глупости – промълвих аз.
– Не мога да не се съглася – каза сухо Ейдриън.
Никой от нас не проговори в продължение на няколко минути. Не напрегнато мълчание като преди, а мълчалив, споделен размисъл, докато и двамата мислехме за нещата, които ни се искаше да се бяха развили по различен начин.
– И така, това ли е, което правиш? – Най-накрая казах. – Спасяваш хора за Зак, след като той ти е казал, че слугите ги преследват?
Той сви рамене.
– Дава ми възможност да вбеся демоните.
– Повечето хора избягват да правят това – отбелязах аз, потискайки потрепването си. Ако не беше Жасмин, нямаше да ме хванеш близо до демон, прислужник, царство или нещо чудновато свръхестествено. Защо вместо това Ейдриън тичаше към опасността?
– Ние с теб не сме повечето хора, Айви – каза той тихо. – Заради онова, което виждаме, нямаме право да се преструваме, че светът е красиво място, където чудовища не съществуват.
Този път аз бях тази, която отвърна поглед, неспособна да се справи с истинността на изказването му или с интензивността на погледа му. Допреди няколко дни правех така. Още като дете, щом разбрах, че никой друг не вижда нещата, които аз виждах, исках да спра. Мразех да се чувствам сякаш нещо не е наред с мен, така че след като бях прескочила почти десетилетие през медицински обръчи в търсене на лек, започнах да се преструвам, че съм го намерила.
Казах на родителите си, на лекарите и дори накрая на Жасмин, че вече не виждам странните, тъмни светове, които висят като кошмари над обикновените места. Разбира се, никога не казах за тях на Делия или на другите ми приятели. Казвах, че хапчетата, които пиех, бяха за хормонален дисбаланс и всичките ми посещения при лекаря също бяха за това.
Лъжи, лъжи, лъжи, и всичко това, защото исках да се преструвам, че съм нормална. Според прекрасния непознат срещу мен тогава не бях и никога нямаше да бъда.
– Какво стана с теб? – Попитах с тих глас, сякаш споделяхме тайни. – Аз се криех от това, което виждах, но ти започна да издирваш нещата, за които всички ми казваха, че не могат да съществуват. Сигурно си имал доказателство, че те са истински, така че какво беше то?
Той се затвори толкова бързо, че се изненадах, че не чух звуков бум. Затворих очи и въздъхнах, докато се опитвах да се настаня по-удобно на мястото си. Изглеждаше, че частта от времето ни, посветена на въпросите и отговорите, е приключила.
В крайна сметка, когато следобедът се превърна във вечер по време на дългото пътуване, късният час и скуката ме накараха да се унеса.
Гръмотевичен трясък събуди чернокосата жена. Бебето ѝ започна да плаче от многобройните трясъци. Тя остави бебето на задната седалка и тръгна през храсталаците, които скриваха колата ѝ.
На близката магистрала един трактор с ремарке се беше обърнал настрани, а около него бяха струпани множество автомобили. Всяка изминала секунда донасяше нов писък на гуми и по-слабо – писъци. После задната част на ремаркето се отвори и хората се изнизаха навън, някои изчезнаха във високата трева, която ограждаше пътя, други куцаха няколко метра, преди да паднат на пътя.
Чернокосата жена побърза да се върне в колата си, но когато започна да пристяга бебето си в столчето, спря. После се обърна и се загледа. Слънчевата светлина пробиваше облаците и се стичаше край пътя на около петдесет метра от произшествието. Жената започна да се тресе.
– Не. Не, не мога да я оставя – прошепна тя.
Светлината стана по-ярка и се появи още един слънчев лъч, който освети същото място. По лицето ѝ се стичаха сълзи, но след минута тя вдигна детето си и тръгна към него.
– Обещай ми, че ще бъде в безопасност – изрече тя и постави бебето в тревата. След това целуна детето, като прошепна: – Мама те обича. Винаги – преди да изтича до колата си и да си тръгне.
– Какво е това?
Гласът на Ейдриън ме стресна. За секунда бях дезориентирана, сънят ме притискаше, както винаги. Да, бях в колата, но не бях непознатата жена, която се отдалечаваше от бебето си. Това не беше реално. Погледът, който Ейдриън насочи към гърдите ми, обаче беше.
– Това огледало ли е? – Той звучеше ужасен.
Погледнах надолу. Медальонът ми беше отворен, а огледалната му страна беше обърната към мен. В някакъв момент, докато съм спала, сигурно съм го отворила. Ръката на Ейдриън се изстреля, но този път бях твърде бърза за него.
– Не смей – изсъсках аз, като го държах извън обсега му. – Това е единствената снимка, която имам на сестра ми, след като остави всичко, което притежавам, в онзи хотел в Бенингтън!
Той се хвърли отново, като всъщност пусна волана, за да достигне до страната на колата, където го държах. С рязко дръпване той изтръгна медальона от ръцете ми. Опитах се да го изтръгна обратно, но той ме бутна на седалката с една ръка, а с другата най-накрая хвана волана.
– Ти луд ли си? – Изкрещях. – Можеше да ни убиеш! – Ако това не беше самотен участък от пустинен път, навлизането ни в съседната лента можеше да има трайни последици.
– Сама ще се самоубиеш – беше смразяващият му отговор. След това, все още притискайки ме към седалката с една ръка, той вдигна медальона ми.
Задъхах се. От малкото огледалце стърчеше нещо тъмно, като змия, направена от най-черния дим. То изчезна, когато Ейдриън удари огледалото в кормилото, но през колата засвистя зловещ вятър, който разроши косата ми и убоде ноздрите ми с острия си аромат.
Ейдриън измърмори някаква дума на онзи непознат език и нямах нужда от преводач, за да ми каже, че това е проклятие.
– Какво беше това? – Гласът ми беше дрезгав.
Той ми хвърли съжалителен поглед, който ме изплаши още повече. Ако не беше ядосан, сигурно наистина бяхме прецакани.
Следващите му думи го доказаха.
– Подготви се, Айви. Предстои ти среща с демон.
Назад към част 7 Напред към част 9
