Глава 27
Робърт Фрост написа нещо за това, че трябва да се върви по по-малко изминатия път. Това усещане остана в съзнанието на Емери през годините, макар че никога не се беше сблъсквала с толкова належащо и ключово решение като това, пред което беше изправена сега.
Визуалното представяне на избора ѝ се намираше пред нея. От едната страна на леглото имаше прекрасна бална рокля, ушита така, че да пасне като ръкавица. Тя беше доставена същия следобед заедно с малка кутийка, обвита с розова панделка, която сега се намираше върху роклята.
От другата страна се намираше опакован куфар. Нямаше много неща, които да вземе със себе си, тъй като повечето от предоставените в замъка дрехи бяха на Слоун, но имаше няколко сантиментални предмета, които беше прибрала, за да ѝ напомнят за времето, прекарано там.
Решението трябваше да е лесно. Животът ѝ струваше повече от сърцето ѝ, а Огъст заслужаваше кралица, способна да управлява до него. Такава, която кралството му би приело. Кръвта ѝ обещаваше, че тя завинаги ще бъде гнусна в техните очи.
Това обаче не беше толкова просто. Логиката нямаше място, когато ставаше въпрос за чувствата ѝ към Огъст. Мисълта за заминаване разкъсваше дупката в сърцето ѝ и ако я последваше, нямаше как да си тръгне цяла. Част от нея принадлежеше на Огъст и тя никога нямаше да си я върне.
На вратата се чу тихо почукване и Далия влезе и огледа вещите на леглото, преди да срещне погледа на Емери.
– Какво си решила?
– Нямам представа. – Зрението ѝ се замъгли, а по бузите ѝ се стичаха сълзи. – Мислех, че имам. – Гласът ѝ се пречупи и тя преглътна риданието си. Дърпаше ръкава на ризата си, защото нямаше сили да каже на Далия, че Огъст е премахнал знака ѝ. Тя копнееше да го намери. Да го помоли да и върне белега, който някога мразеше, а сега копнееше за него.
– Какви са причините да останеш?
– Имам нужда от него. Той е част от мен и не съм сигурна, че мога да го пусна. – На примитивно ниво тялото ѝ реагира на него. Непрекъснато осъзнаваше не само присъствието му, но и близостта му. От мисълта да си тръгне ѝ се гадеше, но Далия нямаше да разбере. По дяволите, за нея дори нямаше смисъл. Знаеше само, че е необяснимо свързана с престолонаследника и всяка фибра на съществото ѝ изискваше да остане близо до него.
– А твоите причини да си тръгнеш?
– Никога няма да бъда това, от което той се нуждае. Любовта не променя нищо. – Ръцете ѝ се насочиха към устата ѝ, сякаш прикриването ѝ щеше да ѝ позволи да ги върне обратно.
Тя го обичаше.
За първи път изричаше думите на глас, макар да подозираше, че емоциите са се зародили преди седмици. Беше абсурдно, познаваше Огъст по-малко от месец. Емери винаги се смееше, когато героинята се влюбваше мигновено в героя си, но ето че тя беше там. Беше видяла мъжа под вампирската външност. Мъжът, който се грижеше за хората около себе си. Който обичаше семейството си над всичко. Принцът, който се стремеше да постави кралството си на първо място.
В прегръдките му се чувстваше като у дома си по начин, по който истинският ѝ дом никога не е бил.
И затова тя не можеше да остане.
Беше егоистично да отнеме шансовете на Огъст да намери дом с друга жена. Някоя, която можеше да му се отдаде напълно и да не се налага да лъже за това коя и каква е. Непрекъснато да се притеснява, че ще бъде разкрита и изгорена на клада.
– О, скъпа моя, войната между егоизма и безкористността е най-трудната битка, която трябва да се води.
Емери хълцаше и едва намери ръба на леглото, преди да я разкъса болката.
Далия ѝ подаде Копър и се присъедини към нея на леглото, като я обгърна в утешителна прегръдка. Емери се вкопчи в окъсания плюшен дракон, докато освобождаваше емоциите си така, както никога досега не беше успявала. Всяка сълза, която се стичаше по лицето ѝ и кацаше върху меката материя на роклята на Далия, беше или причина да остане и да получи щастливия си край, или причина да си тръгне и да страда завинаги.
Когато изчисти и последния си аргумент в себе си, Емери се изправи и избърса последните си сълзи.
– Не мога да остана – прошепна тя, като се опита да излъчи увереността, която липсваше на думите ѝ. Тя погледна към китката си, където трябваше да гори белегът. Напомняне, че е свободна да си тръгне. Да постъпи правилно и никога да не поглежда назад.
Далия кимна и дръпна куфара и от леглото.
– Ще поръчам да го доставят на лакея и ще им съобщя, че ще имаш нужда от кола. Предлагам да изчакаш, докато всички гости на двора се съберат в тронната зала.
Емери кимна в знак на благодарност.
– Какво ще правиш? Ще останеш ли тук, в замъка?
– Работата ми тук е приключила, но съм в услуга на завета. Ще остана, докато не ми дадат указания за друго.
– Иска ми се да дойдеш с мен.
– О, ще се видим отново, скъпа моя. По един или друг начин, обещавам ти го.
Емери прекоси стаята и придърпа Далия в прегръдка.
– Благодаря ти за всичко – прошепна тя в ухото ѝ.
Далия я стисна силно, преди да изчезне в коридора с куфара на Емери.
Това беше всичко. Тя наистина си тръгваше.
Емери хвърли последен копнеещ поглед към роклята на леглото и посегна към малката кутийка отгоре. Преди да успее да влезе в контакт, тя отдръпна ръката си. Вече беше навлязла твърде близо до границата между оставането и заминаването. Каквото и да имаше в кутията, можеше да я тласне към другата страна.
Остави очите си да пропътуват стаята за последен път и си пое дълбоко дъх, а болката в гърдите ѝ се засилваше с всеки познат ъгъл. Струваше ѝ се, че едва вчера я беше претърсила в търсене на дневника, но само няколко кратки седмици по-късно и тя ценеше всеки камък и пукнатина.
Имаше толкова много неща, които да пропусне, а не само това, което се намираше в стаята ѝ. Жените, които се бяха превърнали в нейни сестри. Уроците с Малкълм. Принцът, който открадна сърцето ѝ. Преподаването на музика на Теа. Боже, надяваше се Теа да разбере.
Животът, който беше изградила с единственото семейство, което някога беше познавала.
Камбаните огласиха замъка, известявайки за началото на нощните събития.
Едно.
Първата камбана отекна в целия замък, отброявайки началото на нощните събития.
Две.
Три.
Сълзите заплашваха да паднат, но тя ги отблъсна.
Четири.
Пет.
Шест.
Това беше знакът ѝ да си тръгне.
Последните два удара удариха, когато Емери грабна раницата, която намери в гардероба, и опакова няколкото неща, които искаше да запази близо до себе си: дневниците на сестра си, папката, която Огъст ѝ беше дал, книгата за историята на вампирите, която беше получила от Малкълм, снимка, на която е с Челси и Флора, и картината, която Теа ѝ беше нарисувала. Такива простички неща, но в тях се криеха толкова много спомени и любов, каквито никога не беше изпитвала. Беше отишла там с надеждата да открие убиеца на сестра си, но вместо това беше намерила семейство.
Толкова добре се вписваше в живота си, че когато най-накрая намери семейството, за което копнееше през целия си живот, нямаше друг избор, освен да си тръгне.
С раницата, преметната през рамо, тя се пребори с последното изкушение да остане и се насочи към вратата.
Отвори я, като очакваше коридорът да е празен, но се озова лице в лице с широката фигура на принц Калъм, вдигнал ръка, сякаш се готвеше да почука.
Емери замръзна за миг, преди да си спомни, че трябваше да направи реверанс.
Принцът сбърчи вежди.
– Не трябваше ли да сте в тронната зала?
– Не трябваше ли и вие да сте там?
– Забелязах, че липсваш, и сметнах за уместно да се уверя, че любимата жена на братовчед ми е в безопасност. – Той я огледа, като очите му се спряха на раницата, преметната през рамото ѝ. – Но ми се струва, че сте в добро здраве, така че не мога да разбера защо ще се измъквате, докато всички са заети.
Емери преглътна силно и успокои нервите си.
– Реших да приема предложението на Огъст и да се въздържа от присъствие тази вечер. Не ми е тук мястото.
– Какво ще кажете за моя двор? Би ли ти било мястото там?
– Не. – Опита се да подбере внимателно думите си, защото помнеше, че вампирите усещат лъжата. – Не ми е мястото в света на вампирите, Ваше Височество.
– Да, разбирам. Да, но ти принадлежиш.
– Защо? Защото Огъст иска това?
Тя се опита да заобиколи шотландския принц, но трябваше да знае по-добре. В битка между човек и вампир вампирът винаги щеше да спечели.
Калъм застана пред нея и се наведе, а дъхът му гъделичкаше ухото ѝ.
– Не мога да те оставя да си тръгнеш. Огъст може и да е добър човек, но аз обещах да не бъда такъв. – От гласа му я побиха тръпки по гърба. – Съжалявам за това, моме, но той има нужда от теб. Ние се нуждаем от теб.
Преди Емери да успее да попита какво има предвид, Калъм заби зъбите си дълбоко във врата ѝ.
Тя отвори уста, за да изкрещи, но нищо не излезе. Тялото ѝ се свлече върху торса му, а паниката се стегна като патерица около гърдите ѝ. В нея се прокрадна същото изтръпване като при Огъст, само че неговото гъделичкаше съзнанието ѝ, изследвайки нежно, докато това на Калъм нападаше сетивата ѝ. Емери потърси намеренията му, но не откри нищо. Това не означаваше, че няма да се появи, а когато се появи, единственото, което можеше да направи, беше да се надява, че Калъм няма някакви гнусни намерения.
Сърцето ѝ се блъскаше в гърдите и дишането ѝ ставаше все по-трудно. Желанието да се бори, да крещи, да се изтръгне с нокти, но беше безпомощна и замръзнала в хватката му.
Беше сама. Далия щеше да предположи, че вече я няма. Никой нямаше да я потърси. Дори Огъст, който щеше да предположи, че си е тръгнала.
Емери трескаво се опитваше да си спомни какво беше направила, за да отмени намерението на Огъст в градината, но нищо не и идваше наум. Тя искаше Огъст. Нуждаеше се от него на първично ниво. Същото не можеше да се каже за Калъм.
Тялото ѝ се притисна към него и вълна от тръпки разтърси тялото ѝ.
След няколко дълги глътки принцът рязко я отблъсна и се свлече двойно, като се давеше. Без той да я държи в изправено положение, Емери се приземи на пода и се облегна на ръба на леглото, наблюдавайки как той се бори за въздух.
Когато си пое дъх, широко отворените му очи се насочиха към нейните, а в гласа му се смесиха изненада и страхопочитание.
– Бях прав. Ти си тя, ти си неговата половинка.
– Какво изобщо означава това? Какво си направил с мен? – Тя сложи ръка на шията си, където той я беше нападнал физически и психически. Кръвта не течеше, но раната не беше по-малко реална.
Калъм влезе напълно в стаята ѝ и ритна вратата. Приближи се до нея, вдигна я от пода и я постави на леглото.
– Сега това няма значение, принцесо. – Тя ненавиждаше термина за ласка на езика на Огъст. – Задържах се колкото можах, за да позволя на отровата ми да навлезе в кръвта ти, побързай да облечеш балната рокля, преди да се е захванала напълно.
Емери говореше през тръпки, а зъбите ѝ тракаха.
– Няма да отида на бала.
– Да. Ще отидеш. – Очите му се стесниха върху нейните и половин усмивка накриви устните му. – Можеш да се облечеш сама или аз да го направя вместо теб. Мога да ти кажа кое предпочитам.
Емери го гледаше втренчено, преценявайки възможностите си.
– Е-добре. Но ти трябва да се обърнеш.
Той бавно я проследи с очи, преди да ѝ обърне гръб и да прекоси стаята.
– Ще разбера, ако се опиташ да си тръгнеш. Просто си облечи проклетата рокля.
Треперенето се забави и топлината се върна в сърцевината ѝ – знак, който, надяваше се, не означаваше, че отровата е взела връх. С всяка изминала секунда мисълта да стигне до Огъст изглеждаше все по-привлекателна. Обещанието за защита, докато се поддава на отровата, временно надделя над здравия ѝ разум. Бързо се вмъкна в тъмносинята рокля, като не искаше да бъде без дрехи с Калъм за повече от миг.
Топлината продължаваше да я обгръща, като с всеки изминал момент ставаше все по-непоносима. Всеки нерв беше като искра, която се разпалваше, осветявайки пътя през тялото ѝ, за да се установи ниско в корема ѝ. Чувстваше се сякаш е подпалена и в нея пламна плътска нужда.
Изведнъж обличането на роклята беше последното нещо, което искаше да направи. Остави я да падне, за да се свлече в краката ѝ, и прокара ръце по голата си кожа. Нагоре по ръцете. По извивките на гърдите си. По корема.
От устните ѝ се изтръгна тих стон, докато ръцете ѝ се опитваха да успокоят нуждата в нея. Като меки венчелистчета тя проследи кръгове по корема си, докато стигна до болезнените си гърди. Прокара ги по меката дантела на сутиена си и зърната ѝ се забиха под нея, молейки се да бъдат притиснати. Всичко, което да освободи напрежението в нея.
– Господи, момиче, няма да ми улесниш това, нали?
Емери присви очи, оценявайки колко красив е Калъм. Начинът, по който черната му коса падаше перфектно, с изключение на един безреден кичур, който пречеше на дълбоките му изумрудени очи. Имаше тялото на всеки разкъсващ тялото си планинец, за когото някога е чела. Широко. Мускулесто.
И заради бала дори носеше тартан като мъжете във фантазиите ѝ. Изведнъж тя се зачуди дали това, което казваха, е вярно. Какво може да я очаква под него.
Емери го погледна със възбудени очи.
– Лесното се надценява.
– По дяволите. Облечи си роклята, момиче. – Той прекоси стаята и издърпа роклята от пода.
Тя промуши ръце през тънките презрамки, като при това прокара длани по мускулестите му предмишници.
– Ти не си забавен. – Тя измърка с нацупени устни, за да го съблазни.
– Уверявам те, че съм много забавен. Само, че не и с това, което не е мое.
– Бих могла да бъда. – Тя го погледна и сдъвка долната си устна. – Имам предвид твоя.
Калъм нежно я обърна и закопча задната част на роклята ѝ. Емери изпъна дупето ѝ, знаейки, че ще трябва да прокара ръце по него, за да изпълни задачата си.
– Не можеше да ме съблазниш.
– Искаш ли да се обзаложиш? – Тя погледна през рамо и му намигна.
Калъм придърпа Емери, така че гърбът ѝ да се допре до гърдите му. Земният му аромат изпълни носа ѝ и в главата ѝ се включиха малки предупредителни камбанки. Това не беше миризмата на мъжа, когото искаше, но твърде съсредоточена върху това, което искаше, тя ги пренебрегна. Точно в този момент тя искаше Калъм. Тя притисна гърба си към принца, нуждаеше се от още от докосването му, от всичко негово, за да спре нарастващата болка в нея. Тя хвана ръцете му, опря ги на кръста си, впи нокти в кожата му и придвижи ръцете му надолу.
Боже, тя го искаше, имаше нужда от него, за да задоволи нарастващия натиск между бедрата ѝ. За предпочитане с огромния член, който растеше срещу дупето ѝ. Тя отново се изви срещу него, представяйки си какво би било да бъде изпълнена от него.
– Не ме изкушавай, малка вещице.
Емери замръзна при прошепнатата заплаха. Беше важно той да не знае за кръвната ѝ линия, но тя не можеше да си спомни защо.
Калъм посегна към кутийката на леглото и я отвори, за да разкрие обикновена верижка, на която висеше розов диамант с форма на сълза. Той я обгърна с ръце и го закопча на врата ѝ, завършвайки ансамбъла ѝ.
– Боли ме. Моля, помогнете ми, Ваше Височество. – Тя не разпознаваше сладкия и зноен глас, който излизаше от нея. Беше секси. Нещо, което тя не беше.
– Някой ден ще видиш, че съм прав. Да те заведем при твоя принц. – Той я вдигна в обятията си, като постави ръцете ѝ около врата си. – Дръж се здраво.
Принцът потегли, тичайки през замъка със скорост, която само вампир може да постигне. Емери се хвана за врата му и зарови лице в него. Тя се въртеше срещу него, опитвайки се да облекчи болката в себе си, но това беше безполезно.
След лудото им препускане из замъка той я остави пред двойната врата на тронната зала. При загубата на докосването му Емери изстена и почти се удвои, а ръцете ѝ неволно обходиха тялото ѝ, докато се опитваше да облекчи нуждата му от физически контакт.
– Мразя те – изплю тя, забила поглед в шотландския принц, който отказваше да я насити.
Калъм сви рамене и се усмихна.
– Мога да живея с това.
– Моля те. Не ме карай да влизам там. Вземи ме. Ще направя всичко. – Нуждата да го вземе между краката си беше толкова силна, че тя премина направо към молба.
– Ти не си моя, момиче. Макар че не мога да кажа, че не ми се иска да бъдеш. Онези тихи звуци, които издаваше по пътя дотук, ме карат да стоя нащрек.
Емери направи крачка напред и обгърна с ръце врата на принца, притискайки тялото си към неговото, и прошепна през стон.
– Мога да бъда твоя.
– Съжалявам, момиче. Сега ти си негов проблем.
С тези последни думи Калъм дръпна вратата на тронната зала и я бутна вътре.
Назад към част 27 Напред към част 29
