Глава 26
Корона украсяваше главата, прикрепена към полунощните очи, които улавяха нейните.
Огъстин ѝ се усмихна и изръмжа.
– Моя.
Горещина изпълни бузите на Емери, която кимна, без да обръща внимание на пълната зала с хора, които следяха всяко тяхно движение. Тя се повдигна на пръсти, за да може да притисне целувка към устните на своя крал.
– Завинаги.
Сълзите наляха очите ѝ, когато видението се разсея и на негово място се появи друго.
Тя стоеше сама, замъглена от сълзи, държеше дъщеря си и гледаше надолу към погребалната клада. Тялото беше покрито с бяла драперия, а дузина черни гергини бяха придържани от кожен ремък с гравиран в злато герб на Никълсън, който лежеше върху меч.
В гърлото ѝ се появи ридание, докато стражите избутваха кладата в мрака на езерото.
– Съжалявам! – прошепна тя и призова огъня в дланите си, като запрати нагорещените кълба да кацнат върху кладата.
Пламъците се запалиха и Емери насочи очи към звездите, проклинайки съществуването им.
Нощта потъмня и Емери примигна с очи, като едва сдържаше сълзите си да не се разлеят. Ансел и Дориан стояха пред нея с наведени настрани глави.
Шибани видения.
Тя мразеше проклетите звезди.
Откакто Огъстин си беше тръгнал преди три дни, те намираха най-неподходящите моменти, за да я дарят с видения. Сякаш сънищата за войната, които с всяка изминала нощ ставаха все по-ужасни, не бяха достатъчни, дните ѝ бяха изпълнени с образи на нея и Огъстин, които живееха щастливо до края на дните си или умираха трагично.
Тя отчаяно се опитваше да ги блокира, но колкото повече се бореше с тях, толкова по-силно звездите я притискаха.
След дни, в които виждаше едни и същи възможности, образите се бяха запечатали от вътрешната страна на черепа ѝ. Влюбените усмивки и стенанията „Обичам те“ между задъханите вдишвания, последвани от невъобразима скръб. Това беше шибано мъчение.
Но виденията не бяха абсолютни, нямаше път, който да е изсечен в камък, и докато Огъстин си оставаше упорит обрасъл задник, нямаше да има надежда някое от щастливите видения да се сбъдне. Оставаше само трагедията.
Емери поклати глава, като се протегна нагоре и придърпа по-здраво магическия си възел.
– Хайде пак. – тя се усмихна и кимна на Ансел и Дориан, които седяха един до друг в изпълненото с пирен поле.
По лицата им се лееше пот и тя не пропусна да забележи как те въздъхнаха при нейната команда. През по-голямата част от следобеда те ѝ помагаха да усъвършенства елементарните си умения, като спираха само когато я връхлиташе видение или ѝ се налагаше да поглъща огромни количества шоколад, за да поддържа магията си.
Натискаха себе си и нея, но никога не стигаха дотам, че да наранят себе си или бебето. За което Емери беше благодарна. Това беше перфектното разсейване както от неспособността ѝ да овладее магията си, така и от вампира, когото всячески се опитваше да забрави.
Особено когато той играеше главна роля във виденията ѝ.
– Сигурна ли си? – Ансел повдигна вежди, винаги като куче пазач – Дали това беше друго видение? Трябва ли да извикам Лили?
Последният човек, с когото искаше да говори за това, беше Лили. Колкото и да обичаше жената, в момента ѝ беше трудно да бъде около нея. Лили искаше Емери да записва всеки миг от всяко видение и да обмисля какво означава то. Нямаше съмнение, че Лили има добри намерения, но по-често Емери имаше чувството, че по-възрастната вещица е по-запленена от факта, че Емери е докосната от звездата, отколкото от това какво всъщност прави видението с психиката ѝ. Обвиняваше за това факта, че Лили е била сама толкова много години.
Истината беше, че тези видения я пречупваха.
Първо. Ебати. Виденията. Без. Време.
Емери сведе поглед към Ансел.
– Не искам да говорим за това. А сега се прибирай или ще разкажа на Дориан всичко за нощната ти разкрасителна процедура.
– Сякаш вече не знам, Ваше Величество. – изпъшка Дориан – Знаеш ли, че той ме убеди да изпълня списъка му с продукти, когато вчера се отбих при Огъстин в замъка? – Дориан изхърка и макар че трябваше да е с отвращение, Емери почти видя намек за усмивка на устните му.
Емери потисна смеха си, когато Ансел стана червен като цвекло, игнорирайки начина, по който името на Огъстин предизвика трептене на пеперуди в стомаха ѝ. Повече я интересуваше защо вълкът ѝ се изчервява.
– Аз съм Емери. Вече сме говорили за това, Дориан.
Стражът я погледна остро, сякаш нямаше значение колко пъти му е казвала, той пак щеше да използва титлата, която смяташе, че заслужава. Беше интересен вампир, за разлика от тези, които бе срещнала в замъка. Всички те имаха хитър и самоуверен дух, но Дориан беше тих. Подбираше кога да се намеси, но когато го правеше, беше смислено, а понякога и изключително забавно. Той отговаряше на нормата за мъжественост, никога не отказваше бой, но все пак беше някак по-мек от вампирите в замъка… макар и не по-малко смъртоносен.
Ансел протегна ръка и удари Дориан закачливо по ръката.
– Истинската шега е за теб. Когато остарееш и се набръчкаш, аз все още ще имам свежа и красива кожа.
Очите на Дориан бавно обходиха всеки сантиметър от Ансел и дори Емери усети топлината в погледа му.
– Безсмъртно същество, сладурче. Ще изглеждам така добре до деня на смъртта си.
– О, боже мой. Току-що пошегува ли се , Дориан?
– По-скоро ме притеснява фактът, че току-що ме нарече сладък. – промълви Ансел.
Дориан сви рамене.
– Държа на това. Освен това аз съм нещо повече от просто добре изглеждащо лице. Въпреки липсата на овлажняващ крем.
Емери и Ансел наклониха глави назад и се засмяха, а тя не можеше да не примигне от усмивката на лицето на Ансел. Щастието му отиваше. Не че не беше имал моменти, докато бяха в Ню Орлиънс, но като че ли винаги имаше нещо, което го задържаше. То изчезваше, когато беше около Дориан. Всеки можеше да види, че вълкът е влюбен в непокорния страж.
– Е, безсмъртен или не, трябва да усъвършенствам тези елементи, така че си размърдай задника, иначе ще се задоволя с неподвижна мишена.
– Да, госпожо. – Ансел отдаде на Емери подигравателен поздрав и тръгна през полето, което бяха обявили за тренировка.
Емери изчака, докато Ансел се отдалечи от ушите, и погледна към Дориан:
– Не казвай на Огъстин за виденията, моля те. Знам, че докладваш за всяко мое движение. Аз просто… той е взел решението си. Той така или иначе не може да се върне тук. Не е нужно да знае за това.
– Виждам колко силно ти влияят. По начина, по който лицето ти се отпуска и очите ти се пълнят със сълзи. Той е твоята половинка. – Дориан вдиша бавно, сякаш подлагаше на съмнение решението си изобщо да каже нещо.
– Знам и ако бяха важни, щях да му кажа. Но както е тръгнало, по-голямата част от тях нямам желание да видя отново.
– Но дали те са това, което трябва да видиш?
Емери се поколеба, обмисляйки въпроса му в ума си. Защо звездите щяха да ѝ показват щастлив край, който не беше постижим? Или да я измъчват с трагедия, която да я сломи? Знаеше, че виденията са само възможни изходи, а свободната воля е кучи фактор, който ги прави на границата на безполезността, но всяко от тях се усещаше толкова невероятно реално и беше невъзможно да знаеш какви избори биха довели до случването им.
– Открих, че ако работиш със звездите, звездите ще работят за теб. Има причина да ти показват тези видения, не мога да си представя, че е, за да бъдат жестоки. Звездите са непостоянни, но те са само божествена същност, която работи отвъд и в рамките на баланса на доброто и злото. Те наказват, както намерят за добре, но и възнаграждават, а аз си представям, че искат да успееш.
– Доста си проницателен за един страж. Мислех, че вампирите не вярват в звездите.
Дориан обърна очи към хълмовете и по лицето му премина разочарован поглед.
– Когато си живял толкова дълго, колкото аз, разбираш, че не си никой друг, освен скромен слуга на нещо по-голямо от теб, независимо дали това са боговете, звездите или някоя неизвестна, която предстои да бъде открита. Единственият въпрос, който остава, е какво ще направиш с живота, който ти е даден? – устните му се сплескаха в твърда линия и той погледна Емери – Стига да не те излагат на опасност, тайната ти е в безопасност при мен, Ваше величество.
Думите му ѝ донесоха леко успокоение, макар че не ѝ донесоха някакво заключение. Не беше моментът да се потопи в емоциите си относно звездите, но нямаше съмнение, че трябва да намери време за това.
– Благодаря ти, Дориан. – той кимна и устните на Емери се изпънаха в дяволита усмивка – А сега бягай.
Той се засмя, докато тръгваше след Ансел. Настигна го за миг – със супер вампирска скорост – и спъна вълка, докато минаваше покрай него. Смехът му се носеше през полето заедно с проклятията на Ансел.
Емери се усмихна и поклати глава. Беше късметлийка, че ги има. Когато не прекарваха времето си в търсене на проклетото лилаво цвете, те настояваха тя да научи бойна магия, тъй като не можеше да се научи да рита задници физически, докато беше бременна. Това обаче не им попречи да я научат как да нанася удари.
Магията в момента беше много по-практична и Лили я подкани да се опита да научи всяка употреба на елементите си. В комплекса нямаше никаква полза от хвърлянето на вятър или образуването на огнено кълбо. Повечето елементали използваха магията си, за да помагат във всекидневния живот и нищо повече. Затопляне на вода за чай, подсушаване след душ или дъжд, отглеждане на храна – всичко това беше много битово и лесно скрито. Съвременните магически войни вече не съществували. Само шепа от кралските вещици бяха достатъчно стари, за да си спомнят елементалните войни от миналите векове.
Лили беше намерила няколко стари свитъка за техните тактики в обширната библиотека на Калъм и докато ги четеше, Емери не можеше да отрече, че е впечатлена. Елементалните воини бяха яки и представляваха гръбнака на всяка вещерска армия със способностите си да оформят бойното поле, както си искат, и да призовават стихиите за нападателни и защитни атаки.
Дори и в момента да имаше достъп само до две стихии, тя беше твърдо решена да ги овладее.
Магията на Емери се надигна в нея, докато тя призоваваше вятъра на Планините да ѝ помогне, като използваше спомена за онова, което двамата с Огъстин правеха под неговия полъх, за да я подхрани. Страстта беше лесна за извличане. През последната седмица бе изпитала много от нея и макар че в крайна сметка я остави адски объркана, тя намираше утеха в нея, превръщайки въздуха в най-лесния елемент за манипулиране.
Тя събра ръцете си, като ги завъртя, сякаш образуваше снежна топка. Въздухът се завъртя около нея и когато беше сигурна, че е събрала достатъчно, тя запрати въздушната топка към Ансел и Дориан, които се стрелнаха по терена като топчета в машина за пинбол.
Ансел, който я наблюдаваше, избегна първия ѝ опит, но нямаше такъв късмет, когато тя изстреля друг, по-уверена в техниката си.
Въздухът го удари право в корема и той се свлече двойно, а смехът му се изтръгна от него.
– Хубаво попадение – обади се Дориан. – Да видим дали ще успееш да направиш три поредни и да ме настигнеш със скоростта на вампир.
Емери вдиша дълбоко, опитвайки се да открие запасите от магия в света около себе си. Едва бе докоснала кладенеца на магията си, за да изстреля тези два изстрела, но се страхуваше, че с три, бързея ще започне да се изчерпва. Магическите кладенци се увеличаваха, когато вещиците продължаваха да усъвършенстват уменията си, а за съжаление това означаваше, че нейните все още са нищожни в сравнение с тези, които цял живот са използвали магия. Тя щеше да се изчерпи много преди тях.
Наистина трябваше да се научи да попълва магията си от запасите, намиращи се в заобикалящия я свят. Беше като да се научи да диша кръгово. Да вдишваш и издишваш едновременно. Тя не можеше да направи това дори с дишането, камо ли с магията си.
Емери бръкна в джоба си и извади парче шоколад. Погледна го и въздъхна. Болезнено сладкото какао и носеше такава радост, а сега можеше да е и капка за кашлица.
Майната ѝ на магията, че ѝ отнема радостта, която не знаеше, че ще ѝ липсва, докато не си отиде.
Докато не се научи как да циркулира магията, щеше да се занимава с тъпчене на шоколад или смучене на вени. Но тъй като основният ѝ източник на кръв отсъстваше, а той почти заплашваше всеки, който предложи да ѝ помогне, тя и бедрата ѝ останаха с шоколад.
След като сладкишите подействаха, тя отново завъртя ръцете си и кимна на Дориан, който потегли, използвайки вампирската си скорост. Емери ускори движенията си и изстреля три въздушни струи към движещата се цел, като се прицели пред него и се надяваше, че това е правилната тактика.
И трите пропуснаха.
Челюстта на Емери се стегна и тя трябваше да укроти яростта си, за да не посегне към огъня си. Тя разпери ръце, като вложи и последната частица магия, която имаше, за да призове въздуха на помощ. Насочи се точно пред Дориан и вместо кълбото, предназначено да го удари, издигна стена пред него.
Без да се усъмни, Дориан се втурна с пълна скорост в бариерата. Той се свлече на земята и тя наполовина очакваше той да ѝ изкрещи, но се наслади на грубия му смях, докато се клатушкаше от земята.
– Това беше невероятно! – той потърка челюстта си, докато се връщаше към Емери – Тази въздушна бариера е много силна. Искаше ли да го направиш?
Емери удари с юмруци във въздуха в знак на тържество.
– Донякъде. Просто исках да те спра.
– Е, мисията е изпълнена.
– Добре ли си, момче? – попита Ансел, приближавайки се до Дориан.
Дориан изръмжа и се загледа във вълка, а Емери скри усмивката зад ръката си. Ансел щеше да даде шанс на Дориан да си изкара парите.
Двамата вървяха мълчаливо към Емери. Докато стигнат до нея, тя беше довършила още едно малко парче шоколад и леката умора от използването на магията ѝ беше отшумяла.
– Да опитаме ли сега с огън? Може би с чиста магия? – Емери насочи постоянно присъстващата си ярост към огнено кълбо в дланта си.
– Виждал съм те с огън. Бих искал да запазя живота си, ако това не те притеснява – пошегува се Ансел.
– Какво ще кажеш за земя или вода? – предложи Дориан, като разтърси мускулите си – Все още ли не си ги схванала съвсем добре?
– Не съвсем. Водата е удар и пропуск, а земята не съществува. – сърцето ѝ не беше готово да ѝ съдейства и да ѝ даде нещо, с което да работи, а мечтите ѝ бяха също толкова капризни.
Лили постоянно ѝ напомняше, че щом веднъж се докосне до тях, няма да ѝ се налага да напряга толкова много себе си и основния двигател на стихиите, за да ги изрича. В общи линии това беше като каране на колело. Трябваше да продължава да опитва и да се проваля, докато един ден нещата щяха да се получат и тя щеше да може да потегли. Дотогава обаче трябваше да се справя сама, с Лили, която я побутваше на всяка крачка, и с флиртуващите вълк и вампир като единствените ѝ съюзници.
– Става късно, а аз умирам от глад. – оплака се Ансел.
-Ти винаги си гладен. – засмя се Емери.
– Виновен. – той обгърна Дориан с вълча усмивка. Емери не пропусна начина, по който часовоят се наведе към Ансел, и леката руменина, която бе белязала бузите му, преди да се стресне и да го отблъсне.
Ансел никога нямаше да го признае, но му липсваше пакетът. Макар че във вилата всички бяха станали като семейство, тя започна да разбира как вълците изпълняват роля в стадото, дори ако това означава само да предоставят топло тяло, до което да се сгуши. Дори и да беше предимно самотен вълк, въздействието на уединението с група вампири и вещици се отразяваше на Ансел.
Той се допря до Дориан, без да обръща внимание на отхвърлянето му.
– Искаш ли да се ебаваме с Калъм, докато той готви?
Дориан се отдръпна от припряното вълче докосване на Ансел, но по устните му се прокрадна усмивка.
– Знаеш, че съм съгласен. Той просто обожава, когато премествам гадостите му из кухнята, без да забележи. Включваш ли се, Емери?
По дяволите, те бяха сладки заедно.
Емери поклати глава, защото искаше да ги сближи малко, дори и да беше за сметка на Калъм. Калъм никога нямаше да го признае, но беше романтичен като Малкълм, дори и да не позволяваше на никого да го види.
– Мисля, че ще подремна преди вечеря, но вие се забавлявайте.
– Ще се видим на вечерята. – те и помахаха и тръгнаха към вилата.
Емери тръгна по пътеката от полето надолу към езерото и седна на камъка, където се беше събрала отново с Огъст. Спомените я накараха да свие бедрата си. Пияни пчели полетяха в стомаха ѝ.
Той ѝ липсваше.
Липсваше ѝ Огъстин.
Бяха еднакви и все пак бяха толкова много, много различни.
Източното небе привлече погледа ѝ, когато първите и най-ярки звезди се появиха на вечерното небе, дразнейки я. Животът щеше да е много по-лесен, ако можеха да ѝ говорят и да ѝ кажат какво, по дяволите, трябва да прави, вместо да ѝ изпращат видения, които на един дъх я изпълваха едновременно с ужас и надежда.
Може би Дориан беше прав и тя трябваше да се отвори към волята им. Тя слушаше и преглъщаше всичко, което ѝ бяха казали досега, но дълбоко в сърцето си се съмняваше, че може да направи това, което искат от нея.
Мотивите ѝ се ръководеха от нейните желания, нужди и несигурност. Да се откаже би означавало да се изправи пред факта, че може да не се окаже там, където смяташе, че трябва да бъде.
Можеше ли да се съгласи с това?
Тя потърси в себе си, усещайки как в гърдите ѝ се раздува магически мехур, а ръцете ѝ се разходиха по подутия ѝ корем. Докато дъщеря ѝ беше в безопасност, можеше да направи всичко.
Дори да загуби единствения мъж, който някога я е карал да чувства.
Тя наклони глава към небето и вдиша свежия въздух на Хайленд. Магията ѝ се развълнува, като бясна бъркотия в гърдите ѝ.
Светът се наклони, дърветата и водата се размиха.
По дяволите.
Емери затвори очи, но вместо тъмнината, която бе свикнала да свързва с изплъзване във видение, зад очите ѝ избухна светлина и нещо в нея се пропука.
– Дъщеря на светлината, добре дошла в твоето зрение.
Пред очите ѝ проблясваха откъслечни събития, които тя не разбираше.
Огъстин се изправя на крака срещу баща си. Среднощни очи с пръстени. Двойни кошари, които се люлеят във вилата. Кръв, стичаща се по мраморните стълби. Кръгло дърво в гъста гора. Огън, толкова много огън. Ръце, потопени в мастило. Огньове. Макове. Вълни. Писма. Магия. Меч, гравиран със съзвездията на звездите.
Отново и отново те се разиграваха в съзнанието ѝ, докато Емери не примижа и не се върна в съзнание, а по лицето ѝ свободно се стичаха сълзи.
Тялото ѝ се отпусна и тя извади парче шоколад, без да се интересува, че вкусът му е безвкусен на езика ѝ, тъй като той попълваше изчерпаните чувства в тялото ѝ. Всичко това беше твърде много, за да го преработи. Тя бръкна в задния си джоб за бележника, който Лили настояваше да носи, и записа колкото се може повече откъси, които успя да си спомни.
Тези видения бяха различни, усещаха се твърди и все пак мимолетни и нито едно от тях не беше пряко свързано с нея в този момент. Тя погледна отново към небето, а в ума ѝ се въртяха възможностите за това, което се опитваха да ѝ кажат.
Продължавай! Бъдещето ти е написано сред нас! – прошепнаха те заедно с вятъра.
Емери поклати глава и отново прочете бележките си, все още възхитена от всичко, което беше видяла. Не разбираше нищо от това, което звездите искаха от нея, но усещаше доверие към тях, каквото не бе имала преди.
Те вярваха в нея и тя се молеше да не я заблуждават.
Назад към част 26 Напред към част 28
