Глава 27
Нямаше нещо, което да ненавижда повече от това да се облича за съда.
Поне когато нямаше някоя чукаща се мацка, която гарантирано да направи нещата интересни.
Огъстин изръмжа, докато гледаше как спомените на Емери и Огъст изтласкват напред последния път, когато беше облечен в кралски костюм. Тя със сигурност беше направила така, че тази нощ да си заслужава. Поне това събитие позволяваше да си вземе тартан. Когато тартанът или дори костюмът можеха да накарат един мъж да се почувства силен, фракът с висока яка и ризата с къдрици, които баща му настояваше да носи, за да председателства съда, правеха точно обратното.
Би трябвало да се радва, че баща му иска да председателства съда – за първи път даваше на Огъстин юздите и му позволяваше да председателства нещо политическо. Съветниците на краля прекараха последните три дни в подготовката му и се хвалеха как това е стъпка в правилната посока, за да подготвят Огъстин за собственото му управление.
Може би не биваше да го изненадва, че това беше гадно шоу.
През първия ден той се беше противопоставил на всичко, което му бяха предложили, и беше получил заплашително писмо от баща си с карта, на която бяха зачеркнати големи области от Шотландия. Шибаният гад нямаше проблеми да удари под кръста, за да го държи в подчинение. След това Огъстин се усмихваше и кимаше през уроците си, в резултат на което получаваше максимална похвала от съветниците. Те изведнъж повярваха, че от него ще излезе прекрасен крал. Не виждаха в шоуто с кучета и понита това, което беше. Поредният опит на баща му да държи него и останалите в кралството в подчинение.
Огъстин въздъхна дълбоко и излезе от покоите си, насочвайки се към крилото на кралицата. Бяха минали три дни, откакто бе напуснал Шотландия, а животът в замъка вече му беше омръзнал. Това не беше вярно. Не замъкът, нито дори фактът, че трябваше да играе политическата игра, го дразнеше. Той беше създаден за тези неща. Непрекъснатата болка от партньорската връзка правеше живота му нещастен. Всяка вечер той се взираше в телефона си, а на екрана се виждаше телефонният номер на Лили. Всичко, което трябваше да направи, беше да ѝ се обади и за минути можеше да бъде в Шотландия. Той можеше да даде на връзката с партньора това, което искаше. Когото искаше.
Подсмърчаше, като си мислеше за начина, по който Огъст седеше пред вратата на Емери в замъка, и колко жалко му се струваше това. Сега обмисляше да направи същото проклето нещо, за да задоволи драпащата нужда в гърдите си. По дяволите, беше стигнал дотам, че измъкна проклетото плюшено животно драконче от купчината вещи, които беше съхранил като доказателство срещу нея преди всички тези месеци, и се придържаше към него всяка нощ, когато ароматът ѝ го заливаше.
„А ти каза, че съм жалък.“
„Замълчи си“ – изръмжа Огъстин, докато заобикаляше коридора към крилото на майка си.
Кралицата стоеше в коридора и го чакаше със слаба усмивка на лицето си. Беше се опитала да се върне към задълженията си, откакто той отведе Теа в Шотландия, но всеки с очи можеше да види, че се мъчи да се справи.
Тя го прегърна, когато той стигна до нея.
– Има ли нещо за цветето? – прошепна тихо.
Огъстин поклати глава. Прекарваше всеки свободен миг от дните си, който не беше ангажиран от баща му, безрезултатно претърсвайки библиотеките на замъка за какъвто и да е намек за омагьосания амарилис. Беше изтощен. Всички бяха изморени. Лили правеше всичко по силите си, за да осигури комфорта на Теа, а Калъм ръководеше претърсването на територията в рамките на охраната, докато Флора и Дрейвън разпределяха времето си в търсене на архивите на вълците и обикаляне извън охраната в Шотландия. Никой от тях не беше намерил нищо, а времето им изтичаше. Пълнолунието щеше да изгрее след два дни и той се опасяваше, че Теа няма да успее да стигне до следващото. Беше толкова крехка и слаба, когато я остави.
Майка му се отдръпна и преплете ръката си през неговата, като го поведе по коридора.
– Изглеждаш добре днес.
– Изглеждам като проклета от боговете маймуна, готова да прескочи обръч.
Тя стисна ръката му с любов.
– Но много красива маймуна.
Огъстин се засмя.
– Трябва да го кажеш, но ти благодаря.
– Как е Емери?
Не беше ли това въпросът за милион долара. Само споменаването на името ѝ накара сърцето му да се разтупти. Трябваше да се овладее, ако искаше да оцелее, когато е далеч от нея за по-дълъг период от време. Точно това планираше да направи.
Очите на Огъстин се спряха на пода пред него и той запази пасивно лице, докато изричаше:
– Тя е добре.
– Моето сладко момче. – майка му го дръпна за ръката и го спря. Тя потърси лицето му с мекия си поглед – През последните няколко месеца прекарах доста време с Джеси и макар да не е идеална, не е и най-лошата.
Той изхъркна, но не проговори, оставяйки майка си да продължи. Явно не беше прекарвала времето си със същата злобна кучка, с която той беше прекарал целия период на своето лекуване и месеците след това.
– Все пак виждам, че въпреки всичко, което може да е, тя не е тази, която обичаш. Виждам това всеки път, когато си около нея, и дори когато не си. Сега дори повече. Свиваш се при докосването ѝ и очите ти са празни, когато тя се опитва да се свърже с теб. Мисля, че най-накрая си приел какво е Емери за теб. Надявам се, че няма да позволиш това да ти се изплъзне.
Огъстин поклати глава, предпазвайки се от надеждата в думите на майка си. Вече нямаше място за това.
– Това няма значение, майко. Тя е наследница на вещиците, а аз съм престолонаследникът. Ако баща ми не я убие, вероятно ще го направят моите поданици.
– Не бъди упорит задник, Огъстин. – изсумтя майка му, а очите ѝ се присвиха така, както само една майка може да го направи – Ти не си баща си. Неговата марка корупция не ти подхожда. Твоята тъмнина е чиста, неговата е черна дупка, която поглъща светлината, но ти не я поглъщаш, а я оставяш да се излъчва чрез теб. Ти си бъдещето. Ти и твоята половинка.
Той позволи на ръцете си да се спуснат и взе тези на кралицата в своите.
– Нейната светлина може да е единственото нещо, което ме държи на повърхността, но колкото и да е моя половинка, тя не може да бъде моя кралица.
Майка му се изсмя и той наполовина очакваше тя да го удари по главата.
– Извинявай, сине, но ти си егоистичен идиот.
– Не си първата, която ми го казва! – промълви той. Огъст му напомняше при всяка възможност, която му се бе отдала, откакто бе напуснал Шотландия.
И ще продължава да го прави всеки миг, докато не оправи положението.
За негов късмет.
– Надявам се, че знаеш какво правиш, Огъстин. Твоята не е единствената съдба, която виси на косъм.
Сякаш той се нуждаеше от напомняне. Но не можеше да позволи на майка си да види колко силно този факт го разтърси до дъното на душата му. Изглеждаше, че всичко, което правеше в наши дни, беше в полза на всички останали, и макар да беше извън характера му да се интересува отвъд собствените си нужди и тези на кралството си, той откри, че няма нищо против. Макар че нямаше намерение да проучва повече какво означава това.
Той пристъпи напред и постави нежна целувка на бузата на майка си.
– Знам.
Огъстин пристъпи към вратата, където трябваше да вземе бъдещата си булка за един следобед, прекаран в изслушване на оплакванията на народа му. Първата стъпка, според баща му, за да се превърне в подходящ владетел, който да поеме кралството им. За Огъстин това беше първата стъпка от собствения му план да разбере къде се намират поданиците му. Да провери дали има нещо вярно в думите на Рекс.
Сърцето му се разтуптя от мъка по загубата на другаря му и Огъстин отново се закле да отмъсти за смъртта му и да поправи грешките на баща си.
Сраженията само се бяха влошили. Кралят изпращаше всяка нощ своите стражи, за да издирват по-малки съединения на вещици и да ги изкореняват. Плановете му да нападне най-големите градове бяха почти завършени и Огъстин трябваше да разбере дали това е правилният ход. Ако позволеше на баща си да продължи, загубата щеше да е катастрофална за всички страни, а последиците можеха да засегнат поколения свръхестествени хора занапред.
Той не си направи труда да почука на вратата на общата стая и влезе само за да съжали, че не е почукал. Джеси стоеше на пиедестал пред огледалото, заобиколена от Скарлет, Амелия и Джени, членове на неговото Съревнование, които се бяха върнали в замъка, за да ѝ помогнат да се подготви за сватбата си. Беше забулена в бял тюл, а кралската шивачка го беше прикрепила към нея и за част от секундата той се пренесе в подобна сцена преди месеци.
Огъстин беше в кътчетата на съзнанието на Огъст, но той никога нямаше да забрави начина, по който изглеждаше Емери онзи ден, подготвяйки се за бала с приятелките си. Беше зашеметена в момент на почти безгрижно блаженство, докато не се обърна и не го видя. Огъст беше готов да X постави ултиматум – да остане или да си тръгне, но като я видя така… му се прииска да поиска да остане. Тя не беше невинна, но още тогава и Огъст, и Огъстин знаеха, че тя е за тях.
„И все пак се взираш в бъдещата си булка, а тя не е Емери.“
Челюстта му се стегна и той се изкашля шумно в юмрука си, за да привлече вниманието към себе си, вместо да удостои Огъст с отговор.
Всички жени извърнаха поглед към него, а трите от Съревнованието скочиха пред Джеси, която се опита да се прикрие.
– Огъстин, не ти е позволено да ме видиш в роклята ми! – оплака се Джеси, но срамежливият ѝ тон му подсказа, че е планирала това. Знаеше, че той ще дойде да я придружи, за да проведе съдебен процес, и се е уверила, че ще има възможност да му напомни за предстоящия им годеж. Това беше единственото нещо, за което говореше. Живееше и дишаше да стане негова кралица.
Той почти извъртя очи, но се спря и на лицето му се появи усмивка, когато си представи как любимата му вещица прави същото. Огъстин се ухили и обърна гръб на жените.
– Ваше височество съжалявам за натрапването, но се предполага, че сте готова да отидете да изслушате оплакванията на моя народ.
– Да не би да имате предвид нашия народ? – той почти чу надуването на устните ѝ.
– Не. Те са мои хора, докато не се оженим, но баща ми настоява да присъстваш.
– О. – изплъзна се болният ѝ отговор.
Беше наранил чувствата ѝ, но не можеше да се накара да го заболи. През последните няколко дни тя беше на сладко-кисела вълна. В един момент беше сладка и той почти можеше да я търпи, а в следващия беше манипулативна кучка, която се стремеше към власт като негова съпруга.
Тя отскочи назад и на лицето ѝ се върна любяща, макар и фалшива усмивка.
– Ще дойда след малко.
Щракването на токчетата ѝ изпълни стаята, когато Джеси се оттегли в съседната стая, за да се преоблече.
– Вече можете да се обърнете, Ваше Височество – информира го Джени.
Жените от „Съревнованието“ стояха около малка масичка с чаши кръв в ръка. Всички те бяха избрали да се превърнат и да бъдат назначени в двора му. От това, което беше чул, Джени и Амелия процъфтяваха съответно на южния и на западния бряг. Скарлет се приспособяваше в Торонто, но все още таеше известно недоволство, че Джеси е била избрана за негова съпруга.
Джени протегна чаша в негова посока.
– Искате ли чаша? О положителна.
Той преглътна трудно и поклати глава.
– Не, благодаря.
Истината беше, че той искаше чашата. Кръвта на Емери започваше да се изплъзва от вените му и кръвожадността се прокрадваше отново в кътчетата на съзнанието му. Скоро щеше да му се наложи да се върне в Шотландия, макар и само за да се нахрани, но искаше да го прави пестеливо. Нямаше как да рискува баща му да разбере къде се намират.
„Разбира се, нека се залъгваме с това. Определено не е защото се притесняваш, че няма да се върнеш, ако я видиш отново.“
В гърдите му се разнесе ръмжене. Огъст се превръщаше в дързък трън в шибания му задник.
„Тогава спри да отричаш себе си.“
Той не отговори. Огъстин знаеше защо прави изборите, които прави, и стоеше зад тях. Нямаше значение какво мисли Огъст. Не и когато Огъстин имаше намерение да докаже, че е взел правилното решение.
Той почука с пръсти зад гърба си, докато в стаята настъпи неловка тишина. Какво, по дяволите, трябваше да каже на тези жени? Те вече не бяха неговите Избраници, а негови поданици, но все пак не му се струваше правилно да се отнася с тях като с обикновени придворни.
– Ваше височество? – Амелия скръсти ръце пред себе си – Мога ли да говоря свободно?
– Да, абсолютно. – всичко, за да наруши мълчанието – Има ли проблем?
– Да. Не, не съм сигурна. Просто… опитвам се да разбера тази война с вещиците. Винаги съм знаела, че между фракциите има вражда, но тя изглежда непродуктивна. Защо не можем всички да живеем в мир? Хората някак си са го разбрали, защо ние да не можем?
Лицето ѝ съдържаше толкова много объркване, а Огъстин искаше да може да изпие нейната наивност и да се изкъпе в нея, когато натискът на неговия свят стане твърде голям. С възрастта идваше и знанието, но беше проклятие да разбереш сложността на живота.
Той заговори равномерно, опитвайки се да обясни света им по възможно най-простия начин.
– Хората все още водят война. Едва през миналия век равните права станаха популярна идея. Омразата между вампири и вещици датира от адски далече, а и не трябва да забравяте, че вампирите и кралските вещици са безсмъртни. Спомените ни са дълги и не сме известни с опрощаващите си натури.
– Но толкова много хора умират. – нейната молба се повтаряше с тази на другите, но винаги оставаше глуха. Смъртта е част от живота, когато живееш толкова дълго, колкото те.
Все пак той се опита да намери своята човечност.
– Загубихте ли някого, Амелия?
Тя кимна, сърцето ѝ се разтуптя и сълзите обагриха очите ѝ.
– Моят баща.
По дяволите. Тя беше много млада. Да изгуби баща си е като да изгуби крайник.
Той пристъпи напред и придърпа Амелия в прегръдка. Технически тя може и да не беше вече член на неговите Избраници, но той винаги щеше да се грижи за тези жени, сякаш са такива.
– С какво мога да помогна?
– Нищо! – изхлипа тя в гърдите му – Просто се увери, че тази война си заслужава. Не желая тази болка на никого.
Огъстин прокара ръка по тила ѝ, опитвайки се да я успокои. Не знаеше какво да ѝ каже. Нищо от това, което щеше да каже, нямаше да върне баща ѝ или да запълни дупката, разкъсана в гърдите ѝ. Само времето и може би вкусът на отмъщението щяха да направят това. Тази война щеше да продължи независимо от нейните желания или дори от неговите. Тя се водеше от векове и той знаеше, че ще си струва за техния свят.
– Какво се случва тук? – пронизителният глас на Джеси изпълни общата стая.
Амелия се измъкна от хватката му и избърса сълзите от очите си.
– Успокой се, Джеси! – изръмжа Скарлет – Огъстин поднасяше съболезнованията си за загубата на нейния баща.
Устните на Джеси се изкривиха в насмешка.
– Можеше да го направи и без да я държи в ръцете си.
Огъстин изръмжа и прекоси стаята, докато се извиси над годеницата си.
– Мога да правя каквото си поискам с ръцете си. А сега, ако си свършила да се правиш на глупачка, ще закъснеем. Той предложи на Джеси ръката си и се обърна към Амелия.
– Отново. Много съжалявам за загубата ти, Амелия. Ако мога да направя нещо, моля, кажете ми.
– Благодаря ви. – тя направи реверанс и кимна.
Едва успяха да стигнат навреме до тронната зала и по блясъка в очите на баща му Огъстин беше сигурен, че ще чуе за това по-късно.
Неговият трон беше поставен в предната част на подиума с втори трон, който щеше да стане на Джеси, когато се оженят. Над тях имаше покривен прозорец и Огъстин не можа да се сдържи да не стисне устни при двете ярки звезди, които прозираха през него въпреки светлината в залата. Молеше се те да не са там, за да му се подиграват, а по-скоро да направят нещо правилно за разнообразие и да помогнат на каузата му.
Кралят председателстваше над тях от горното ниво на подиума, а в скута му беше преметната хранилка. От двете страни на залата бяха разположени благородниците от техния двор, които живееха наблизо и често посещаваха замъка, за да пълнят джобовете на баща му с пари. В центъра на стаята беше оставена свободна пътека за онези, които бяха пътували за тримесечната възможност да се срещнат с управляващия монарх и да изложат всички оплаквания. Това беше цялата работа, от която той често чуваше баща си да се оплаква.
Огъстин откри, че не му пречи толкова много. Разбира се, предпочиташе да е на лов за господарката, но изслушването на нуждите на поданиците му изненадващо го изпълваше с чувство на гордост. Дори и да седеше на трона му, все едно седеше на клечки. Но това беше нещо, което щеше да поправи веднага щом станеше крал.
Макар че много от проблемите на поданиците му бяха тривиални в голямата схема на нещата, само за няколко часа той се почувства така, сякаш за първи път от векове насам действително бе постигнал промяна. Беше начертал план за създаване на кръвни банки в няколко от новопоявилите се вампирски общности в границите им и беше чул вика на народа си за образование на младежите, когато бащите им отсъстват. Точно това му се стори приятно и той щеше да се погрижи да предаде информацията на Амелия. За пръв път можеше да разбере защо Огъст се грижеше толкова много да върши работа за народа си. Макар че Огъстин винаги бе спазвал клетвата си да защитава кралството си, твърде често това ставаше в качеството на груба сила. Това беше различно. Не беше еднократна атака или удар с острие. Вместо това той изграждаше нещо – нещо, което щеше да изхранва народа му години наред.
„Има още толкова много неща, които да науча за това как да бъда крал. Смея да твърдя, че може дори да ми харесат дипломатическите глупости, срещу които съм се борил със зъби и нокти.“
Огъстин се усмихна на себе си и насочи вниманието си към мъжа, който минаваше през арката на тронната зала. Мъжът беше дребен на ръст, но строен като стена, което само се засилваше от решителността, заложена в челюстта му.
Джеси се премести до него, протегна ръка и я постави върху неговата, където тя се намираше на подлакътника на този трон. Инстинктът му беше да реагира и да я отдръпне, но преди да успее, периферното му зрение долови стягането на челюстта на един от съветниците му. Като се насили да запази спокойствие, той успокоително стисна ръката на Джеси.
Съветникът му се отпусна и му кимна.
По дяволите, мразеше да играе тази проклета игра.
– Белъми Кормак. – съобщи лакеят и Огъстин отново се съсредоточи върху задачата си.
– Ваше Величество. – Белъми се поклони на краля и след това дълбоко кимна на Огъстин – Ваше височество.
– Белами. – кимна Огъстин.
Белами кимна.
– Бел, моля, Ваше Височество.
При тези думи Огъстин можеше да се закълне, че звездите засияха по-ярко през покривния прозорец над него. Той примигна, за да се увери, че не е полудял, но светлината остана и той се зачуди дали е единственият, който я вижда – С какво мога да ви помогна?
– Войната срещу вещиците.
Гръбнакът на Огъстин се изправи и той сведе поглед към вампира пред себе си. Всяка тема преди Бел беше танцувала около темата за вещиците. Имаше някакъв подтекст, който му подсказваше, че войната е това, което всички искат да обсъдят, но никой няма смелост да я повдигне. До Бел.
Огъстин кимна, искайки да научи повече за човека, който си е помислил да разпитва семейството му пред целия двор.
– Откъде си, Бел?
– От Санта Фе.
– И какво от войната искаш да обсъдим?
– Това е несправедливост към вашия народ, ваше височество. – Бел повиши глас, а страстта подхранваше избухването му – Тя разруши нашия начин на живот в Югозапада.
– Предлагам ви да намалите гласа си. Ние просто водим разговор. – опита се да разведри обстановката Огъстин, макар да му се искаше да се съгласи с Бел. Толкова много от онова, което баща му беше наредил досега, беше несправедливост – Как ви се отрази изкореняването на вещиците?
– Не искахме да ги изкореним! – изрече Бел, вперил очи в Огъстин, а ръцете му бяха свити в юмруци, сякаш се готвеше да се бие.
Огъстин кимна, опитвайки се да остане безпристрастен и справедлив, докато слушаше молбата на Бел, но нещо дълбоко в него се раздвижваше и с всеки миг играта ставаше все по-неприятна.
– Вещиците и вампирите са били врагове в продължение на много хилядолетия. Каква е твоята грижа дали те живеят или умират? Те по-скоро биха ви видели да изгаряте на слънце.
– Може би вещиците от Ню Орлиънс и вампирите, които често посещават двора ви, се чувстват така, но нашата общност не е такава. Ние живеем в хармония с вещиците в Санта Фе. Те ни предоставят тоници и заклинания, а ние ги защитаваме през нощта. Може би някога са били наши врагове, но е погрешно схващането, че са зли. Те са хора, също като нас. Бяха. Те виждат душите ни, а не кръвожадността ни.
– Богохулство! – изкрещя кралят и Огъстин чу писъка на хранилката му и тежък удар.
Обърна се и видя хранилката на баща си на пода, а кралят – изправен в цял ръст, с ярост в очите.
Баща му слезе от пиедестала, като всяка дума се произнасяше навреме, за да подчертае тезата му.
– Вещиците са наш враг и е предателство да се побратимяваш с тях.
– Те не са наш враг, Ваше Величество! – помоли Бел – Ние се нуждаем от тях толкова, колкото и те от нас. А вашата война убива не само вещици, но и вампири. Една четвърт от нашата малка общност беше убита при последния ви набег и знам, че нашата не е единствената общност, която страда.
– Те не трябваше да са там, където бяха вещиците. Ако си бяха у дома, нямаше да бъдат убити! – изплю кралят и в залата се чуха няколко възгласа от придворните в знак на съгласие.
Устата на Бел се сви.
– Вие ще оправдавате смъртта на невинни?
Кралят се движеше размазано и преди Белами да успее да реагира, главата му беше отделена от тялото.
Джеси изкрещя и зарови лице в рамото на Огъстин, а той за пръв път ѝ предложи истинска утеха под формата на ръка около нея.
Баща му вдигна отрязаната глава на Бел и се похвали.
– Те не са били невинни, щом са били с нашия враг. Те са били предатели.
В Огъстин се надигна ярост и той се изправи от трона си, а устните му се изкривиха в насмешка.
– Това прави ли ме предател, татко?
– Ти си видял грешката в пътя си и си се върнал там, където ти е мястото. – очите на краля се стесниха и по лицето му се разтегли злобна усмивка.
От това изражение никога не произлизаше нищо добро и Огъстин можеше само да чака да дойде наказанието за избухването му. Не че съжаляваше за него. Баща му беше излязъл извън рамките на позволеното.
– Какво означава това? – прошепна иззад тях Джеси и макар че не би трябвало да го интересува, болката в гласа ѝ го накара да се свие.
– О, той не ти е казал. – кралят се засмя и пусна главата на Бел в краката на Огъстин, докато се движеше, за да види по-добре Джеси – Знаеш, че наистина трябва да се довериш на жената, която ще бъде твоята бъдеща булка, Огъстин.
– Какво да ми кажеш? – погледът ѝ се стрелна между Огъстин и баща му.
– Нищо. – измърмори Огъстин и погледът му омекна към Джеси, безмълвно молейки я да се откаже. Когато тя кимна, той върна втвърдената си фасада и срещна самодоволното лице на баща си – Това ли ще бъде стратегията ни занапред? Да убиваме онези, които се противопоставят на вашата война? Мислех, че става дума за това да се вслушваме в поданиците си, да правим това, което е най-добро за кралството.
– Така е. – той се ухили и разтвори обятията си за онези, които се осмелиха да останат и да наблюдават спора между наследника и монарха – Това, което според мен е най-добро.
– Не можеш просто да убиваш тези, които не са съгласни с теб.
– Това е малко лицемерно, не мислиш ли? Ръцете ти са най-далеч от чисти, Огъстин.
– Аз не съм крал.
– Прав си. Не си. Така че седни на задника си там, където му е мястото, в краката ми.
Челюстта на Огъстин се стегна и той огледа стаята. Някои от придворните се бяха измъкнали, но мнозинството чакаше да види какво ще се случи, да види къде ще паднат чиповете. Това щеше да е моментът, който те запомниха и който или ще затвърди бъдещето на Огъстин като крал, или ще ги обърне срещу него. Очите му се върнаха към погледа на баща му. И за пръв път на Огъстин не му пукаше за нищо друго, освен да направи това, което е правилно за народа му.
Нямаше начин да отстъпи.
Стана от трона си и се придвижи до мястото, където стоеше баща му.
– Ще се върна в краката ти, татко. Но се вслушай в предупреждението ми, ти може и да си крал, но аз съм бъдещето и ще се боря за нуждите и желанията на моя народ. Ще ги въведа в нова епоха, ако това е, което те желаят.
Кралят оголи зъби, но Огъстин не му даде и миг да го репликира. Обърна се и излезе от тронната зала. Не се спря, докато не излезе навън. Наведе глава към небето и през тялото му премина вик към звездите, които го огряваха.
Гръдният му кош натежа, след като бе освободил всеки грам натрупана емоция. Огъстин се оправи и отпусна рамене назад, а погледът му се плъзна по замъка, който наричаше свой дом.
За първи път се почувства наистина кралски. Сякаш му е било писано да бъде крал.
Назад към част 27 Напред към част 29
