Глава 11
Изненадана, тя се загледа… и съзря линиите на загриженост по лицето му.
– Аз не се крия от Дмитрий.
– О, добре. Макар че, ако го ядосаш достатъчно за това, опитай се да не се опитваш да го застреляш посред бял ден. Сара все още не е простила на Елена за това.
Онър, беше чувала за инцидента, дори беше потърсила репортажите от вестниците в интернет.
– Мисля, че раната от куршума може да го заболи за известно време, но съм почти сигурна, че е твърде стар, за да бъде убит от нея, дори и да му изтръгнеш сърцето.
Вивек изохка.
– Ооо, Елена не знае това. – Завъртя стола си с мека гласова команда и се пресегна към главните компютърни панели, за да проучи мигащото предупреждение. – И така, дойде тук заради веселата ми компания ли? – Саркастично изказване, но Онър беше прекарала детството си, обвита в самота – разбираше емоцията по-добре от всички.
– Съжалявам, че не съм те посещавала – каза тя. – Истината е, че вероятно и сега нямаше да напусна Академията, ако Сара не ме беше принудила да го направя. – Изглеждаше невъзможно да е била това слабо, пребито същество, но беше така и това беше истина, която не можеше да пренебрегне. Защото никога повече нямаше да се върне към това.
Вивек я стрелна с проницателен поглед.
– Това е безопасно, нали? Хората не разбират, че се нуждаят от това.
Тя си помисли за него тук, в бункера му, защитен от света, който го бе отхвърлил, когато бе станал по-малко от съвършен. С изключение на…
– Ти имаш много повече смелост, отколкото аз някога ще имам, Ви. – Изоставен в институция от семейството си, той буквално се беше превърнал в човек чрез чистия, упорит отказ да се предаде.
– Бях дете, когато това се случи – каза той със суров глас. – Имах много време да се преборя със самосъжалението, докато лежах и гниех в болничното легло, така че не ми поднасяй похвали, които не заслужавам.
Онър поклати глава, но запази мълчание. После се запита какво е дошла да пита тук, макар че ужасът от това продължаваше да е назъбена тухла, която смазваше гърдите ѝ отвътре навън.
– Имам нужда да направиш обиск. – Гняв, паника и гадене се задвижиха в стомаха ѝ. – За снимки или видеоклипове с мен.
Очите на Вивек пламнаха с толкова дълбока ярост, че тя можеше да се уплаши, ако не знаеше, че е роден като ловец – прикован към инвалидна количка или не, той имаше същите инстинкти като останалите от гилдията. Сега, обръщайки се, за да се съсредоточи върху компютрите си, той започна да издава гласови команди толкова бързо на толкова много различни екрани, че тя не можеше да ги следи.
Капка лед се спусна по гръбнака ѝ, докато гледаше как ударите идват един след друг. Преглъщайки жлъчката, която изгаряше гърлото ѝ, тя се принуди да изчака, докато той приключи с търсенето.
– Покажи ми.
Изображение след изображение запълниха екраните.
Тя сканира всяка страница с резултати, а Вивек направи двойна проверка.
– Това ли е?
– Да. Разрових се дотам, докъдето можех да стигна, използвах многобройни и широкообхватни термини за търсене.
Разтреперана, тя се срина на един стол.
– Всички те са снимки от досието, публикувани, когато изчезнах, или снимки, направени след спасяването ми.
През следващите десет минути Вивек продължи да говори с компютрите си, докато проверяваше и препроверяваше.
– Мрежата е чиста, Онър. Каквито и снимки да са направили гадовете, те не са ги качили. – Блясък в очите му. – Бих казал, че са твърде уплашени от Кулата.
– Имат право да се страхуват. – Трябваше да е щастлива, но намирането на Валерия и разкриването на самоличността на Томи само затвърдиха факта, че другите, които я бяха третирали като парче месо, се разхождаха наоколо и ѝ се подиграваха, като живееха живота си без ужас и страх. – Няма да спра – каза тя толкова тихо, че не достигна до Вивек, а ръката ѝ се свиваше в бедрото. – Както и Дмитрий. – Напомняне, че на нейна страна е някой безкрайно по-опасен и неумолим от който и да е от болните приятели на Валерия.
– „Не възнамерявам да те сломя, Онър. Възнамерявам да те съблазня.“
Разбира се, този мъж също искаше да я захапе. И то не малка хапка. Не, Дмитрий нямаше да се задоволи с нищо по-малко от пълно, плътско отдаване.
***
Девет часа след като за последен път бе видял Онър, когато нощта покриваше света, Дмитрий тъкмо бе приключил разговора си с Гален чрез сателитна връзка, когато в стаята влезе Венъм.
– Скръбта се изплъзна от охраната ѝ. – Вампирът нямаше проблеми да премине към новото име на Холи – може би защото някога бе приел нова собствена самоличност. – Поне преди час.
Дмитрий не прокле.
– Ще я намеря. – Щеше да си поговори и със стражите, защото макар че Сороу беше високоинтелигентна и не съвсем човек, тя беше и на по-малко от четвърт век спрямо техните сто и петдесет и повече.
Венъм поклати глава, а косата му се разпиля по челото.
– Слушай – каза той, отмятайки я назад с нетърпелива ръка – ти се занимаваш с тази друга ситуация. Аз ще…
– Не. Тя е моя отговорност. – Елена я беше проследила, но той беше този, който я беше измъкнал от онази малка стражева барака, където се беше крила, цялото ѝ тяло обляно в кръв. – Знам местата, където ходи.
Венъм не помръдна – готовността му да се противопостави на останалите в Седемте беше част от причините, поради които изобщо го бяха приели в групата.
– Приближаваш се твърде много, Дмитрий. Ако… – Черните зеници на вампира се свиха, твърди точки на фона на изгарящото зелено на ирисите му. – Ако в нея има повече Юръм, отколкото човечност, може да се наложи екзекуция.
– Това няма да е проблем. – В края на краищата той беше счупил врата на собствения си син.
– „Всичко ще бъде наред, Миша. Обещавам.“ – Той изрече лъжата с усмивка, целуна сина си по челото, тази фина бебешка кожа, толкова гореща до устните му. – „Татко ще се погрижи всичко да е наред.“
***
Ферарито получи няколко „о, да!“ от момчетата, които се мотаеха край тротоара, когато го вкара в забраненото за паркиране място пред малка мрачна сграда с неонова табела, която обявяваше, че това е „Кървавата бърлога“. Тъй като от регистрационната табела ставаше ясно, че колата принадлежи на Дмитрий, той не си направи труда да предупреждава. Всеки, който беше достатъчно глупав, за да докосне колата му, заслужаваше това, което му се полагаше.
Широкоокият откачалник, който превишаваше Дмитрий с двеста килограма – и който нямаше да може да го спре и за секунда, ако Дмитрий се окажеше раздразнен – отвори вратата на клуба, преди Дмитрий да стигне до нея.
– Метър и шейсет висока жена от азиатски произход – каза той на бръснатия мъж. – Черна коса, прошарена с розово, кафяви очи – поне за момента – пасирана кожа. – Скръб избягваше слънцето, не защото я нараняваше, а защото смяташе, че е същество, чието място е в тъмнината.
– Забелязах една мацка да влиза в една от кабинките с някакво момче, когато влязох да си почина – каза мъжа. – Може да е тя.
Пристъпвайки към кабината, след като той я посочи, дръпна вратата, за да разкрие двайсет и няколко годишен бял мъж с панталони около глезените. Беше сложил ръка на втвърден член, дрънкаше, а в очите му имаше стъклен поглед.
Скръб, седнала на отсрещната пейка, извиваше малиново боядисани устни.
– Дошъл си да се присъединиш към партито ли? – Подигравателен въпрос, в който нямаше нищо от секса, макар че беше облечена в тясна черна рокля с презрамки като спагети, която свършваше високо на бедрата ѝ, краката ѝ бяха покрити с ботуши от течно черно.
Без да каже и дума, Дмитрий удари мъжа. Мъжът примигна, погледна надолу, после отново нагоре.
– Какво…
– Излизай. – Дмитрий отвори вратата.
Мъжът вдигна панталоните си и излезе, като се препъваше в краката си в бързината да напусне стаята. Затваряйки вратата, Дмитрий се облегна на нея и наблюдаваше как Скръб хвърля в себе си нещо, което изглеждаше като голяма текила, преди да удари чашата с поглед, изпълнен с отвращение.
– Знаеш ли, че дори не мога да се напия както трябва?
– Метаболизмът ти е променен. – Заедно с много други неща.
Горчив смях.
– Да, и мога да накарам мъжете да си извадят пениса и да го дръпнат пред мен. Страхотна суперсила, а?
Всъщност беше така. Заедно с хипнотичния зелен пръстен около очите си и може би убийствената лудост, Скръб беше придобила способността да хипнотизира хората за кратки периоди от време. В момента тя можеше да ги накара само да извършат действия, към които вече бяха предразположени, но Дмитрий не смяташе, че това ще остане така за дълго. За времето, откакто Юръм я бе ухапал и заразил, промените в Скръб се бяха развили с феноменална скорост.
Осъзнавайки разочарованието ѝ от липсата на открит гняв, той наблюдаваше как тя се отлепи от мястото си, грациозна като котка, и се приближи, за да се притисне до него.
– Защо никога не си ми пускал кръв или не си ме чукал, Дмитрий? – Блестящи очи. Твърди думи. – Не съм достатъчно добра за теб?
– Не спя с малки момичета.
Главата ѝ се отдръпна назад, а очите ѝ, натежали от грим, се втренчиха в неговите.
– Аз не съм дете.
Дмитрий не си направи труда да спори по този въпрос. Вместо това, като я хвана за ръка, отвори вратата.
Тя се възпротиви.
– Аз…
– Стига – каза той с тих тон, който проряза пулсиращата музика, сякаш не съществуваше. – Днес изрязах малки, точни парчета от един вампир. – До момента, в който Онър се върна в стаята, не беше разбрала, че под робата на Валерия липсва по-голямата част от сърцето ѝ. – Планирам да направя много по-лошо на друг. Така че не би си играла с мен.
Скръб си пое дъх, но не проговори отново, докато не излязоха на улицата, а късният пролетен въздух беше достатъчно свеж, за да предизвика тръпки по ръцете ѝ.
– Колко време отне това? – Попита тя с глас, който трепереше.
– Какво?
– За да станеш… нечовек?
– Три месеца, след като завърши създаването ми. – Толкова дълго Миша бе крещяла и ридала във веригите срещу него, толкова дълго прахът на Катерина бе лежал изложен на стихиите до този на майка ѝ.
– „Съжалявам, Ингрид.“ – Стоеше до изгорялата черупка на вилата, а тялото на мъртвия му син беше притиснато в ръцете му, най-скъпото бреме. – „Простете ми.“
Пристъпвайки към Ферарито, той отвори вратата откъм страната на пътника.
– Качвай се.
Скръб се подчини, предизвикателството ѝ бе смазано от бруталността на настроението му. Изведнъж тя изглеждаше сърцераздирателно млада, но Дмитрий нямаше намерение да я оставя на мира. Беше имала повече от година от него.
– Използването на вампирски способности върху смъртни без одобрение може да ти донесе присъда на земята. – Наказанието включваше да бъдеш погребан жив в ковчег, като ти се дава само достатъчно кръв, за да оцелееш.
Долната ѝ устна потрепери.
– Палтото ми е отзад.
Изви се, навлече го върху себе си и се сви на седалката.
– Ще ме сложиш ли в земята?
– Не. Това конкретно наказание е премахнато от книгите. – Рафаел го беше направил за Елена – подарък от архангел за неговата съпруга. – Възложено ми е да измисля заместител.
Скръб придърпа палтото му по-плътно около себе си.
– Съжалявам. – Колебливите, уплашени думи на детето, което той бе нарекъл нейна майка.
Въздъхнал, той ги преведе през река Харлем и пресече Манхатън, за да премине по моста „Джордж Вашингтон“, преди да спре колата на една скална площадка, която гледаше към Манхатън. Градският пейзаж беше разпръснат като скъпоценни камъни на фона на черното небе, а ангелите, които се разхождаха по него, бяха силуети.
– Сключвам договор с теб, Скръб. – Това беше единственият начин да я научи на контрол. – Няма значение дали си била Създадена без твое съгласие, няма да бъдеш свободна, докато не реша, че не представляваш риск.
След като разкопча ципа и свали ботушите си по време на пътуването, тя сви крака под себе си на седалката. Малка, каквато беше, това не ѝ отне много усилия.
– Ще ме научиш ли на това, което трябва да знам? – Молба.
– Не. Венъм ще се погрижи за това. – Момичето започваше да зависи от него.
– Студено ми е.
– „Знам, Миша. Ти се държиш като много смело момче.“
– „Те нараниха мама и Рина.“ – Смело се опитваше да се пребори с риданията си. – „Те нараниха мама и Рина, татко.“
Звукът от виковете на Миша все още го преследваше. Той не искаше, не можеше да добави още един глас към това.
– Венъм също така ще започне да те учи как да контролираш таланта си. – Макар Скръб да не го знаеше, способността на Венъм да хипнотизира поставяше нейната в сянка. – Очаквам от теб да изпълняваш заповедите му.
– Ще го направя. – След това тихо потвърждение настъпи пауза, изпълнена с неизказани неща. – В какво се превръщам? – Попита тя накрая.
Той можеше да я излъже, да ѝ даде фалшива надежда, но това щеше да я доведе само до смърт. Обърна се и протегна ръка напред, за да прибере зад ухото ѝ кичур от гладка гарванова коса, изпъстрена с цвят, откраднат от нощта. Тя помръдна и той знаеше, че е усетила студеното острие на гнева му.
– Никой не знае. Но единственото нещо, в което няма да ти позволя да се превърнеш, е проблем. Разбираш ли?
Гърлото ѝ се раздвижи, докато преглъщаше.
– Да. – Шепот, преди да обърне лице към ръката, с която той все още галеше бузата ѝ. – Страх ме е, Дмитрий.
– „Татко, страхувам се.“
Скръб не беше Миша, малка и беззащитна, но можеше и да е такава. И така, въпреки клетвата си да поддържа дистанция, той не ѝ каза, че трябва да се страхува, че почти всички смятат, че шансовете ѝ да оцелее са повече от ограничени. Вместо това погали тъмната коприна на косата ѝ и си помисли за меките черни къдрици, които някога бе усетил под дланта си, когато тялото на сина му лежеше разкъсвано от конвулсии в ръцете му.
– Моля те! Не! Спри!
Онър се отърси от чаршафите и се изтърколи от леглото, а сърцето ѝ заби тройно по-бързо. Един поглед към часовника ѝ подсказа, че са минали едва три часа, откакто е припаднала, след като е работила върху татуировката до полунощ. Проблемът беше, че тя продължаваше да си спомня какво бяха направили Валерия, Томи и техните приятели с нея.
Само че този кошмар… можеше да се закълне, че няма нищо общо с ямата. Може би беше отзвук от детските нощни страхове, заради които никога не я бяха осиновявали, въпреки че бебетата винаги бяха търсени. Очевидно беше крещяла, крещяла и крещяла, докато не се измори, за да започне отново, щом се събуди. Крясъците бяха продължили до четири-петгодишна възраст, след което тя обикновено се събуждаше, когато започваха, и прекарваше остатъка от нощта в борба със съня.
Проблеми с изоставянето – така го беше нарекъл един детски психолог. Онър не беше толкова сигурна. Онова, което бе почувствала, когато се бе събудила от тези детски кошмари, бе твърде огромно, твърде обширно, ужасен мрак, изпълнен с пълно опустошение. Същото, заради което сега гърлото ѝ беше толкова плътно, а сърцето ѝ биеше достатъчно дълбоко и силно, за да я посини. Разтърка с ръка гърдите си, за да разсее усещането, и се отправи към душа.
След това се облече в свежи дрехи, вдигна телефона и въведе номер, който никога не бе очаквала да използва в четири часа сутринта в прохладната пролетна утрин, когато небето беше опушено черно, разкъсвано от разпръснатите светли офиси на високите сгради.
Включи се тъмен мъжки глас, който я помоли да остави съобщение.
Тя затвори, разтри длани по лицето си и отиде да разстели уголемените снимки на татуировките върху малката маса за хранене до прозореца. Беше направила пробив, или това, което си мислеше, че е пробив, точно преди да падне изтощена в леглото. Сега, когато съзнанието ѝ беше по-ясно, независимо от кошмарите, тя започна да проследява пътя на мисълта си.
Да, това определено беше той. Ключът. Или част от ключа.
Не знаеше колко време е работила, но бележникът ѝ беше покрит с няколко страници бележки, когато на вратата ѝ се почука. Тя се намръщи и погледна стенния часовник.
Половин час след четири.
Тялото ѝ се напрегна от странно вълнение, защото това можеше да бъде само един човек, тя взе пистолета си и погледна през шпионката.
Назад към част 12 Напред към част 14
