Глава 20
Вълна от гадене накара стомаха ѝ да се свие.
Трябваше да спасят Теа.
– Добре ли си? – придърпа я по-плътно към гърдите си Огъстин и макар че, обикновено тя попиваше шанса да бъде притисната към една от спорно любимите ѝ части от тялото му, всяка стъпка, на която не беше приземена, увеличаваше нуждата да повърне.
– Ще ми е добре, ако ме оставиш да вървя и да се разходя.
– Едва ли можеш да стоиш на краката си, а и гадно прикриваш болката, която изпитваш.
Емери извъртя очи, знаейки колко много обича, когато тя прави това.
– Тогава защо питаш?
– Ще се занимаем с това въртене на очи по-късно, но засега трябва да знам, че мога да ти се доверя.
– Доверието се печели, Огъстин.
– А ти току-що се провали в спечелването на моето. – отвърна той.
Огъстин изтръгна входната врата от пантите и нахлу във вилата. С повече нежност, отколкото тя смяташе, че е способен, той я настани в едно от креслата и захапа китката си.
– Пий.
– Не. – ако си мислеше, че ще я командва само защото е имала нещо, за което беше почти сигурна, че е видение, щеше да си има много здраве.
Защо магията ѝ не можеше да я прекъсне и да я предупреди, преди да избухне? Тя нямаше нищо против виденията. Особено ако ѝ помагаха да лекува онези, за които се грижеше. Виденията бяха много, тя беше щастлива да ги има. Но може би следващия път няма да е лошо да дадеш на момичето шанс да седне – помисли си тя наказателно към магията си.
– Емери, изпий проклетата кръв. Чувстваш се гадно, защото си изтощена, и знам със сигурност, че кръвта ми ще помогне. Ако не заради упорития си задник, направи го заради дъщеря ни. Тя се нуждае от най-доброто ти състояние.
Това беше спорно, като се има предвид колко пъти беше прекарвала сутрините си с вътрешности, които се превръщаха в повърнато в резултат на заниманията на дъщеря им.
Емери се вгледа в двете кървящи дупки от долната страна на китката му и се замисли дали да не откаже, но не можеше да отрече, че се чувстваше като ударена от влак. Главата ѝ се блъскаше и всяко движение заплашваше да завърши със закуска на пода.
Тя хвана китката му и я поднесе към устата си. В мига, в който кръвта му попадна върху езика ѝ, в гърдите ѝ се разнесе стон и тя се свлече на дивана. Кръвта на Огъстин беше нейният спасителен пояс. Тя проникваше в самата ѝ душа, изпълваше я с живот и задоволяваше нуждите ѝ, които не можеше да удовлетвори в дневната на вилата. Не беше като тогава, когато обменяше кръв с Огъст по време на секс, или в другите случаи, когато Огъстин я бе хранил, за да я спаси. Всеки от тези пъти беше придружен от оргазъм или ситуация на живот и смърт. Доброволното приемане на кръвта му подхранваше нещо дълбоко в нея. То възбуждаше магията и тялото ѝ по начин, който ги свързваше на дълбоко ниво.
Докато пиеше, Емери го погледна през миглите си, като се осмели да види дали Огъстин усеща нещо от това взаимодействие.
Потъмнелите среднощни басейни се взираха в нея. Гърдите на Огъстин натежаваха от бавните тежки вдишвания в такт с всяко засмукване на устните ѝ. Той сдъвка долната си устна, което позволи на един зъб да надникне. Очите ѝ се спуснаха надолу, където издутината се опъваше на ципа му, който по стечение на обстоятелствата беше на нивото на очите и.
Той беше също толкова засегнат, колкото и тя.
От устните му се отрони предупредително ръмжене и Емери бързо отклони поглед от члена, който нямаше нищо против да освободи от твърдостта му.
Тази проклета връзка с партньора щеше да направи невъзможно да бъде около него. Колкото по-скоро си тръгне, толкова по-добре.
Точно тогава Лили се появи в периферното ѝ зрение заедно с Калъм, Ансел, Дрейвън и Флора.
– Какво, по дяволите, става тук? – попита Лили, сочейки към разрушената врата – И защо храниш Емери с кръвта си?
Чудесно. Точно от това се нуждаеше. Всичките ѝ приятели да станат свидетели на граничещото ѝ със сексуалност преживяване в ръцете на другаря, който я мразеше с всяка своя фибра.
Тя започна да се отдръпва, с намерението да сподели какво е видяла, но Огъстин я погледна строго „не ме изпитвай, момиче“ и продължи да държи китката си здраво притисната до устните ѝ.
– Това, което, по дяволите, се случи, е, че Емери падна на земята и ме засмука във видение как ще спасим Теа, а сега тя е физически изтощена и ти ми каза в споменатото видение, че моята кръв ще възстанови енергията ѝ.
Веждите на Лили се изстреляха нагоре, а очите ѝ се стрелнаха между Емери и Огъстин.
– Вярно ли е това, Емери?
Емери сви рамене, а устните ѝ все още бяха прилепнали към китката на Огъстин. Тя дори не беше сигурна, че това е видение. За пръв път чуваше, че Огъстин вижда всичко, което се разиграва в съзнанието ѝ. Да бъдеш докоснат от звездата беше рядкост и въпреки че Агата я беше дарила с пророчество, тя не смяташе, че това означава, че и тя ще бъде пророчица. Нито пък ѝ се искаше особено да бъде. Да стане жертва на това видение беше адски страшно. В един момент се беше отдалечила от битката си с Огъстин, а в следващия магията ѝ се беше възбудила и тя беше изгубила контрол. Струваше си само защото това можеше да помогне за спасяването на Теа.
– Ти си докосната звезда. – прошепна Лили, а широко отворените ѝ очи бяха залепени за Емери, сякаш ѝ беше пораснала втора глава – Сладкиши или сън обикновено е начинът, по който помагаме на младите вещици при магическо изтощение. Но обикновено не разполагаме с възможността за вампирска кръв. Действа ли?
Емери кимна с глава и отпи още една плитка глътка от кръвта на Огъстин. Гаденето се беше успокоило, а главоболието ѝ беше изчезнало, но тя не беше готова да се откаже от връзката, която имаше с Огъстин. Още не.
В сърцето ѝ се прокрадна чувство за вина. Не би трябвало да иска никаква връзка с него. Не и след като той я бе отблъснал. Имаше предвид това, което каза, когато му каза, че може да изпълзи обратно при нея на проклетите си колене. Това не означаваше, че не желаеше онова, от което връзката толкова отчаяно се нуждаеше. Не трябваше да ѝ харесва, но за разлика от Огъстин, тя бе започнала да се примирява с факта, че са половинки и щеше да се наложи да направи отстъпки, ако и двамата искаха да оцелее връзката помежду им.
– Очарователно. – помисли Лили.
– Какво означава това за Емери? – попита Флора, а гласът ѝ бе изпълнен с тревога, когато пристъпи напред, за да седне до Емери, само за да бъде издърпана назад от Дрейвън и отведена на отсрещния диван.
Изглеждаше, че приятелят на Флора е също толкова защитен, колкото и нейният собствен. Емери се надяваше, че това не означава, че и той ще започне да се държи като дупедавец.
– Емери е надарена с рядка форма на магия. – отвърна Лили – Това, че е докосната от звездите, означава, че звездите ще работят чрез нея, дарявайки я с видения, каквито намерят за добре. Тя може да се отличава и с други пророчески практики, като четене на таро или чай.
Калъм заобиколи другия фотьойл и се настани.
– Точни ли са виденията?
– Според моите разбирания, в повечето случаи. За разлика от пророчествата, които разказват за индивидуални съдби, виденията са това, което ще се случи в бъдещето в този момент за всички участници. Но свободната воля играе роля и ако играчите изберат различен път, бъдещето може да се промени. – след това очите на Лили се присвиха към Огъстин – Не трябваше да я докосваш. Тя беше вързана във видението, но ти нямаше да бъдеш. Звездите са особени по отношение на това на кого позволяват да види волята им. Души са били трайно изгубени във виденията на други вещици.
– Добре съм. – изсумтя Огъстин и Емери усети нетърпението му – А сега искаш ли да разбереш какво видяхме? Защото имаме точно пет дни до пълнолунието, когато ще спасим Теа.
Всички усти в стаята се отвориха, освен нейната. Емери се престори, че продължава да пие, докато Огъстин я вдигаше и поставяше в скута си. Тя се опита да му се опълчи, но строгият му поглед и стягащата се ръка върху бедрото ѝ подсказаха, че това е загубена кауза.
Той разказа видението от своя гледна точка и Емери беше шокирана, че всъщност е запазил повече информация от нея. От друга страна, по време на цялото това изпитание тя беше леко настръхнала, без да осъзнава какво, по дяволите, се случва. Огъстин обаче беше хладнокръвен и сдържан, припомняйки си и най-дребните подробности за цветето, от което се нуждаеха.
Очите на Емери натежаха и тя ги затвори, докато групата започна да спори какво ще последва и как ще намерят цветето, за което никой не беше чувал, и как ще отведат Теа в Шотландия. Тя смътно осъзнаваше как Огъстин издърпва китката си от устните ѝ и как се опитва с половин уста да го спре, но сънят надделя над способността ѝ да се интересува и тя потъна обратно в дивана, обвита в пашкул от топлина.
– Емери?
Дълбок глас я изтръгна от съня ѝ. Тя отвори очи и се озова притисната до гърдите на Огъстин. Тя вдигна глава нагоре и срещна твърди среднощно сини очи.
– Аз трябва да тръгвам, а ти трябва да ядеш.
Все още недобре излязла от съня, Емери смръщи вежди на Огъстин, без да е сигурна какво общо има едното с другото.
Той се протегна и отметна назад падналата в лицето ѝ коса, като я прибра зад ухото ѝ.
– Това означава, че трябва да спреш да ме използваш като възглавница.
– О. – тя се отскубна от гърдите му и се притисна към страната на огромното кресло. Което наистина не вършеше много работа, като се има предвид, че по начало креслото не беше достатъчно голямо и за двамата. Емери се огледа наоколо и видя, че са останали само двамата във всекидневната.
– Къде отидоха всички?
Огъстин развърза ръката си около нея, измъкна се изпод нея и застана до стола.
– Лили пренася Дрейвън и Флора обратно в Тенеси, за да видят дали могат да намерят някаква информация относно цветето с вълците, а Ансел е с Калъм и търси в собствените си документи.
– О.
– Нещо нередно?
– Не. – не ѝ беше нужно да види повдигането на веждите му, за да разбере, че е опитал лъжата.
Работата беше там, че едва си бе върнала Флора, а сега най-добрата ѝ приятелка вече я нямаше. Емери беше гореща бъркотия, със списък от проблеми, които не знаеше как да реши, и се надяваше, че известно време, прекарано с момиче, ще ѝ помогне да се справи поне с част от проблемите. Най-малкото щеше да е добро разсейване.
– Е, тогава… – Огъстин се отдръпна и взе палтото си от облегалката на дивана – Връщам се в замъка. Бих те взел със себе си, просто за да съм сигурен, че няма да пострадаш, когато неизбежно отново се окажеш в беда, но кралят вероятно ще те убие, а аз искам тази чест да бъде единствено моя.
– Бъди внимателен, Огъстин, някое момиче може да си помисли, че ти пука.
Той се засмя и я дари с лукава усмивка.
– Уверявам те, че мотивите ми са чисто егоистични.
– Тогава ще се видим, когато се върнеш. – връзката с партньора се затегна в нея и тя се постара да не се размърда. Някак си знаеше, че ще се разделят, и не беше съгласна с тази идея. Налагаше се да го моли да остане, дори само за да спре болката от копнежа, която знаеше, че предстои, но тя не посмя. Огъстин не заслужаваше да знае за болката ѝ.
– Ще се върна преди пълнолунието. – ако Огъстин усещаше същото притегляне от своя страна, не го показа. Обърна ѝ гръб и тръгна към вратата, но после спря и отново се обърна към Емери. Приближи се и Емери затаи дъх, когато той се наведе, за да прошепне в ухото ѝ. Гласът му беше нисък и греховен.
– И не си мисли, че съм забравил за онова твое въртене на очи, малка вещице.
Тя стисна бедрата си, спомняйки си разтърсващата целувка, която бяха споделили след първото ѝ провинение. Начинът, по който той обви ръката си в косата ѝ и поиска възмездие. Гласът му съдържаше обещанието, че следващото ѝ наказание ще бъде много по-лошо, и макар че би трябвало да се отвращава от тази идея, обещанието за болка и мрак запали огън в нея.
– Ти си задник! – заключи тя, макар че звучеше по-скоро като хленчеща молба.
Огъстин допря устни до ухото ѝ.
– Сега вече го разбираш. Бъди добро момиче, Емери.
Без да каже и дума повече, той потегли от вилата, вероятно към мястото, където Лили го чакаше, за да го придружи до замъка.
Сърцето ѝ се разтуптя и тя се хвана за кожените подлакътници на стола в опит да се успокои. Не че това помогна много. Все си повтаряше, че за това е виновна връзката с партньора, но дълбоко в себе си Емери знаеше, че абсолютно сама жадува за тази тъмна страна на Огъстин.
Огъст ѝ предлагаше светлината и макар че тя трябваше да си спомня за доброто в света, за да подхранва надеждата си, тя жадуваше именно за тъмнината. Огъстин ѝ бе дал възможност да зърне забранения допир на врага си, а заедно с него и порочно вкусния потенциал на болката и отмъщението.
– Добре ли си?
Не знаеше колко време Лили е стояла на вратата и е наблюдавала как тя размишлява над Огъстин, но беше благодарна, че не можеше да усети миризмата на възбуда, както вампирите.
– Добре съм. Просто съм малко уморена. – стомахът ѝ избра този момент, за да изръмжи силно – Може би съм и малко гладна.
Лили се усмихна.
– Ще приготвя обяд и за двете ни.
Емери се присъедини към нея в кухнята и седна на кухненския остров, докато Лили приготвяше сандвичи и разговаряше с нея.
– Огъстин се върна в замъка. Той ще ни съобщи, когато се нуждае от портал за връщане.
Думите се усещаха сковани и принудителни и за пръв път Емери осъзна, че макар да е поверила на Лили живота си и живота на дъщеря си и да са преминали през две ситуации на живот и смърт, всъщност не е прекарала много време, за да я опознае.
– Това е добре !- кимна Емери. Последното нещо, което искаше да обсъжда като тема за опознаване, беше Огъстин – Имаме ли идея откъде да започнем да търсим цветето?
– Всички търсят информация, но това не е нещо, което някога сме виждали или чували през всичките ни многобройни години, взети заедно.
– Имаме само пет дни. – гласът на Емери бе на границата на паниката. В нейното видение не изглеждаше, че Теа има много време. Искаше ѝ се да има начин да сподели образите, които виждаше, да внуши на Лили сериозността на ситуацията. Не че Огъстин не беше свършил чудесна работа, заплашвайки всички в стаята с живота им, ако не намерят проклетото цвете.
– Ще измислим как да спасим Теа. – спокойствието, което Лили излъчваше, подразни Емери. Как можеше да не е паникьосана, когато животът на Теа висеше на косъм? – Правим всичко, което е по силите ни. Междувременно най-доброто, което можеш да направиш, е да усъвършенстваш магията си.
От устните на Емери се изтръгна стон. Това беше последното нещо, което искаше да направи. Все още не беше напълно в един отбор с магията си. Досега тя ѝ беше отнела сина и я беше оставила да си лежи по задник в полето с пирен. Нямаше точно добри резултати и Емери би предпочела да я игнорира напълно.
…От друга страна, помисли си тя, да се научи да владее магия може да е забавно. Беше виждала няколко млади вещици, които се замеряха с магически топки, и се сети за един конкретен вампир, когото с удоволствие би ударила.
– Знам, че е обезсърчително и изтощението не е забавно. Особено след като Огъстин го няма. Ще трябва да се пребориш с него по традиционния начин. Положителното е, че включва много шоколад.
Емери повдигна вежди.
– Продължавай.
– Макар че кръвта на приятеля ти като че ли свърши работа най-бързо, сънят е най-доброто средство срещу изтощение, а сладкишите ще подействат в краен случай. Мисли за това, че за кратък период от време изтласкваш тялото си до предела на възможностите му и имаш нужда да се възстановиш. Захарта в сладкишите подхранва магическите свойства в нас и помага за ускоряване на процеса. Подобно на приемането на хранителна добавка при мускулна умора.
– Няма да ти се налага да ми извиваш ръката, за да ме накараш да ям големи количества шоколад. Но какво да кажем за бебето? Няма ли да му навредя, ако се натъпча до такава степен?
Магията ѝ бръмчеше силно в гърдите ѝ, сякаш за да я увери в ангажимента си към нея, и Емери извъртя очи. Дотук с възможността да я игнорира напълно. Тя презираше начина, по който я допълваше. Като липсващ крайник, за който не бе знаела, че ѝ липсва през първите двадесет и пет години от живота, а сега, когато се появи, не можеше да си представи, че го няма. Но това не променяше факта, че тя би отрязала този крайник, ако това означаваше да нарани дъщеря си.
– Не мисля така. Последния път, когато… това… се случи, бабите не се бяха сблъсквали с магията преди това. Както знаеш, повечето вещици придобиват магията си в ранна възраст, така че ако забременеят, децата им вече ще са изложени на магията в майките си от момента на зачеването. Вашите не са били, което е причинило….- Лили не го каза, но и двете знаехме какво е предизвикал притокът на магия в Емери. -…но ще следим за обучението ти. Обещавам, че безопасността на бебето ще бъде мой основен приоритет.
Емери остави сандвича си и впери очи в Лили, като гласът ѝ леко се поколеба.
– Не мога да загубя и нея, Лили.
– Няма да го направиш. А синът ти все още е в теб, Емери. В дъщеря ти. Той ще продължи да живее чрез нея.
Гняв и тъга я връхлетяха и Емери стисна ръце на масата в опит да овладее емоциите си. Усещаше как магията ѝ се надига в нея, готова да ѝ помогне да елиминира всяка предстояща заплаха. Само че нямаше върху кого да отприщи гнева си. Нямаше на кого да търси отговорност. Поне не и в Шотландия. В очите ѝ се появиха сълзи и тя ги отблъсна.
Лили се протегна и постави ръката си върху тази на Емери.
– Трябва да се откажеш от това, Емери. Гневът ти ще се просмуче в магията ти. Възмущението ще нарасне и мракът, който таиш, ще те погълне.
– Имам нужда от мрака, за да направя това, което трябва да се направи. – прошепна тя и стените ѝ леко се снишиха. Ако някой щеше да разбере нуждата ѝ от отмъщение, това трябваше да е Лили. Вещиците я бяха отблъснали по същия начин, по който бяха изоставили Емери. – Вишна и вещиците трябва да си платят за действията си.
– Съгласна съм, сестра ми е направила много неща през годините, които заслужават възмездие, но да се предадеш на мрака не е отговорът. Виж какво направи той с Огъст.
– Това не е същото. – изсмя се Емери.
– Не е ли? Гневът и обидата го накараха да се пречупи така цялостно, че не е в състояние да контролира собствената си тъмнина. Ако се предадеш, това ще те преследва до края на живота ти.
– Откъде можеш да знаеш това?
Тя може и да не искаше да живее в мрака, но Емери искаше да го подхранва. Това би трябвало да я плаши, но най-дълбоките части от нея знаеха, че ще се нуждае от всеки грам от него, за да поправи грешките не само в живота си, но и в свръхестествения свят. Светлината се нуждаеше от мрака, както и мракът не можеше да оцелее без светлината, която да очертае границите му, а тя притежаваше и двете в себе си. Катализатор на промяната.
Очите на Лили омекнаха и тя отблъсна втората половина на сандвича си. Когато заговори, гласът ѝ беше отдалечен:
– Защото вкусих от мрака и оттогава всеки ден съзнателно решавам да не се поддавам на сладките му изкушения.
По дяволите. Емери сдъвка устните си, докато откровението се преобръщаше в главата ѝ. Лили не беше невинна, но тя вече знаеше това, дори и да не искаше да го повярва. Тя потръпна при тази мисъл. Лили трябваше да бъде едно от добрите момичета.
Емери вдиша треперещ дъх.
– Вишна каза, че ти си причината семейството ни да бъде прокълнато с обвързана магия. Тя каза, че това е така, защото си се влюбила във вампир. Имала ли си нещо общо с това?
– Да. – погледът на Лили се премести към прозореца, избягвайки този на Емери – Ела момиче, вземи едно одеяло и се разходи с мен. Ще започнем обучението ти, а аз ще ти разкажа една история.
Емери се поколеба. Предпочиташе да довърши дрямката, която беше започнала на дивана, отколкото да има урок по магия, но и не беше нищо друго освен любопитство, а Лили беше предизвикала интереса ѝ. Тя довърши последните две хапки от сандвича си, издърпа одеялото от облегалката на дивана и последва Лили през задния вход на вилата, готова за тайните, които Лили щеше да разкрие.
Назад към част 20 Напред към част 22
