Глава 18
Косматият вълк на Ансел пристъпваше пред нея, размахвайки опашка, и Емери не можеше да откъсне очи от него. Вълкът му беше красив. Нямаше как да бъде сбъркан с местен вълк, тъй като беше двойно по-голям, и въпреки че кафяво-червеникавата му козина отговаряше на стандартната шарка, тя блестеше на слънцето по начин, който напомняше за блясъка на магията.
Емери се затича с няколко крачки, така че да върви до него, а Ансел наклони глава в нейна посока, като и подаде закачливо подсмърчане. Тя прокара ръка по гърба му, който стигаше до малко над бедрото ѝ, а магията ѝ изтръпна под кожата, приветствайки енергията, която струеше от вълка. Ако не го беше видяла да се преобразява със собствените си очи, нямаше да повярва, че той е нейният защитник във вълча форма. В същото време вълкът му подхождаше. Голям и пълен с мускули, но с добри очи и игриво сърце.
Тя погали козината зад ушите му.
– Предполагам, че не трябва да ти казвам, че си добро момче?
Ансел оголи зъби и нежно захапа бедрото ѝ.
Огъстин изръмжа зад гърба ѝ и единственото, което Емери можа да направи, беше да наклони глава назад и да се засмее. Дори когато всичко в света около нея се разваляше, тя можеше да оцени простотата на момента. Половинката ѝ ревнуваше от единствения мъж, от когото не биваше да ревнува, а те вървяха, за да намерят най-добрата ѝ приятелка. Ако остави настрана факта, че Огъстин беше вампир, а Ансел – вълк, това изглеждаше почти като нормална ситуация.
Вятърът заплиташе косата ѝ, а слънцето сгряваше кожата ѝ, давайки ѝ ново усещане за живот. Никога не е била от хората, които жадуват за разходки на открито. Не че го мразеше, но не я зовеше така, както някои други. Но когато се разхождаше из Планините, светът около нея сякаш оживяваше по начин, по който никога преди не беше го правил. Магията ѝ се повиши, докато не зашумя в гърдите ѝ. Тя разтвори длани и златни пипала се спуснаха по ръцете ѝ. Магията и се събра в ръцете, молейки я да направи нещо повече от това да се докосне до нейния извор.
Тя започна да я призовава напред, но спря, когато два вълка се изкачиха на хълма отвъд блестящата зелена магическа бариера, на около петдесет стъпки от нея. По-големият имаше козина, по-тъмна от най-черната нощ, а другият можеше да се слее със заснежените планини, които ги заобикаляха.
Бяха красиви, застанали на утринното слънце, а напрегнатият им поглед се беше стеснил върху нея. Магията се излъчваше от тях и всичко в нея искаше да изтича към тях, да ги посрещне, макар да нямаше представа кои са те. Ансел я погледна назад, сякаш искаше да ѝ каже да остане на място, а след това тръгна да бяга към тях.
Тя затаи дъх, докато Ансел се приближаваше и пресичаше бариерата. Той спря пред новите вълци и сведе глава, като им се поклони.
Черният вълк кимна с глава и двамата се вгледаха един в друг, сякаш водеха разговор.
Когато приключиха с мълчаливата размяна на мнения, Ансел се обърна и се запъти към мястото, където стоеше тя.
Макар че току-що го беше видяла да се премества, устата ѝ остана отворена от пукането на костите му, докато той не застана пред нея в човешкия си вид и не се усмихна до уши. Огъстин се появи до нея, с твърда гримаса на лицето.
Шибани мъже. Емери побутна Огъстин с лакътя си.
– Спри, момче. Той не е враг.
Той се подигра и се приближи до нея.
Обещавайки ѝ смърт в един момент и притежавайки я в следващия, камшикът от емоции на Огъстин беше достатъчен, за да я накара да извърти очи. И все пак тя го разбираше напълно. Във вените ѝ течеше и любов, и омраза към престолонаследника – това правеше всеки момент край него адски объркан. Но тя се нуждаеше и от двете му страни. Бруталната природа на Огъстин и любовта на Огъст. Не знаеше как, но щеше да получи и двете.
– Тя е права, Огъстин. Аз не съм враг, но съм защитник на Емери. Така че престани да се занимаваш с глупости. Ние сме на една и съща страна, стига да не я нараняваш.
– Стига да не забравяш мястото си, куче пазач.
– Ооо, колко оригинално. Повярвай ми, тя не е мой тип. – Ансел изпухтя от смях и Емери не можа да се сдържи и си представи как той се опитва да нападне Огъстин. Което я накара да се опита и да не успее да потисне смеха си.
Ансел премести погледа си към Емери и тя възвърна самообладанието си.
– Бих искал да те запозная със сина на алфата на американската глутница и неговата половинка. – той направи жест към вълците отвъд бариерата – Те биха искали да се срещнат с вас на неутрална територия, преди да се присъединят към нас във вилата.
Огъстин пристъпи пред нея и уви ръка зад себе си, така че тя бе притисната до гърба му.
– Тя няма да отиде отвъд бариерата, не и докато има хора, които искат да убият детето ми.
По дяволите, Огъстин трябваше да реши къде стои, преди Емери да си изгуби ума. Тя излезе иззад гърба му и го хвана за ръката, принуждавайки вниманието му да се насочи към нея.
– Изслушай ме, Огъстин, защото няма да го кажа отново. Вълците не са направили нищо друго, освен да ме пазят, те не са враг. Лили беше права, когато ти каза, че трябва да решиш къде е твоята лоялност, защото мога да ти кажа, че моята е към онези, които искат бъдеще за детето ни. Аз съм с вълците. Така че що се отнася до мен, можеш да се прецакаш, ако мислиш, че няма да посрещна съюзниците си с доверие и отворени обятия. Това е повече, отколкото мога да кажа, че имам за теб.
Тя изсумтя и се завъртя на пети, като даде гръб на Огъстин, въпреки че наистина искаше да се наслади на шока по лицето му. Трябваше да знае, че тя няма да се поддаде на архаичните му лудории, подхранвани от неспособността му да се примири с това, което са.
Устните на Ансел бяха стиснати и той отвърна поглед, опитвайки се да не се разсмее. Емери тръгна към него и той ѝ даде скрито пет, когато тя стигна до него. Тя се разсмя леко и блъсна рамото на Ансел, докато вървяха към оградата. Огъстин я последва и Емери усети топлината на погледа му в гърба ѝ.
– За мен е абсолютна чест да се запозная с твоя водач, но мислех, че каза, че Флора е тук.
– Тя е. – Ансел наклони глава към вълците, които ги чакаха – Тя е неговата партньорка.
Устата на Емери се сви и погледът ѝ се стесни върху по-малкия бял вълк. Той се премести, като притискаше предните си лапи по почти тревожен начин.
– Няма начин! – промърмори Емери.
И все пак, колкото повече изучаваше вълка, толкова повече приличаше на Флора. Вълчицата Флора беше дребна на ръст, а погледът ѝ беше мек по начин, който не съвпадаше с този на алфата до нея. И все пак излъчваше увереност, която Флора едва започваше да открива, преди всичко да се обърка в замъка.
Емери направи крачка напред към бариерата, а после още една. На третата вече спринтираше към най-добрата си приятелка.
Флора погледна към алфата и когато той кимна, започна да се премества. Във въздуха проблесна магия и макар че Емери не можеше да я усети от другата страна на оградата, магията ѝ подсказваше, че принадлежи на Луната. Знаеше, че тя е в основата на магията на вълците, но тази на Флора не беше чиста като тази на Ансел. Нито пък тази на нейния приятел. Беше подобна, но опетнена с мрак, който се лепеше по краищата ѝ като слана по прозорец.
Емери стигна до бариерата тъкмо когато Флора завърши смяната. Тя не изчака Флора да се облече, нито пък имаше представа за разрешенията или протоколите, свързани с вълчата кралска особа. Емери пресече оградата и прегърна Флора.
Двете жени се разтърсиха от нещо, което се изразяваше наполовина в ридания, наполовина в смях. Стояха там в прегръдката си с толкова много неизказани думи помежду си, но това нямаше значение. Бяха се свързали в Съревнованието и никакво време или разстояние нямаше да промени сестринството им.
Флора се ухили до рамото на Емери.
– Мислиш ли, че мога да се облека? Не мисля, че Огъст трябва да ме вижда гола.
Емери беше забравила, че двамата мъже са зад нея. Беше изненадана, че Огъстин не я бе издърпал обратно през бариерата в момента, в който я бе пресякла.
– О, по дяволите. Да, съжалявам. – Емери се отдръпна и избърса една сълза от бузата си.
Флора посегна надолу и вдигна една рокля от цветен сатен, за която Емери не беше разбрала, че е там. Тя я нахлузи и тя ѝ пасна като ръкавица.
Емери изучаваше най-близката си приятелка. Тя не беше същата жена, която беше видяла в нощта на бала. Жената пред нея стоеше по-висока, с отпуснати рамене и убедено поставена челюст.
Тя вече не беше кроткото момиче, което позволяваше на Джеси да я тормози. Силата ѝ беше красива, тя не беше продължение на алфата до нея. Тя не идваше от никъде другаде. Флора беше изящна сама по себе си. Емери пожела Джеси да опита жената пред себе си, защото не се съмняваше, че Флора щеше да излезе начело.
Усмивката, която дръпна устните ѝ, се развали, когато погледът на Емери срещна този на Флора. Макар че всичко останало в нея сияеше, меките ѝ сини очи не притежаваха невинния блясък, както преди. Сега в тях се криеше призрачната сянка, присъща само на човек, който е видял ужасите на света.
Емери отвори уста, за да попита какво, по дяволите, се е случило, за да се появи мрак в очите ѝ, но Флора леко поклати глава и отвърна поглед. Когато след секунда погледна към Емери, усмивката ѝ беше твърдо на мястото си.
Ръцете на Флора се протегнаха и увиснаха над корема на Емери, искайки разрешение да докосне подутината ѝ.
– Ти си бременна.
Емери се засмя и кимна.
– Виновна съм. А ти си вълк.
– И вампир. – каза Флора с вдигане на рамене, сякаш това не беше голяма работа.
– Еми, какво? – Веждите на Емери стигнаха до линията на косата ѝ и тя беше сигурна, че очите ѝ са се разширили дотолкова, че ще изскочат направо от главата ѝ. Нямаше как да каже това, което Емери си помисли, че е казала.
– Вампир?
Флора се усмихна и кучешките ѝ зъби се издължиха в малки сладки кътници.
Емери изтръпна, когато резците на Флора също се удължиха в по-малки точки.
– Как? – прошепна Емери – Ти си като… – ръцете ѝ се спуснаха към корема ѝ и покриха мястото, където се намираха ръцете на Флора.
– Твоето бебе. – Флора се усмихна, но усмивката не стигна до очите ѝ – Да, сега съм хибрид.
– Но как? – Огъстин се приближи до нея, а очите му бяха вперени във Флора – Калъм знае ли? Сега си член на неговия двор. Беше ли превърната против волята си?
– Това е история, която трябва да се разкаже отвъд портите. – Дълбок глас, прикрепен към един много гол мъж, го прекъсна. Той направи крачка към Флора и обгърна ръката ѝ, като притисна целувка към слепоочието ѝ. Протегна другата към Емери. – Аз съм Дрейвън и ви уверявам, че Флора на практика ме молеше да я преобърна.
– Струва ми се, че си го спомням малко по-различно, но не бях обърната против волята си. – Флора извъртя очи и отблъсна ръката му, като се откъсна от него – Облечи си някакви гащи, Дрейвън. Говориш с една бъдеща кралица.
Емери изсумтя и продължи да гледа Флора. Тя беше най-далеч от бъдеща кралица, но това не означаваше, че егото ѝ може да се справи с отхвърлянето, което, както беше сигурна, се бе изписало на лицето на Огъстин. Нима Калъм не ѝ беше казал какво се е случило?
Дрейвън изръмжа на Флора. Вдигна панталоните си и ги нахлузи.
Емери преглътна смеха си. Ето я и хапливата Флора, която помнеше.
Когато Дрейвън се оправи, Емери му подаде ръка, като се надяваше, че няма някакъв странен вълчи протокол, който да превръща подаването на ръка в обидно действие. Наистина трябваше да зададе повече въпроси на Ансел, преди да се впусне с главата напред в срещата.
– Много ми е приятно да се запозная с теб, Дрейвън. Казвам се Емери и ви уверявам, че не съм бъдеща кралица, но ще променя света на свръхестественото.
Той наклони глава с присвити вежди.
– Така казва Калъм. Само че какво планираш да направиш, малка вещице?
Тя усети погледа на Огъстин в периферното си зрение и си представи, че той също се интересува от отговора ѝ.
– Още не знам. – гласът на Емери се поколеба, отново изправена пред мрачната реалност, че няма представа какво прави, само че е решена да успее. Тя срещна въпросителния поглед на Дрейвън и заговори от сърце – Аз съм нова в света на свръхестественото. Не познавам тънкостите на политиката му и има моменти, в които не схващам напълно сериозността на всяка ситуация. За мен всичко е просто. Лъжите на нашите предци трябва да бъдат извадени наяве. Нашите народи заслужават правото да решават бъдещето с всички факти на масата. Освен това детето ми заслужава шанса да живее в свят, в който хибридите не са убивани заради това, което са. Чудовищата не се раждат, те се създават. Разбирам как сме стигнали дотам, където сме сега, но не е нужно да повтаряме грешките от миналото.
– Ти не си това, което очаквах, но мисля, че може би си всичко, което се надявах да намеря. – Дрейвън се усмихна, удвоените му кътници проблясваха в бяло на фона на загорялото му лице. – С нетърпение очаквам да работя с теб, Емери.
Ансел пристъпи между тях, все още облечен само в костюма си от рождения ден, и плесна с ръце пред себе си.
– Сега, след като всички се представиха, ще отидем ли във вилата? Дори на слънце не е съвсем топло.
– Не е наша грешка, че не си взел никакви дрехи. – изпъшка под носа си Огъстин. Той застана пред Емери и протегна ръка към Дрейвън. – Аз съм Огъстин.
– Знам кой си. – Дрейвън погледна ръката му, но не протегна своята – Някога ти се възхищавах, мислех, че твоето управление ще бъде глътка свеж въздух, но напоследък се оказва, че не си по-различен от баща си преди теб.
Огъстин изръмжа и застана очи в очи с Дрейвън. Двамата наследници стояха на еднаква височина и се гледаха един друг, като никой от тях не отстъпваше.
Майната му. Ако не зависеше твърде много от работните взаимоотношения между тях и вълците, Емери можеше да ги остави сами да се справят с лудия си тестостерон. Вместо това тя се протегна и сложи ръка на рамото на Огъстин. Изпрати спокойни вълни през връзката им, като се отпусна едва когато той прие емоциите ѝ. Той ѝ позволи да плъзне ръката си в свивката на лакътя му, макар че се поколеба, когато тя се опита да го дръпне назад.
– Моля те, Огъстин, искам да настигна Флора и много бих искала Ансел да си сложи панталони.
Флора правеше същото, опитвайки се да успокои Дрейвън.
– И аз искам да разтривам това сладко коремче на Емери.
Дрейвън отстъпи назад и придърпа Флора към себе си, а сърцето на Емери се разтопи. Макар да изглеждаше, че между двамата има известно напрежение, беше ясно колко много Дрейвън се грижи за Флора. Тя се радваше за най-добрата си приятелка. Флора заслужаваше да намери любовта и щастието.
Емери изкриви врат и наблюдаваше как Огъстин наблюдава двойката. Когато погледът му попадна върху нейния, той пусна ръката ѝ и се отдръпна. Тя моментално оплака загубата на докосването му, но запази лицето си и връзката без отхвърлянето, което я прониза. Не беше нужно той да знае колко силно кърви сърцето ѝ за нейната половинка след предишната нощ.
– Дали ще можем? – Огъстин протегна ръка към вилата.
Флора се поколеба, а погледът ѝ се спря на земята.
– Не мога да премина бариерата, докато не ти кажа истината. Тогава ще можеш да решиш дали искаш да ме приемеш в безопасността на твоите земи.
– Каква истина? Разбира се, че искам да влезете. – Флора не можеше да каже нищо, което да спре Емери да иска да е до нея.
Флора вдигна поглед към Дрейвън, който ѝ кимна окуражително, а след това се върна към Емери. Ръцете ѝ се извиха пред нея и тя си пое дълбоко дъх.
– Не знам как да го кажа, затова предполагам, че просто ще го изплюя. Аз убих Слоун.
Устните на Емери се разтвориха и въпреки че се опита да намери думи, те не дойдоха.
Тя направи крачка назад и Ансел я хвана за лакътя, като я подкепи и ѝ попречи да се препъне. Светът ѝ се разпадаше. Не стигаше, че беше загубила детето си и своя партньор. Сега беше принудена да чуе, че най-добрата ѝ приятелка е убила нейната близначка.
– Какво имаш предвид, че ти си убила Слоун? – измърмори Огъстин.
Емери посегна към него, защото знаеше, че Огъст приема лично смъртта на Слоун. Тя беше умряла под негово наблюдение и той така и не можа да се примири, че е позволил това да се случи.
– Както и двамата знаете, бях в конюшнята онази нощ. Не мислех за нищо и разказах и на двамата историята, която си спомнях. Само че, както се оказа, всъщност не това се е случило през онази нощ. – Флора преглътна тежко, а очите ѝ се стрелнаха между Емери и Огъстин. – Слоун беше в конюшнята и наистина се срещна с някого в таванското помещение, макар че не знам с кого и не можах да чуя за какво са си говорили. Спомням си само една яркочервена светкавица, преди да замлъкне. Изкачих се по стълбите към тавана. Слоун беше обърната с гръб към мен и беше заета да преобръща шише с тъмночервена течност. Когато се обърна и ме видя, очите ѝ се разшириха и ме попита какво правя там. Опитах се да отговоря, но не успях. Сякаш не можех да контролирам собственото си тяло. Пристъпих право към нея и я бутнах от тавана. Силният пукот, който помня, беше как главата ѝ се удари в пода.
Сълзи напълниха очите на Емери, докато се обръщаше към Огъстин.
– Тя казва ли истината?
Молеше се той да каже, че лъже. Че в думите ѝ няма и намек за истина. Това не беше Флора. Най-добрата ѝ приятелка не беше способна на убийство.
Устните на Огъстин образуваха мрачна линия и той кимна, потвърждавайки страховете ѝ.
– Защо ме излъга, Флора? – Емери се вгледа в очите ѝ, опитвайки се да намери обяснение за действията на Флора – Мислех, че сме приятелки.
Дребната блондинка хълцаше и започна да пристъпва напред, но Дрейвън я задържа в същия момент, в който Огъстин застана пред Емери.
– Не исках да го направя! – проплака Флора, а сълзите се стичаха по бледите ѝ бузи – Дори не знаех какво наистина се е случило, докато Дрейвън не ме обърна. Всичките ми спомени се върнаха при мен. Бях принудена да я убия.
– От кого? – кой би искал да убие Слоун? Емери почти се разсмя в момента, в който мисълта се изплъзна от съзнанието ѝ. Слоун имаше толкова много врагове, колкото и тя в замъка. Буквално всеки, който разбереше, че е вещица, щеше да иска смъртта ѝ.
– Кралят! – прошепна Флора.
– Това е предателско обвинение, Флора! – изръмжа Огъстин и за пръв път Емери се притесни за безопасността на Флора.
– Знам и ако бях член на твоя двор или дори на този на Калъм, сигурна съм, че баща ти щеше да намери начин да ме убие заради спомените, които ми върнаха.
– Защо? Защо баща ми би убил Слоун?
– Не знам. Той не ми даде причина, когато ме принуди. Каза само да отида в конюшнята тази нощ и да убия Слоун. Ако тя си тръгне жива, той щял да ме върне на семейството ми.
В очите на Флора проблесна страх и през нея премина видима тръпка. Дрейвън я придърпа към себе си и Емери се зачуди какъв ли трябва да е бил животът ѝ у дома, за да предизвика такава висцерална реакция у нея. Флора никога не говореше за живота си преди замъка, Емери просто предполагаше, че е твърде млада, за да помни много.
– Това не обяснява факта, че тя нямаше никакви травми на главата, когато пристигнахме на следващата сутрин.
– Не знам, Огъст. Знам само какво направих. – Флора заобиколи Огъстин и насочи погледа си към този на Емери – Ти си най-добрата ми приятелка и разбирам, ако не можеш да ми простиш, но исках да го чуеш от мен и да знаеш, че никога не бих направила нещо, което да нарани теб или бебето ти. Освен това не мога да бъда принудена сега, когато съм превърната, така че никога повече няма да се притесняваш, че ще те предам.
Емери постави ръце на раменете на Огъстин и Ансел и внимателно ги отмести от пътя си. Тя пристъпи напред и взе ръцете на Флора в своите.
– Обичам те, Флора, и ти вярвам, когато казваш, че никога не би наранила мен или детето ми. – тя погледна през рамо и втренчи очи в Огъстин – От друга страна, баща ти ще отговаря за престъпленията си.
Челюстта на Огъстин се стегна и той ѝ кимна твърдо, което сякаш не потвърди или отрече дали ще ѝ помогне да оглави кръстоносния поход, за да изправи баща му пред съда за убийството на сестра ѝ.
Емери прегърна Флора.
– Да се върнем във вилата, а ти можеш да ми разкажеш за времето, прекарано с вълците.
– А ти можеш да ми разкажеш всичко за бебето и какво съм пропуснала.
Емери изсумтя вътрешно, но подари на Флора принудителна усмивка. Нейната история вероятно нямаше да е толкова вълнуваща, колкото тази на Флора, и определено нямаше да включва щастливия край, който най-добрата ѝ приятелка имаше със своя партньор.
Дрейвън обгърна Флора с ръка и последва вече преместения Ансел обратно надолу към вилата.
Емери се обърна, за да се присъедини към тях, но една твърда ръка на рамото ѝ спря движението ѝ.
– Мога ли да говоря с теб, Емери?
– Ооо, сега сме толкова официални? – тя се завъртя с лице към него и скръсти ръце на гърдите си.
Той се усмихна и Емери трябваше да пренебрегне пияните пчели, които полетяха в коремната ѝ кухина. Огъстин беше гледка, която можеше да се види на фона на родината му.
– Тръгвам си, за да се върна в замъка, когато стигнем до вилата. Не знам колко време ще отсъствам, но имам нужда да останеш тук и да не направиш някоя глупост, която да навреди на детето ни, докато не съм тук, за да те спася.
Тя извъртя очи.
– Издържахме дотук без твоята помощ, мисля, че ще оцелеем и през времето, когато теб те няма.
В един миг той беше върху нея и като взе брадичката ѝ между пръстите си, наклони погледа ѝ към своя.
– Погледни ме. Не. Не върти хубавите си очички. Към мен. – с всяко изречение лицето му скъсяваше разстоянието между тях, докато не се оказа на косъм от нея.
Не биваше да го бута, но не можеше да се сдържи. Затова скъси разстоянието, така че устните ѝ да докоснат неговите, докато шепнеше:
– Какво ще направиш по въпроса?
Назад към част 18 Напред към част 20
