Глава 28
Но не можах да стигна до спалнята си. Щом завих зад стълбите, нечия силна ръка стисна рамото ми и ме обърна.
– Къде беше? – Мълчаливо се взрях в лицето на Вандерфилд, то изглеждаше спокойно, дори ми се стори прекалено без изразно. Като маска, под която бушува ураган от емоции. Аш пусна рамото ми, но продължи да ме гледа. – Глуха ли си? – Каза той тихо. – Зададох ти въпрос.
– Не виждам защо трябва да ти отговарям… – промърморих аз.
– Ти излезе от стаята си посред нощ. Къде беше?
– Не е твоя работа. – Троснах се аз. Дори и наистина да исках да обсъдя разходката си с някого, тонът ти мигновено изпари всякакво желание. Вандерфилд сякаш чу мисълта ми, присви очи и сложи ръце зад гърба си.
– Къде… си… била?
– Разходих се.
– В тъмното по коридорите? – Засмя се той.
– Да! Имам безсъние.
– И защо имаш безсъние? Много ми е интересно… – изсъска той. Но точно в този момент в коридора се появиха няколко прозяващи се студенти, някой от тях ни зяпнаха с любопитство. Аш бързо направи крачка назад от мен, а аз изсумтях с насмешка. Тъкмо Вандерфилд се канеше да каже нещо, когато безцеремонно Ерик изскочи иззад ъгъла и се провикна.
– Хей, Котловина, ето те! Добре, че те засякох преди уроците, спешно ми трябваш!
– Тръгвам… – казах, потръпвайки от безразличното, замръзнало лице и потъмнелите зловещи очи на Аш.
Без да се сбогува, русото копеле се обърна и си тръгна. Ерик, без да подозира нищо, започна да бърбори за новия доклад, аз мълчах, без да се задълбочавам в смисъла на неговото бърборене. И само при думите за плащането се стреснах и се опитах да се съсредоточа. Въпреки че пари вече си имам… спокойно бих могла да мина без принудителните почасови работи и поръчки от тези сноби!
– Слушаш ли ме, Котловина? Докладът ми е нужен до седмица.
– Ъъъъ… – измърморих унило. – Да поговорим по-късно, става ли? Нищо не разбирам, докато не закуся. Ела по късно! – Казвайки това се обърнах и избягах бързо от червенокосия. Отправих се към трапезарията, но влязох вътре с опасения, за мое успокоение там нямаше никой от недосегаемите.
* * *
След всичко случило се последно време аз напълно бях изгубила Томас от поглед. Напоследък нямахме време дори да си говорим. А той спря да ходи на материализация. И ако в началото си обяснявах това с нежеланието му да се появи пред любимата си Тензия със насинени очи, то много скоро започнах да се съмнявам. И когато попитах Грейс, тя повдигна изненадано вежди учудвайки се на въпроса ми.
– Та ти не знаеш ли? Грийн се премести при друга учителка. И тя му писа отличен по материализация… време бе да продължи напред.
– При друга? – Учудих се. Въпреки че, какво е странното тук, Томас не може да виси вечно в работилницата и да се прави на некадърник. Но защо не ми казал? А най-вероятно се е опитал, но аз бях твърде заета… Вандерфилд! А и изоставих нашите занятия! Оставих храната си непокътната и излязох от столовата. Разкаяна и проклинайки себе си за безчувствеността си, се втурнах да търся Томас.
Намерих го на коридора на третия етаж, но не го познах веднага. Вместо обичайно загладена му с гел коса, главата на Томас беше късо подстригана. Прическата му бе същата, както Вандерфилд я носеше.
– О, ти си подстригал косата си… – казах изненадана. – Много ти отива! Как е ръката ти?
– Добре е, зарасна. Казах ти, нищо страшно! – Студентът изглеждаше объркан и по някаква причина виновен.
– Томас, тревожа се за теб.
– Всичко е наред, честно! Тук съм… аз… срещнах някого. – Усмихнах се неловко.
Да… разбира се! Онова кльощавото момиче от Кладата!
– Тя е много мила… – похвалих я аз.
– Тя е прекрасна… – засия младежът. – Учи за юрист, много е умна! И тя знае много!
– Просто прекрасно. Значи Тензия е в миналото? – Съгласих се аз, а Томас се изчерви и се изгърби, превръщайки се отново в себе си.
– Тензия? Хм… знаеш ли, Адърли, мислех много и реших, че трябва да общувам с някой, който ще ме възприеме като нещо повече от ученик. Или… просто приятел. – Аз премигнах смутено и неразбиращо.
Какво говори той сега? Или по-скоро за кого? Приятелят ми оправи колана на чантата си и бързо си тръгна, а аз останах замислена.
По някаква причина настроението се влоши. В клас бях невнимателна, успях няколко пъти да объркам думите на чароит, да забравя заклинанието за превръщане на течност в твърдо вещество и дори да спечеля още две наказателни точки за разсеяност. Мислите ми постоянно се връщаха или към разговора, дочут през нощта, или към белезникаво създание, бродещо из ВСА, или към Аш и това, което се случи между нас. И не можах да разбера отношението си към случилото се. Бузите ми горяха от картините в главата ми и тялото ми се тресеше в странна трескав тръпка. А аз или се топях от емоциите в мислите си, или се плашех от последствията в разума си.
Това не бива да се случва отново… – обещах си, уморена от изтощителната емоционална люлка.
– Не трябва!
* * *
“Описание на експеримента.
Резултати от експеримента:
На сутринта след секс със слугинята, моят потенциал беше 90 единици. И това е максималната цифра от 5 октомври насам. Може би през нощта и да е достигнал по-висока стойност, но измерване не бе направено.
След разговор в столовата нивото отново падна до 72 единици.
След въпросите ми тази сутрин падна до 67 единици.
Дали това е резултат от това, че слугинята е разстроена или ми е ядосана?
В момента може да се потвърди, че близкият контакт с нея е дал максимално количество приток на магически потенциал.
Необходими са допълнителни експерименти и тясна връзка с него, за да се потвърди или опровергае теорията за връзката между моя потенциал и настроението на слугинята.“
Препрочетох написаното, бутнах дневника настрана и се замислих. Прав ли съм и безумната ми идея е реална? Засега се оказа, че е така – потенциалът ми по някакъв невероятен начин зависи от момичето от Котловината.
Необходими са допълнителни изследвания и нови… връзки. С нея… гърлото ми пресъхна мигновено, просто като си спомних. Колко нежна беше… колко трепетна. И чувствен. Капки вода по кожата ѝ. Подути устни. Плахи ласки… удоволствие… стегната, гореща… и собствените си емоции, които не мога да удържа в рамките на безпристрастното изследване! Порой от картини в главата ми ме измъчваше с образи. Снежни мигли… слугинята в коридора на ВСА… или край Кладите, танцуваща, смее се, отмята глава назад. Толкова… диво. И веднага следващият образ под душа. Сладка и нежна… горещите струи и устните ми… тялото ми се напрегна болезнено, изисквайки удовлетворение.
Потрих носа си, опитвайки се да възвърна самообладанието си. Но какво ти спокойствие, бездни твари… ако от самата мисъл за слугиня всички мускули се свиват от напрежение, а слабините ми горят силно и дори болезнено? Страшно искам… нови експерименти. Искам го до полуда и до загуба на разсъдъка ми!
Изправих се гневно и направи гримаса. По дяволите… всичко това е заради нея. Заради проклетата ми връзка с нея! Не знам каква магия ни е свързала, но само тя е виновна за състоянието ми. За порочната ми и неудържима жажда… към това дяволско момиче!
Щракнах омагьосаната ключалка на корицата на дневника и го прибрах в чекмеджето. Необходими са повече данни, за да начертая кривата на моят потенциал. Което означава… означава, че Адърли трябва да дойде при мен. И то веднага! Очакването ме накара да се оближа. Искам я… на масата. Или на пода. Или до стената… по дяволите… трябва да се охладя малко! И да се опитам да си спомня защо имам нужда от тази слугиня… трябва!
Отидох до банята и наплиска лицето си със студена вода. И когато вече се връщах в стаята, чух звънът на съобщителя. Омагьосаната писалката със стъклено топче отгоре, се търкулна върху мраморна стойка. Застана върху листа хартия със семеен герб и започна да се движи. Аз зачетох с досада грубите линии на бащиния почерк. Съобщението както винаги, беше кратко и ясно.
„Съветникът Клифърд е завел сина си в кралската болница. Пребил си момчето почти до смърт. Аз съм много разочарован от теб. Забрави за новия мобил, който ти бях обещал за Нощта на хилядата свещи.“
Хвърли листа хартия върху каменния под на камината и го запалих със заклинание. Семейният аспид на герба на Вандерфилд се сгърчи, умирайки в пламъците, а дишането ми стана по-леко.
– И без нов мобил ще оцелея, макар че ще е жалко. Сега имам по-важни въпроси, способни да разочароват Мариус Вандерфилд още повече. – При мисълта, че баща ми ще научи срамната тайна на моя потенциал, вълнението утихна мигом, а косъмчетата по тила ми настръхнаха. А ако всичко това го разберат родителите ми… какво ще правя, за да си върна този потенциал… потърках влажното си лице с длани.
– Мамка му… проклятие! – Трябва бързо да си възстановя магическите способности и да сложа край с тази слугиня. Ще ѝ дам пари, ще я изгоня от академията и ще я забравя като в ужасен кошмар. – Определено ще забравя… а сега трябва да я видя! И то веднага!
* * *
– Адърли, Вандерфилд те чака… – каза момичето с панделката, чието име така и не научих. – Каза ми да побързаш. Той е ядосан.
– Аха… защо ме чака? – измърморих глупаво, опитвайки се да намеря поне една причина за отказ.
– От къде да знам аз? Може би е объркал нещо. Или е време да измиете подовете и да избършете праха! Не забравяй, благодарение на кого си в академията! – И като ме погледна снизходително, пратеничката си тръгна. А аз отчаяно измърморих.
– Да… даже и да исках, как бих могла да забравя. – Момичето обаче е право, още никой не ми е отменил задълженията.
И така, преоблякох дрехите си за почистване и вързах косата си и се завлякох в крилото на богатите. Вратата беше отворена. Влязох в полутъмната стая и замръзнах, гледайки Аш, застанал в средата на стаята. Човекът беше облечен с меки домашни панталони и тънък пуловер. И когато го погледнах, изведнъж изпитах желание да вляза с пръсти под тъканта, да усетя горещата му гладка кожа и напрегнатите мускули.
– Защо носиш тази качулка? – Попита той с дрезгава драскаща нотка в гласа.
– Ти си ме извикал да почистя. Не искам да си цапам униформата. – Той направи няколко крачки, принуждавайки ме да отстъпя назад и да притисна лопатките си към стената.
– Мислиш ли, че те извиках да почистиш, Адърли? – Попита той любезно.
– Аш… недей.
– Защо? – Той плъзна устни по слепоочието ми и продължи надолу по скулата, бузата, шията. – Вече трепериш, слугиньо…
– Аш! – Хванах ръцете му, галейки гърба ми. – Не искам… повече! – В очите му се появи гняв разрушителен. И изглеждаше, че Вандерфилд ще плюе на думите ми, ще ме насили. Но той само въздиша шумно.
– Намерила си някой друг ли?
– Личният ми живот не те засяга… – избухнах аз. – Господи, защо пак се караме? – Потърках челото си, опитвайки се да възвърне яснотата на мислите си. – Слушай… ти имаш годеница. А аз съм от Котловина и имам бедни роднини. Ти казваше, че съм мръсна, помниш ли?
– Спомням си, че те измих… – каза Аш подигравателно, а аз почти изстенах.
– За какво съм ти аз? – Отметнах глава, гледайки право в него. Сърцето ми се удари в ребрата и сякаш спря. В този миг видях объркване в зелените му очи. Но бе само за момент, после те отново станаха студени и горещи едновременно. И как успява да прави това той?
– Защото аз искам.
– Значи, само прищявка на богат наследник? – Казах горчиво. – Мислиш ли, че съм играчка?
– Мисля, че всяко нормално момиче на твое място би се радвало да получи моето внимание! – Сопна се той, издиша, затвори очи за момент. В следващия момент ме притисна към себе си силно, собственически, без да ме остави да помръдна. – Добре, глупачке. Както искаш. – Той се отдръпна и ме погледна подигравателно. – Направи това, за което си дошла. Но преди това се наяж, имаш очи като на гладна котка.
– Не успях да вечерям… – измърморих аз, леко изненадана от внезапната му промяна в настроението. Какво ли е намислил Вандерфилд? Решил е, че като се наям и ще се смекча? Ще има да чака! Без да обръща внимание на мръщенето ми, Аш отиде до хладилника и започна да изважда меса, сирена, колбаси и плодове. Подреди вкусотиите на масата и ми помаха с пръст.
– Не стой като стълб, Адърли. И спри да ме гледаш сякаш се очакваш, че ще скоча върху теб. Не се притеснявай, има достатъчно момичета в академията, стигат ми. Яж… аз просто не искам другите да ме упрекват, че се отнасям лошо към чистачката си. – Той се усмихна злобно и седна на един стол, отваряйки книга. Все още тъпчех, без да разбирам какво да правя и гледах накриво собственика на апартамента. А Вандерфилд изглеждаше сякаш вече е загубил интерес към мен. И по някаква причина това ме разстрои. Опитвайки се да не го обидя, избрах една праскова от масата и я изядох. Аш продължи да чете с интерес, дори обръщаше страниците си! Взех втори плод от масата, а Аш кръстоса крака.
Окончателно разтроена, отидох в банята и затръшнах вратата след себе си. Погледнах се в огледалото, очите ми блестят от сълзи, а устните ми почти трепериха! Но защо? Защото Вандерфилд направи точно това, което исках. Остави ме на спокойствие!
– Идиотка… – прошепнах, докато отварях крана на чешмата. – Просто ненормална! Какво очакваш? Всичко… точно така!
Ударих с ръката си върху водната струя, капки вода опръскаха лицето ми. Усетих негодувание се навдигна вътре в мен, глупаво и нелогично. Трябва да се захвана за работа. И след това да си тръгна. Съсредоточи се, Тина!
Отново ударих месинговия кран с всички сили и изкрещях, когато в отговор изведнъж плисна фонтан от вода! Завъртях крана, но той отскочи и остана в дланта ми! В този момент тръбата излетя и водата започна да тече със страшна сила. Биеше ме с такъв напор, че не можах да устоя, подхлъзнах се и рухнах на плочките. Задъхах се от болката която изпитах от удара в крака, а в същия миг водата ме заля отгоре.
– Ледена вода! Какво е това… как е възможно?
– Какво правиш… по дяволите? – попита Аш онемяло, появявайки се на вратата. Хвърляйки един поглед към счупения кран и към мен, мокра и трепереща.
– Не исках! Той сам! – Вандерфилд изруга с такива грозни думи, които не подобават нито аристократите, нито на почтените момичета като мен чуват.
– Излез! – Изпълзях от банята, защото кракът ми ме свиваше и ме болеше и не ми позволяваше да стана. Вандерфилд се опита да затвори крана, но без успех! Водната струя сякаш побесня и заля всичко наоколо! От стените се чуваше глух тътен, все по-силен и плашещ.
– Налягането в тръбите расте! – Извика Аш паникьосан.
– Може би да го покрием с кърпа? – Предложих аз объркано. Той се засмя многозначително.
– Ами да, а защо не с твоите панделки от косата… момиче! – Опитах се да се обидя, но новата струя ледена вода, намокри и двама ни до кости, запуши устата моментално. Аш поклати глава, изсумтя като котка и отстъпи назад. – Измисли нещо… – след миг извика някакво заклинание. Тръбата, стърчаща на мястото на крана, се закашля в отговор, изплю крива струйка вода, после накъсана струя и замлъкна. Вандерфилд се огледа и седна до мен.
– Какво му е на крака ти? – Изненадах се аз.
Как разбра?
– Всичко е наред. Сега ще стана… ой! – Но не беше възможно да го направя, при опит да се опра на глезена си, болката прониза крака чак до мозъка ми.
– Не мърдай…- каза Вандерфилд и ме вдигна в ръцете си.
– Да мърдам? – Че аз от шока все още трудно дишам, ти да не се мърдам! Русият сноб ме вдигна на ръце? Мен?
– И спри да ме гледаш така. Дразниш ме.
Не го послушах и продължих да се взирам в лицето на момчето. Русата му коса беше потъмняла от водата и падаше на тънки кичури. Както тогава… на реката. Изглежда, че той имаше същата картина в главата си, защото очите на Аш станаха студени и далечни. Той ме свали на ръба на дивана, бързо напипа крака ми и отстъпи назад.
– Натъртване… нормално, нищо страшно. Необходимо е да се нанесе анестетичен мехлем и да се превърже. Аз ще го направя…
– Ти разбираш от медицина? – Отново се зачудих.
– Това е задължителен предмет за студентите от Червено ниво… – намръщи се Аш. – С такъв потенциал можем лесно да убиваме или осакатяваме. И трябва да знаем как да го избегнем. Ее… или да окажем помощ, ако е необходимо. Ще трябва да си съблечеш дрехите и да се стоплиш. Ще ти дам… нещо. Някакви сухи дрехи. – След миг се върна с една от ризите си, а аз се усмихнах.
– Скоро май ще ги премеря всичките. – В очите на Аш нещо блесна. Или предвкусване, или очакване, и стана много горещо. Но гласът му остана спокоен.
– Малко вероятно е. Имам твърде много. – Бях смутена, не знаех как да се преоблека, а Вандерфилд се ядоса. – Вече съм видял всичко, което криеш… в случай че си забравила. – Сопна се той. – Така че сваляй тази качулка, бързо! А аз трябва да намеря пазача и майстора, който да поправи крана. Моята самоделна тапа няма да издържи дълго на такъв поток. – Като се обърна рязко, Вандерфилд изчезна в спалнята и след няколко минути излезе със сухи дрехи. Хвърли ми бърз поглед и си тръгна.
А когато се върна, аз седях завита с одеяло до носа. Пазачът на крилото, добре охранен мъж, когото не познавах, клатейки глава и влачейки след себе си работник в униформа на BCA, изчезна в банята. Аш тръгна с тях и чух развълнуваните им гласове.
– Нищо не разбирам! – Възкликна пазачът.
– Тръбата просто се спука, не разбираш ли? Прекалено много напрежение?
– Но откъде ще дойде то? Много странно… – изръмжа майсторът. – Това крило е издигнато по проект на Хелмот Дьорс, чували ли сте за него? Гаранция на строителните материали 100 години! Вътрешните тръби са с подобрен метален състав, защита от корозия и повишена устойчивост на износване! – Възмути се отново пазачът. – Аз разбирам точно кои живеят в тази сграда! Но ти само виж този кран! А тръбата? Тя беше просто разкъсана, сякаш див звяр я беше изгризал отвътре. Как е възможно? Виждали ли сте някога нещо такова? – Майсторът зацъка с уста. И тогава водата отново избълбука в банята, а тръбите издрънчаха. А аз се почесах по носа и кихнах.
– Не се разболявай… – нареди Аш като се върна при мен с превръзки и миришещ мехлем. Той седна до мен, без да се церемони, измъкна крака ми изпод одеялото и започна да го превързва.
– Че иначе няма да има кой да ти мие подовете? – Измърморих аз, а той вдигна глава и ме погледна право в очите. Зениците му се разшириха и стеснени, сякаш въздъхнаха. Аз се смутих. Аш ме гледаше докато галеше крака ми върху превръзката. И той сякаш не знаеше какво прави. В следващия миг се опомни и махна ръката си. – Какво стана с крана? – Изсъсках, опитвайки се да наруша опасната тишина в стаята. Вандерфилд премигна, стана и сви рамене.
Половин час по-късно пазачът и господарят напуснаха стаите, без да преставаха да се учудват и възмущават. А аз останах. И тогава, с цялата си неизбежност, възникна един въпрос, който ме измъчваше през цялото това време. Не знаех как да стигна до стаята си. От мехлема глезенът болеше по-малко, но когато се опитах да спусна крака си на пода и да се изправя, отново почувствах остра болка.
– Какво правиш? – Аш се ядоса.
– Опитвам се да си отида! Не мога да седя на дивана ти до сутринта!
– А как иначе. През нощта мехлемът ще подейства, след което ще си тръгнеш.
– Тоест? – Не разбрах аз.
– Това означава, че ще останеш тук през нощта… – каза Вандерфилд. – И без да се обсъжда повече. – А аз зяпнах с уста.
При него? През нощта? Да, за нищо на света!
Назад към част 27 Напред към част 29
